Айзък Азимов
Полетът на фантазията
Винаги когато вечерям с Джордж, много внимавам да не използвам кредитна карта. Плащам в брой, тъй като това дава възможност на приятеля ми да упражни симпатичния си навик да прибере рестото. Естествено, внимавам също така и рестото да не е много голямо. Бакшиш оставям отделно.
Този път обядвахме в „Боутхаус“ и се връщахме пеша през Сентръл парк. Беше чудесен топъл ден. Седнахме на една пейка на сянка да починем.
Джордж наблюдаваше някаква птичка, кацнала неспокойно на един клон и готова всеки миг да запърха и да отлети — което и направи. Той я проследи с поглед.
— Когато бях дете, се чувствах много оскърбен, че птиците могат да се стрелкат из въздуха, а пък аз не мога — каза той.
— Мисля, че всяко дете завижда на птичките. А и възрастните също. Все пак хората могат да летят, и то по-бързо и по-далече от всяка птица. Да вземем само самолета, който може да обиколи Земята за девет дни, без да спира и да зарежда. Нито една птица не може да направи това — казах убедително.
— На коя птица и е притрябвало това? — отвърна Джордж с презрение. — Нямам предвид да седиш в машина, която лети, даже не говоря и за това да се рееш из въздуха с делтапланер. Това са технически компромиси. Имам предвид да летиш, когато пожелаеш: да контролираш лекото размахване на ръцете си, след това да се издигнеш във въздуха и да полетиш.
— Искаш да си независим от гравитацията — въздъхнах аз. — Веднъж сънувах това, Джордж. Представях си как ще подскоча във въздуха и ще остана там, като движа лекичко ръцете си, а после ще се спусна бавно и плавно. Разбира се, знаех, че това е невъзможно, затова предположих, че просто съм сънувал. Събудих се и се намерих в леглото си. Станах от него и установих, че все още мога да се движа свободно из въздуха. И понеже ми се струваше, че съм се събудил, вярвах, че наистина мога да го правя. Тогава обаче наистина се събудих и разбрах, че все още съм такъв роб на гравитацията, какъвто винаги съм бил. Какво чувство на загуба изпитах! Какво силно разочарование! Не можех да се съвзема дълго време.
— Знам и по-лошо от това — каза Джордж, което бе почти неизбежно при него.
— Така ли? Да не би да си сънувал същия сън? Само че по-дълъг и по-хубав?
— Сънища! Ала-бала! Аз не се движа в сънищата си. Това оставям на драскачи дилетанти като теб. Говоря за действителността.
— Искаш да кажеш, че наистина си летял? Трябва ли да вярвам, че си пътувал с космически кораб в орбита?
— Съвсем не в космически кораб, а точно тук, на Земята. И не аз. Това се случи с един мои приятел, Балдур Андерсон, но май е по-добре да ти разкажа цялата история…
Повечето от приятелите ми — каза Джордж — са интелектуалци и професионалисти. Предполагам, че слагаш и себе си в тази категория. Балдур обаче не бе от тях. Той бе шофьор на такси, не много образован, но хранеше дълбоко уважение към науката. Прекарахме заедно много вечери в любимата кръчма, пиехме бира и разговаряхме за „големия взрив“, за законите на термодинамиката, за генното инженерство и какво ли още не. Той винаги ми бе много благодарен, че му обяснявах тези мистериозни въпроси и настояваше да плаща сметката, въпреки моите протести.
Имаше само една неприятна черта в характера му: беше неверник. Нямам предвид онзи философски неверник, който отрича всички аспекти на свръхестественото, членува в някоя нерелигиозна хуманна организация и много внимателно се изразява на език, който никой не разбира, пише статии в списания, които никой не чете. От такъв неверник няма никаква вреда, нали?
Балдур беше от оня тип хора, които едно време са смятали за селски атеисти. Навлизаше в спорове в кръчмата с хора, така невежи по дадения въпрос, както и той самият. Това съвсем не бе упражнение по изтънченост на стила и привеждане на разумни аргументи. Типичните им спорове бяха от този род:
— Е, като се правиш на толкова умен, лукова главо такава — заяждаше се Балдур, — кажи ми къде си е намерил Каин жена?
— Не е твоя работа — отвръщаше противникът.
— Питам те, защото Ева e била единствената жива жена по онова време според Библията — упорстваше той.
— Откъде знаеш?
— В Библията го пише.
— Не е вярно. Покажи ми къде пише: „По това време Ева беше единствената жена на цялата Земя.“
— Ами то се подразбира.
— Подразбира се, а? Бабини деветини!
— О, така ли?
— Така, я!
В някои по-спокойни моменти се опитвах да убеждавам Балдур.
— Балдур — казвах му аз. — Няма смисъл да оспорваш религиозните въпроси. Това няма да промени нищо. Само създаваш неприятности.
Балдур ми отвръщаше войнствено:
— Мое конституционно право е да не вярвам в разните измишльотини и да изразявам на глас убежденията си.
— Разбира се — не отстъпвах аз, — но един ден някой от господата в кръчмата, дето се наливат с алкохол, може да те цапардоса по главата преди да се е сетил за конституцията.
— От мен се очаква — твърдеше Балдур — да си подам и другата буза. Така пише в Библията. Там се казва: „Не вдигай голям шум за стореното ти зло. Забрави го“.
— Да, ама може и да забравят този цитат.
— И какво от това? Мога и сам да се оправя.
Той наистина не се перчеше, защото бе едър и мускулест. Носът му, изглежда, бе спрял много удари, а юмруците му вдъхваха страхопочитание.
— Сигурен съм, че можеш — казах аз, — но при религиозни спорове обикновено няколко души са в опозиция срещу един. Дузина мъжаги, действащи единодушно, могат лесно да те направят на пихтия. Освен това — допълних аз — да предположим, че наистина спечелиш спор по религиозен въпрос. Това би могло да накара някой от господата тук да загуби вярата си. Нима наистина се чувстваш способен да поемеш отговорността за това?
Балдур ме погледна разтревожен, защото по сърце бе добродушен човек.
— Никога не коментирам деликатни религиозни въпроси — каза той. — Говоря за Каин и Йоан, който не е могъл да преживее цели три дни в търбуха на кит, или пък за такива работи като ходенето по водата. Не казвам нищо наистина обидно. Никога не си ме чул да казвам нещо против Дядо Коледа, нали? Даже веднъж видях едно приятелче шумно да крещи, че Дядо Коледа имал само осем северни елени и че нямало никакъв Рудолф, елена с червения нос, дето винаги тегли шейната му. Казах му: „Опитваш се да направиш нещастни малките дечица, така ли?“ и му фраснах един по носа. Не позволявам на никого да каже нещо срещу Дядо Коледа или Снежния човек.
Такава чувствителност не можеше да не ме трогне, естествено. Затова го попитах:
— Как стигна до това състояние, Балдур? Какво те превърна в такъв отявлен неверник?
— Ангелите — отвърна той, като смръщи страховито вежди.
— Ангелите ли?
— Аха. Когато бях дете, разглеждах картинки с ангели. Виждал ли си някога картинки на ангели?
— Разбира се.
— Имат крила. Имат ръце, имат крака, а на гърба си имат и крила. Четях научнофантастични книжки. Там лишеше, че всяко животно, което има гръбнак, има четири крайника. Животните имат четири перки, или четири крака, или два крака и две ръце (като нас), или два крака и две крила. При някои видове двата задни крака закърняват — като при китовете например, а при други — двата предни крака, като при кивитата. Никое животно обаче не може да има повече от четири крайника. Затова, питам аз, как така ангелите имат
