артист“.
Историята, която ще ви разкажа, за мнозина ще прозвучи като анекдот, но е самата истина. У нас гостуваше делегация на Корейската народна република. Тържественият концерт бе в Летния театър в Банкя, където присъстваха Живков и част от тогавашното Политбюро. След концерта всички артисти бяхме поканени в резиденцията на малко вечерно тържество. Сред присъстващите бяха Йорданка Христова, Бисер Киров, Стоянка Мутафова… Чуваше се свойствения глас на Живков, който беше в изключително добро настроение. Наблюдавах Парцалев. Той още не беше взел думата, а само отпиваше от чашата си и пушеше нервно цигари. В един момент, въпреки че бяхме далеч от Живков, той се обърна към Парцалев и рече:
— Георги, ха, кажи нещо и ти! Недей да мълчиш! След тези думи на Живков всички притихнаха.
— Др. Живков, ще ви разкажа нещо съвсем истинско. Снимахме филма „Нако, Цако и Дако“ със Стоянка Мутафова, Калоянчев и Никола Анастасов. По сценарий ние търсехме престъпна група от шпиони, която събира военна информация от България. Трябваше да се правят снимки и в чужда страна и „Българска кинематография“ реши това да бъде в Алжир. До там пътувахме с кораб. Тръгнахме от пристанище Бургас. От българското посолство в Алжир ни посрещнаха топло. Снимките щяха да се правят в центъра на града, в едноименното кафене „Алжир“. Всеки един от нас — Нако, Цако и Дако трябваше да седне на отделна маса. Щяха да ни правят скрити снимки, за да не даваме пари допълнително. Аз бях облечен в някаква измислена парадна униформа с много нашивки, медали и звезди.
Бяхме се уточнили, когато видим колата на легацията, една черна „Волга“, да започнем да играем епизода. Междувременно организаторът от киното бай Киро, ни беше предупредил, че в това кафене всичко е много скъпо и да си поръчаме само по едно кафе. След това той ще мине и ще плати консумацията ни. Седнах на една свободна маса. Само, че на мене ми се пиеше уиски и си го поръчах като щях да кажа на организатора, че аз ще си го платя. Докато чаках сервитьора да ми донесе питието, дойде един възрастен арабин и ме запита на френски, дали може да седне на масата заедно с още един млад господин. Бяха облечени с техните национални облекла. Новите ми компаньони, особено възрастния арабин ме разглеждаше с голям интерес, впечатлен от моята измислена военна униформа.
— Испанец ли сте, не? — запитаме ме той.
— Не, — отговорих аз.
— Бразилец?
— Не, не съм бразилец.
— Турчин? — упорстваше арабина.
— Не съм и турчин.
Парцалев разказваше с неговия характерен глас и в един момент Живков започна да се смее толкова силно, че всички го погледнаха и започнаха да се смеят и те. Парцалев изчака смехът да утихне.
— Тогава сте албанец — арабинът продължаваше с арабско спокойствие да ме пита.
— Не, не съм и албанец.
— Тогава сте грък, господине. Живков тук прекъсна Парцалев и рече:
— Георги, не са могли да те познаят, бе! Парцалев не отвърна нищо и продължи:
— Може би сте от Португалия? — упорстваше арабинът.
— Не, не съм и от Португалия.
— Но, тогава откъде сте?
— Откъде ли съм? От България съм.
Арабинът за миг уплашено замълча.
— От България?
— Да, и какво от това?
— Там има комунизъм. То е много лошо нещо.
— Какво му е лошото? Сега пия и друг ще дойде да ми плати сметката.
— Хахаха! Всичко това си го измисляте, господине? Няма такова нещо по света: Вие да пиете и ядете, а друг да плаща!
Докато Парцалев говореше, Живков леко отпиваше от чаша с червено вино видимо развеселен.
— Аз си поръчах още едно малко уиски — продължи разказа си Парцалев, — пък каквото и да ми каже бай Киро. Междувременно черната „Волга“ на легацията дойде и аз си изиграх епизода. Не се мина и много време, и ето, че идва бай Киро, с чанта в ръка, да плаща моята консумация.
— Парцалев, какво си пил толкова много? — каза той сърдито, но започна да брои банкнотите, за да плати.
Използвах ситуацията, обърнах се и рекох на арабина.
— Виждаш ли, това е комунизма? Аз пия, а друг идва и плаща след мен.
Арабина замълча учуден.
— А как е с храната? — веднага запита той.
— Аа, има друг, който я плаща. Усмивката застина на устата му.
— Ама това ли е комунизмът?
— Да, това е комунизма.
— Тогава и аз ще стана комунист. И ще го пропагандирам. — бързо изрече той.
— Това е най-хубавото, което ще направите, — казах му аз. Станах и си тръгнах. После бай Киро ми взе 15 долара за двете малки уискита.
— А бе, Георги, ти си бил страшен — рече Живков — малко са такива българи като тебе. И започна отново да се смее свойски с останалите гости около Парцалев.
Четири дни по-късно, на 24 май същата година Парцалев го направиха народен артист. Най-сетне мечтата му се сбъдна.
ПАРЦАЛЕВ — БАГАРОВ
Както вече казах по-горе, през 1947-ма година Парцалев е студент по медицина, живее в едно общежитие на фабрика „България“ и се включва в самодейния й състав. Тук се запознава с Енчо Багаров, който отговаря за репертоара на групата. По-късно Багаров е вече в ръководството на Театъра на трудови войски, който по подобие на Ансамбъла на народната армия се стреми да създаде свои кадри в изкуството. Багаров първоначално не е могъл да помогне на Парцалев да бъде включен в театралния състав на ведомството. Когато по-късно Парцалев получава съобщение за отбиване на редовна военна служба той заминава за Мадан в трудовашко поделение, което се занимава с поставяне на пътни релси в мините. Така изминават шест месеца, след което Парцалев получава писмо, че е приет в театъра на Трудови войски. Багаров по това време е вече главен художествен ръководител. Тук са Саркис Мухибян, Каличка Петрова (първата и единствена засега у нас жена инспектор на манежа в Софийския Държавен цирк) и Наум Шопов, които започват своя артистичен старт именно от школата на Трудови войски.
Една от първите съвместни постановки на хумористичния тандем Багаров — Парцалев е „Ах, сърце“. Премиерата е на 18 юли 1956 година в тогавашния кинотеатър „Георги Димитров“. Представлението главоломно жъне успех. На него присъства и първият секретар на БКП. След спектакъла Живков казва: „На хората им е необходимо да се смеят. Как ще се казва този театър, не е важно. Важното е да има смешни неща, та да се смеят“.
Речено-сторено. „Мравчиците“ се разработват, за да изпълнят казаното от Първия. И ето, с Постановление, че в тази сграда, собственост на софийския градски съвет, 10 дни по-късно се създава държавен сатирико-комедиен театър. И така, почти всички тогавашни комедийни актьори преминават на заплата в новия театър. Само дни след това, думата „комедиен“ е премахната и остава името Държавен сатиричен театър. Първият му директор е Стефан Сърчаджиев.
На никого не е било лесно по онова време да работи в областта на сатирата. Трудно било и творческото поприще на Енчо Багаров. Преди да стане актьор, Багаров е работил като говорител в Радио София, заради хубавия си и плътен глас. Чудесната му дикция е била високо оценявана. Но едно невнимание по време на работа помрачава живота на Багаров. Една-две години след 9-ти септември 1944 година националният ни химн все още е „Шуми Марица“. На грамофонната плоча с химна, веднага след него е записана и „Боже, пази Царя“, която по това време вече е била забранена. Поради това, след финала на „Шуми Марица“, говорителят, който тогава е и звукорежисьор трябва да спре грамофонната плоча.
