Някой ден

Айзък АзимовНякой ден

Николо Мазети лежеше по корем върху килима, подпрял брадичка с малката си длан и слушаше барда печален. Някой напълно основателно дори би заподозрял, че тъмните му очи са пълни със сълзи — лукс, който едно единайсетгодишно момче може да си позволи само ако е останало само.

Бардът разказваше: „Живели някога в гъстата гора един беден дървар и двете му сиротни дъщери, останали без майка. И двете били красиви като ясен ден. По-голямата дъщеря имала дълга черна коса, досущ гарваново крило, а на малката косата сияела като злато, като слънце в есенен следобед.

Много пъти, докато двете очаквали баща им да се върне у дома след дългия работен ден в гората, по- голямото момиче сядало пред огледалото и започвало да пее…“

Николо не чу за какво пеело, защото в стаята влетя един глас отвън: „Хей, Ники!“

Николо, чието лице засия в същия миг, се втурна към прозореца и извика на свой ред: „Хей, Пол!“

Пол Лоб помаха възбудено. Той бе по-слаб от Николо и не толкова висок, макар че бе с половин година по-голям от него. По лицето му се четеше напрежение, което момчето се стараеше да потисне, но бързо премигващите му клепачи го издаваха.

— Хей, Ники, пусни ме да вляза. Имам идея и половина. Почакай само да я чуеш! — той се огледа бързо, сякаш проверяваше за подслушвачи, но дворът пред къщата бе пуст. После за всеки случай повтори шепнешком: — Почакай само да я чуеш!

— Добре. Ще отворя вратата.

Бардът продължаваше да разказва напевно, без да съзнава внезапната загуба на интерес от страна на Николо. Когато Пол влезе, той тъкмо казваше: „… след което лъвът изрекъл: — Ако ти ми намериш изгубеното яйце на птицата, която прелита над Абаносовата планина веднъж на десет години, аз ще…“

— Това да не е бард, дето го слушаш? — запита Пол. — Не знаех, че си имаш бард.

Николо се изчерви и си възвърна печалния облик:

— А, само една стара играчка от времето, когато бях хлапе. Не е кой знае какво хубаво нещо — той ритна барда и нанесе кос удар по доста изподрасканото му и потъмняло пластмасово покритие.

Бардът изхълца, защото приставката му за говорене за миг се изключи, но после продължи: „… за една година и един ден, докато железните обувки се износили. Принцесата спряла край пътя…“

— Абе момче, това наистина е стар модел — Пол го огледа критично.

Независимо от собственото му грубо обръщение към барда, Ники трепна от снизходителния тон на другия. За миг съжали, че позволи на Пол да влезе, поне да бе прибрал барда на обичайното му място в мазето. И всичко заради отчаянието от този скучен ден и безполезните разговори с баща му, заради тях той включи механичния разказвач. Макар и да знаеше, че идеята му е глупава.

Ники малко се страхуваше от Пол, защото Пол изучаваше специални предмети и всеки казваше, че от него ще стане компютърен инженер.

Не че Николо се справяше лошо в училище. Той имаше добри бележки по логика, бинарни манипулации, работа с компютри и елементарни системи, с всичките обикновени предмети от средното училище. Но точно там бе работата! Това си бяха просто едни обикновени предмети и от него, като от всяко друго дете след време, щеше да стане един обикновен наблюдател на пулт за управление.

Пол, обаче, знаеше едни тайнствени неща, както той казваше за електрониката, теоретичната математика и програмирането. Особено за програмирането. Николо дори не се опитваше да вникне в същността им, когато Пол му разказваше възторжено за тях.

Пол послуша малко барда и каза:

— Май много си го използвал?

— Не! — обиди се Николо. — Аз го държа в мазето, откакто ти се премести в друга къща. Едва днес го изкарах… — Понеже това обяснение бе недостатъчно и неприемливо за самия него, той добави: — Взех, че го измъкнах.

— И какво ти разказва, за дървари, принцеси и говорящи животни ли?

— Страхотия е — отзова се веднага Николо. — Баща ми казва, че ние не можем да си позволим нов бард. Тази сутрин му обяснявах… — споменът за сутрешните безплодни увещания доведоха Николо отново до опасната граница на сълзите, които той потисна панически. Момчето съзнаваше някак си, че Пол никога не бе усещал соления вкус на сълзите и че той би се подиграл на всеки, който не е толкова силен като него. — Затова реших да пусна отново тази стара развалина, но тя не струва.

Пол изключи барда и натисна контакта, което доведе до почти незабавно преориентиране и промяна на комбинацията в словесния запас, действащите лица, кулминационни точки и сюжетни линии, заложени в механичния разказвач. После отново го включи.

Бардът започна напевно да разказва: „Имало едно време едно момче, което се казвало Уиликинс. Майка му умряла и то живеело с втория си баща и с доведения си брат. Макар че вторият му баща бил много заможен, на него му се свидело дори едничкото легло за Уиликинс, затова момчето било принудено да спи, доколкото може, върху купчинка сено в конюшнята до конете…“

— Коне! — нададе възторжен вик Пол.

— Те са вид животни — каза Николо. — Така си мисля.

— Зная! Искам само да си представиш разкази за коне.

— Той разказва за коне непрекъснато — каза Николо. — Има и някакви същества, на които им казват „крави“. Те могат да се доят, но бард не знае как…

— Брей, виж ти, а защо не го поправиш?

— Иска ми се да знаех как.

Бард продължаваше да нарежда: „Уиликинс често си мислел, че ако би могъл да стане богат и влиятелен, щял да покаже на втория си баща и на доведения си брат какво значи да си жесток към едно малко момче. Затова един ден решил да тръгне по света и да търси щастието си.“

Пол се бе заслушал в приказката, но изведнъж реши:

— Много е лесно, бард има цилиндри, в които е закодирана паметта му, всички те са настроени на определена сюжетна линия, кулминационни точки и разни такива. Няма какво да се тревожим от тях. Трябва само да обогатим лексиката му, за да знае за компютрите, за автоматизацията, електрониката и за сега съществуващите неща. Тогава ще разказва интересни истории, сещаш се, вместо за принцеси и разни такива.

— Де да можехме да го направим — Николо бе доста обезверен.

— Слушай сега, татко казва, че ако следващата година успея да вляза в специализираното училище за компютри, ще ми осигури един истински бард, последен модел. Голям, с приставка за космически истории и мистерии. А също и с визуално приспособление!

— Искаш да кажеш, че ще виждаш приказките?

— Разбира се. Господин Доуърти в училище казва, че там имали такава техника, но не за всеки. Само ако вляза в училището за компютри, татко ще потърси някаква възможност да ми намери като нея.

— Ей! — Николо се ококори от завист. — Ще виждаш какво ти разказва машината.

— Ти можеш да идваш винаги и да гледаш, Ники.

— Страхотно. Благодаря ти.

— Няма защо. Но да знаеш, че аз съм онзи, който решава какви приказки ще слушаме.

— Разбира се. Разбира се — Николо бе готов да се съгласи и с много по-трудни условия.

Вниманието на Пол отново се съсредоточи на барда, който разказваше: „Щом е така — казал кралят и започнал да глади брадата си, докато небето не се навъсило от облаци и не затрещели гръмотевици, — ти ще се убедиш, че цялата ми земя ще се освободи от мухите утре по това време или…“

— Трябва всичко на всичко да го отворим… — преди още да е изразил мнението си, Пол вече бе изключил отново барда, след което се зае да откърти капака му от предната страна.

— Хей! — нададе изведнъж тревожен вик Николо. — Не го чупи.

— Няма да го счупя — подразни се Пол. — Аз знам всичко за тези машини — после изведнъж в тона му се появи нотка на предпазливост: — А майка ти и баща ти тук ли са?

— Не.

— Добре тогава — момчето отвори предния капак и надникна вътре: — Ама този е от моделите с един