Василий Аксьонов
Поколение на зимата
Първа глава
Скитските шлемове
Можете ли да си представите — транспортно задръстване в Москва на осмата година от революцията! Цялата улица „Николска“, която се точи от Лубянка до Червения площад, през сърцето на Китай-город1, беше заприщена с трамваи, каруци и автомобили. Край „Славянски базар“ разтоварваха от талиги съдове с жива риба. Под арката на улица „Третяковска“ се чуваха цвилене на коне, клаксони на камиони и псувни на каруцари. Милицията се суетеше, като че ли все още не напълно уверена в реалността на определено градската си, а не политическа, тоест напълно нормална роля. Всичко наоколо изглеждаше като любителски спектакъл, злобата също бе престорена. Най-главното беше, че всички играеха с желание. Тапата на „Николска“ всъщност бе радостно явление, като чаша топло мляко след силна треска: животът се връщаше, мержелееше се процъфтяване.
— Можете ли да си представите, че само преди четири години тук цареше глад и мор, мотаеха се слепи просяци и имаше безнадеждни опашки за прораснали картофи, а по „Николска“ минаваха само чекистки „маруси“ — говореше професор Устрялов. — Ето ви, мистър Рестън, теорията за „смяна на жалоните“2 на практика.
Двамата господа горе-долу на еднаква възраст (35–40 години) седяха на задната седалка на пакард, попаднал в задръстването на улица „Николска“. И двамата бяха облечени по европейски, с качествени дрехи от добри магазини, но по някакви незначителни, макар и напълно доловими признаци в единия от тях не беше трудно да се разпознае руснак, а в другия — истински чужденец, нещо повече, американец.
Парижкият кореспондент на чикагския „Трибюн“ Таунсенд Рестън по време на първото си пътуване в Червена Русия се бореше с пристъпите на раздразнение. Всъщност дори не можеха да бъдат наречени пристъпи: раздразнението не го напускаше и за минута, просто понякога приличаше на постоянно напомнящ за себе си зъб, а в други моменти — на симптоми на хранително отравяне.
Може би всичко бе започнало точно от храната, когато в деня на пристигането му съветските му, така да се каже, колеги — непоносимият Колцов и гуляйджията Бухарин — го бяха гощавали със своите деликатеси. Този хайвер… чак в Париж се бяха побъркали по него, смятаха го за мощен афродизиак… а той не е нищо повече от рибешки яйца, дами и господа! Праисторическа риба, покрита с хрущялни израстъци… но главното все пак бе усещането за някаква постоянна театралност, за приповдигнатост, предизвикваща леко гадене, за самохвалство… и едновременно за неувереност, надничане в очите, неизречен въпрос. Явно вече бяха прекроили бъдещата Европа, но Америка ги вадеше от равновесие. Тук Рестън също нещо го вадеше от равновесие. Преди мислеше, че познава пружините на революциите. Репортажите му от Мексико навремето бяха смятани за висша журналистика. Бе интервюирал членове на революционни хунти в много страни от Латинска Америка. Дявол да го вземе, сега виждаше, че в сравнение с тези „създатели на историята“ „горилите“ му бяха по-близки, както и ябълковият пай в сравнение с проклетите „рибешки яйца“. Нима болшевиките сериозно мислеха, че преобразяват света? Всичко щеше да е по-просто, ако ставаше дума само за завладяване и задържане на властта, за смяна на управляващия елит, но…
Докато се готвеше за пътуването, Рестън бе прочел преводи на речи и статии на съветските вождове. В края на август РКП(б) беше разтърсена от трагична история, свързана с Америка. Возейки се на лодка по някакво езеро в щата Мейн, двама видни болшевики се бяха удавили — председателят на „Амторг“ Исай Хургин и Ефраим Склянски, най-близкият помощник на Троцки през годините на Гражданската война. На погребението в Москва всесилният „вожд на световния пролетариат“ изстискваше от себе си думи на някакво странно, едва ли не метафизично недоумение: „… нашият другар Ефраим Маркович Склянски… преминал през великите бури на Октомврийската революция… загина в някакво нищожно езеро…“
Виж ти какво презрение към езерото, недоумение пред „неисторическата“ смърт; не, те наистина се мислят за нещо подобно на боговете от Валхала или най-малкото на титаните от митологията. Дявол да го вземе, едва ли някой в Америка щеше да разбере, че са завладени от тяхната „класова борба“ повече, отколкото от аурата на властта. Революцията май не е нищо друго освен връх на декаданса…
Окиченият с черни палта и войнишки шинели трамвай мръдна и се премести с десетина метра напред. Шофьорът на пакарда от Народния комисариат на външните работи с пъшкане въртеше волана, за да се престрои след обществения транспорт. Рестън смучеше угасналата си лула и се оглеждаше наляво и надясно. Сред тълпата понякога се мяркаха изключително красиви жени с почти парижки вид. Пред входа на импозантната сграда на аптеката стояха двама млади червени офицери. Стройни и румени, препасани с ремъци, те разговаряха и не обръщаха внимание на никого. Униформата им се отличаваше със същата декадентска дивотия, както и цялата тази революция, цялата тази власт: странни островърхи шапки с червена звезда на челото, дълги шинели с червени ленти през гърдите, без пагони, но със загадъчни геометрични фигурки на ръкавите и яките — армия на хаоса…
— Извинете, професоре, позволете да ви задам един, както казваме в Америка, провокационен въпрос. След осем години на тази власт какво смятате за главно постижение на революцията?
За да потвърди сериозността на въпроса си, Рестън извади своя „монблан“ и се приготви да записва отговора в полетата на „бедекера“3 си. Професор Устрялов сангвинично се разсмя.
— Скъпи ми Рестън, не мислете, че ви се надсмивам, но главното постижение на революцията е, че Централният комитет стана по-възрастен с осем години.
Откровено казано, дори и днешният му спътник с неговия грапав английски, съчетан със самоуверени модулации на гласа (откъде у русите се беше взел този маниер за априорно превъзходство над хората от Запада?), дразнеше Таунсенд Рестън. Повече от двусмислена фигура! Бивш министър в сибирското правителство на белите, емигрант, останал да живее в Харбин, лидер на движението „Смяна на жалоните“, той беше чест гост в червена Москва. Последната му книга „Под знака на революцията“ предизвика коментари в Европа, а тук нито една политическа статия не минаваше, без да се спомене името му.
Зиновиев наричаше Устрялов класов враг, много по-опасен, защото на думи приемаше Ленин, говореше за полезна „трансформация на центъра“, за „натискане на спирачките“, за „нормализиране“ на болшевишката власт, за надежда, свързана с буржоазията на непа4 и със „здравия селянин“.
Зиновиев иронизираше Устрялов в типично болшевишки маниер — „гладна кокошка просо сънува“, „господин Устрялов ще види кулакизация, когато си види ушите без огледало“… Бухарин го наричаше „поклонник на цезаризма“. Любопитно — за какво и за кого намекваше?
В разговора си с Устрялов Рестън се стараеше да се прави на балама, на повърхностен американски вестникар.
— Всичко си идва по местата — продължаваше Устрялов, — ангелът на революцията тихо отлита от страната.
Рестън разбираше, че той цитира собствената си книга.
— Революционният плам вече отмина… Не марксизмът, а електротехниката ще победи… Огледайте се, сър, вижте поразителните промени. Довчера настояваха за незабавен комунизъм, а сега процъфтява частната собственост. Довчера искаха световна революция, а днес желаят единствено концесионни договори със западната буржоазия. Довчера цареше войнстващ атеизъм, а днес има „компромис с църквата“; довчера се ширеше необуздан интернационализъм, а днес — „съобразяване с патриотичните настроения“; довчера се прокламираше безпрекословен антимилитаризъм и антиимпериализъм, даваше се свобода на всички народи в Русия, днес — „Червената армия, гордост на революцията“, всъщност е обединител на руските земи. Страната придобива изконната си историческа мисия като Евразия…
С разтоварването на талигите при „Славянски базар“ движението по „Николска“ се възстановяваше, макар и със скоростта на костенурка. Наоколо преминаваха живи сцени и доста оптимистична тълпа. Лекият октомврийският студ ободряваше уличните търговци.
Жена, която продаваше пирожки и кулебяки5, с розовите си бузи напомняше картина на Кустодиев6. Весел инвалид с дървен крак разпъваше меха на хармоника. До него търгуваха с някакви дяволчета в стъклени буркани. Американецът пътешественик нямаше представа, че това чудо се нарича „американски подводен жител“.
— Охо, отворили са Ситинската книжарница! — възкликна Устрялов, обръщайки се към американеца на руски език като към свой, но съобразил, че наименованието нищо не му говори, с усмивка докосна коляното
