Настанили ги в един много хубав и скъп хотел в центъра на Москва, на висок етаж. Всичко изискано, да не смееш да пипнеш. Масите от негърско дърво, с мастилници върху тях — да ти си допише чак! Ама легла няма.
Пройчо иска да слезе да пита на рецепцията къде са леглата, но Парцалев не му дава:
— Няма да обиждаме хората бе, тука може да е модерно да се спи без легла. Виж, какви хубави и меки килими има. Ще легнем и ще заспим, какво му е. С Пройчо, ще — не ще, легнахме. Цяла нощ ми хърка на ухото, а аз му свирих на неговото да престане.
На сутринта се събуждаме целите вкочанени.
— Като станахме, понечихме да видим къде да се измием и тоалираме. Влизаме в една стая и чак тогава видяхме леглата. Та ние с Пройчо сме спали във фоайето на апартамента. Пройчо много се изложи, ама аз защо се подведох по неговия акъл?
П-pa част: С Пройчо по магазините
— Хайде да ходим по магазините — викам му аз. — В Москва има всичко, каквото душа ти пожелае. Ходихме, ходихме заедно, но изведнъж Пройчо се загуби.
Аз си купих една ловна пушка, двуцевка, много лъскава и хубава, да бия пъдпъдъците на село. По едно време цялата група от село се събра и Пройчо там. Закараха ни не къде да е, а в Болшойския театър. Било редно да видим и се запознаем с Евгения Онегина. Бяха ми казали, че в Москва много се краде. Настаниха ни на втория ред, а аз стискам ли стискам пушката с двете си ръце, макар че едва не ме накараха да я оставя при един с официален реверен костюм отвън. „Как ще я дам, аз съм я купил и пари съм дал за нея“. През цялото време артистите пееха нещо и като ме гледаха с пушката в ръце, дали на нея или на мен, все се смееха. Мислех си, че на мен се смеят, защото като отличник в Текезето, пък и в Москва могат да ми имат снимката. Особено тази дето пееше алт, като ме видеше, гласът й преминаваше в сопран. Изобщо голям смях падна. Нали има антракт, та като излезнах какво да видя: Пройчо ходи из фоайето на Болшоя като бесен, държи в ръцете си една шевна машина и търси контакт, къде да я мушне. Нали е електрическа, искаше да я пробва дали му прави двоен тегел. Ей, какво да ви казвам, — и тук много се изложи този човек. Пишман станах, че го взех с мен.
Върхът на скеча беше, че Парцалев като се прибрал в хотела, му се приискало да изпробва пушката. Гръмнал веднъж през прозореца и така силно се чул гърмежа, че дошли и го глобили 100 рубли.
В скеча „Синът ми в Етиопия“ Парцалев беше изпратил сина си на гурбет в Етиопия. Но младежът без баща си така закъсал за пари, че му написал писмо със следната заръка: „Татко, ела да ме спасяваш. Продай трите крави, купи един «Москвич» и ела да ме вземеш.“
— Какво да правя, — разказваше Парцалев, — нали ми е син, послушах го. Продадох ги, купих колата и понечих да тръгна. Но ето го, синът ми се върна изневиделица.
Думам му:
— Сине, сине, като легна под кравата, издоя си мляко, направя си сирене. А сега, като легна под „Москвич“-а, е, пак ми капе нещо, ама масло. Него ни мога да го пия, ни на сирене да го направя, (и към публиката): Колата така си седи на двора и кокошките я нападнаха, направиха я на полога. Гледа ме и нищо не ми отговаря. Не се мина много време и пак ми казва:
— Татко, заминавам за Чехия.
— Където искаш върви, но мен не ме закачай повече. Ишиасът ми се обади, лумбагото — също, а и главата ме от теб боли.
Не съм пресмятал колко километра сме пропътували заедно с Парцалев, но си спомням, че смених две чисто нови леки коли, все с марката „Фиат 125“ като последната беше с регистрационен номер „С 7234 АБ“. По този повод Парцалев ми се смееше и ми казваше:
— Илия ти пак се подреди. На колата ти пише „София, Ангелов, България“.
Те бяха много удобни за пътуване. Преди да започнем да работим заедно, Парцалев беше катастрофирал поне осем пъти, според неговите думи. А последното премеждие, с Багаров беше оставило сериозни белези по лицето му.
— Не мога да не бъда доволен от живота — споделяше той. — Единственото от което се оплаквам, това е животът по хотелите и шумът, който ме заобикаля. В старата ни къща в Левски имахме магазин, който беше точно под моята стая. Клиентите още от 8 ч сутринта идваха да купуват това-онова и се чуваха разговорите им. Квартирата ми като учех в гимназията в Плевен, беше на оживена улица. Още от 5 часа сутринта колите изпърпорваха. После в столицата държах една мансарда на „Патриарх Евтимий“ № 4. Под мене живееше един пишман музикант, който от сутрин до вечер удряше барабаните. Съжителството с него беше изпитание за всички от кооперацията. Тъжното е, че момчето на име Борис не бе приет в Консерваторията в желаната от него специалност „ударни инструменти“. След време го видях в един завод, беше станал стругар. И моят обичлив Вог много ме тормозеше. Кучето отваряше вратата само и както спях, с цялата си тежест се сгромолясваше върху мене. И по хотелите знаеш каква глъчка е. Наистина, където и да гостувахме хората проявяваха любопитство към него, искаха да го зърнат за миг и често досаждаха за автографи. Колкото и да се стараех, не винаги можех да му осигуря желаното от него спокойствие.
Парцалев не обичаше никой да му прави забележки за каквото и да е. Отначало се опитах да му кажа да не пуши толкова много. А той ме скастри: — Гледай себе си и не мисли за мен! Имаше моменти, когато може би от цигарите, а той пушеше почти по две кутии на ден, гласът му се губеше. Това го притесняваше страшно много. Спомням си 6–7 години преди да почине, гласът му беше почти изчезнал и отидохме при фонеатъра доц. Досю Досков, към когото той се обърна за съвет. Лекарят му препоръча да пуши съвсем малко, дори да спре цигарите, което Парцалев естествено не направи. Предписа му и специални инхалации. След няколко процедури гласът му се възстанови, но Парцалев отказа да продължи лечението си.
Беше през септември 1987 година. Имахме концерт в столичния завод „8-ми март“. Участието ни беше уговорено за следобед, а вечерта Парцалев играеше в „Енергични хора“. Към обяд отидох да го взема от дома му. Още при влизането ни в апартамента, леля Веска тихо проплака, че Жоро не е добре. Цяла нощ имал треска. Тъкмо бях грабнал слушалката да отменя участието ни, вратата на спалнята се отвори и Парцалев страшно блед се показа по халат. Той поздрави и залитайки за миг, седна на един от големите столове. Настъпи мълчание. Парцалев запали цигара и след малко каза:
— Илия, днес май трябва да бъдем в „8-ми март“?
— Да, — отвърнах, — ама като те гледам толкова блед, никъде няма да ходим.
Отново мълчание. Парцалев стана, олюля се и се запъти неуверено към банята. Там не се забави много и след малко се показа и рече:
— Изчакай ме долу, идвам. Опитах отново.
— Какво ще кажеш да отложим представлението. — настоях аз.
— Ти слушаш ли какво ти казах, чакай ме долу, след малко слизам!
Не минаха и 15 минути, когато той се появи добре избръснат в елегантен сив костюм. На път за завода ми напомни:
— Нали знаеш, довечера имам „Енергични хора“ в театъра, ще дойдеш ли към 6.30 часа да ме вземеш за представлението. Тука като свършим, ще се върна да се наспя хубаво.
В завода го очакваха с нетърпение. А известната тогава тъкачка Севда Манчева, облечена в национална носия, му подари голям букет с червени рози. Представлението ни мина много добре. Никой от присъстващите, с изключение на нас, моята асистентка и неговият приятел Пепи, не разбра колко му беше лошо. След това ни поканиха на официален обяд.
— Вие останете — настоя Парцалев — Аз ще си взема такси и ще се прибера.
— Бате, заедно сме дошли и заедно ще си ходим! Така и направихме. Около 16.30 ч го оставих пред дома му и в уреченото време отидох да го взема. Той ме чакаше долу пред входа. Отново ми направи впечатление, колко е блед. Запитах го:
— Искаш ли да отидем на лекар? Ще се обадим, че не си добре.
Парцалев ме погледна особено и рече:
— Карай към театъра!
Паркирах пред Сатирата и се уговорихме след представлението да го чакам в кафенето на театъра. Имаше три часа до края и реших да се поразходя из софийските улици. Тръгнах към Градската градина и погледах как хората играят шах по пейките. Към 8 вечерта започна да се свечерява и тръгнах към театъра. Влизайки в кафенето на Сатирата, сервитьорът Митко ме намери и ми каза:
