Айзък Азимов
Перфектна служба
Тони бе висок, със застрашителна красота и невероятно благороден вид, излъчваше го всяка черта от непроменящото се изражение на лицето му. Клер Белмон го наблюдаваше през процепа на вратата със смесено чувство на ужас и смут.
— Не мога, Лари. Не мога да го приема в къщата — тя трескаво ровеше из парализирания си мозък в търсене на по-надежден начин да го успокои, някакво разумно средство, което да уталожи нещата, но стигаше само до едно-единствено:
— Не мога!
Лари Белмон наблюдаваше жена си с хладен поглед, а в очите му проблясваше онова нетърпение, което бе особено непоносимо за Клер, тъй като в него тя виждаше отражението на собственото си неумение.
— Вече сме решили, Клер — процеди той, — и аз не мога да ти разреша да се отметнеш. Компанията ме изпраща във Вашингтон на тази основа, а това вероятно означава и повишение. Механичното устройство е напълно безопасно и ти го знаеш. Какви са възраженията ти?
— Тръпки ме побиват от него — направи тя безпомощна гримаса. — Не мога да го понасям.
— Той е човек, както ти или аз, почти. Така че никакви глупости. Хайде, отивай там.
Лари Белмон побутна безцеремонно жена си. След миг Клер се оказа в собствената си всекидневна, трепереше цялата. То беше там, гледаше я с премерена вежливост, сякаш оценяваше своята бъдеща стопанка за предстоящите три седмици. Доктор Сюзан Калвин също бе там, седеше неподвижно, стиснала устни, потънала в размисъл. Тя имаше студен, отчужден поглед на човек, който е работил толкова дълго с машини, че известна част от тяхното желязо сякаш се е сляла с нейната кръв.
— Здравей — пропука се ледът у Клер за обичаен и безполезен поздрав.
— Хайде, Клер, искам да се запознаеш с Тони, първокласно момче — Лари се намеси живо, за да спаси положението. — Това е моята жена, Клер, Тони, стари приятелю — ръката на Лари обви дружески рамото на Тони, но той остана безучастен към жестовете на подчертано внимание.
— Приятно ми е, госпожо Белмон — промълви Тони.
Клер отскочи, когато чу гласа му. Дълбок и приятен, мек като косата му или като кожата на лицето му. Преди да успее да се овладее, тя възкликна:
— О, боже… ти говориш.
— Защо не? Очаквахте, че не говоря ли?
Но Клер можа само да се усмихне едва-едва. Тя наистина не знаеше какво точно бе очаквала. Извърна поглед от него, а после го изгледа с крайчеца на очите си. Косата му бе мека и черна, като лъскава пластмаса… Но дали пък не бе направена от отделни косъмчета? И дали този равномерен мургав тен на ръцете и лицето му продължаваше под дрехата му, скроена без никаква фантазия?
Тя се губеше в трескави догадки и трябваше насила да върне мислите си отново във всекидневната, за да изслуша равния, безизразен глас на доктор Калвин:
— Госпожо Белмон, надявам се, че оценявате важността на този експеримент. Вашият съпруг ми каза, че ви е съобщил някои неща. Аз бих искала да добавя още факти в качеството си на главен психолог на корпорацията „Роботи и механични хора от САЩ“.
— Тони е робот. Неговото истинско обозначение във файловете на компанията е ТН–3, но той реагира на името Тони. Той не е механично чудовище, нито обикновена сметачна машина от типа на онези, които бяха създадени през Втората световна война, преди петдесет години. Той има изкуствена памет, почти толкова сложна, колкото и нашата. Той е необятен телефонен комутатор на атомна основа, така че инструментът, поместен в неговия череп, побира милиони възможни „телефонни връзки“. Такива мозъци са изработени специално за отделните модели. Всеки съдържа предварително определени връзки, така че всеки робот знае английски език за контакт с хората и всевъзможни други неща, потребни, за да изпълнява предназначението си. Досега корпорацията е ограничила производствената си дейност до индустриални модели за употреба на места, където човешкият труд е неприложим — в мините дълбоко под земята например или при подводни работи. Но ние искаме да завладеем града и домовете. За да го направим, трябва да имаме обикновени мъже и жени, които да приемат тези роботи без страх. Вие разбирате, че няма нищо страшно.
— Няма нищо страшно, Клер — намеси се Лари настоятелно. — Повярвай ми. Не е възможно той да причинява зло. Ти знаеш, че в противен случай не бих го оставил с тебе.
Клер хвърли скришом бърз поглед на Тони и заговори тихо:
— Ами ако го разсърдя?
— Не е нужно да шепнете — каза доктор Калвин спокойно. — Той
— Искате да кажете, че всичко това не е законно.
Лари се закашля, преди да отговори:
— Все още не съвсем, но те са напълно редовни. Той няма да напуска къщата и ти не трябва да позволяваш на никого да го вижда. Това е всичко… И, Клер, аз бих останал с тебе, но зная прекалено много за роботите. Нужен ни е съвсем неопитен изпитател, така че да се получи екстремална среда. Експериментът го изисква.
— О, ами добре — промълви Клер, но веднага я осени някаква мисъл: — Но какво върши той?
— Домакинска работа — отговори доктор Калвин.
После тя се приготви да си тръгва, само Лари я изпрати до изхода. Клер остана на мястото си потисната. Улови изображението си в огледалото върху полицата над камината, но побърза да отвърне поглед. Беше отегчена ужасно от собственото си малко скучно лице и от безцветната си коса, подстригана без никакво въображение. Тогава усети погледа на Тони върху себе си и понечи да се усмихне, но си спомни…
Той бе само една машина.
На път за летището Лари Белмон улови сред множеството хора бързите очи на Гладис Клафърн. Тя бе от типа жени, които, изглежда, са създадени да бъдат забелязвани дори и с бегъл поглед… Перфектно, фино измайсторена; облечена с мисъл и вкус — тя заслепяваше погледите.
Леката усмивка, която вървеше преди самата нея и я представяше, заедно с тънкия аромат на парфюма й бяха като два мамещи пръста, които подканваха мъжете да се приближат към нея. Лари усети, че от смущение дори обърка крачката си, затова побърза да поднесе почитанията си с едно докосване до шапката и продължи.
Но както винаги го обзе онзи смътен гняв. Ако Клер можеше да стане част от обкръжението на семейство Клафърн, колко полезни щяха да им бъдат познанствата в него. Всъщност едва ли си струваше да се надява.
Клер! На няколко пъти, в които се бе срещала с Гладис, малката глупачка занемяваше, сякаш си бе глътнала езика. Лари не си правеше никакви илюзии. Изпитанието на Тони бе неговият голям шанс, но и той се оказа в ръцете на Клер. Колко по-сигурен щеше да е, ако бе в ръцете на някого като Гладис Клафърн.
На втората сутрин Клер се събуди от тихо почукване по вратата на спалнята си. Мозъкът й отначало се разбунтува, след това се вледени. През първия ден тя отбягваше Тони, а ако се срещнеха, му се усмихваше едва доловимо и минаваше бързо покрай него, без да пророни и звук за извинение.
— Ти ли си… Тони?
— Да, госпожо Белмон. Може ли да вляза?
Трябва да е казала „да“, защото той стоеше вече насред стаята, появи се съвсем неочаквано и
