Айзък Азимов

Расата на червената кралица1

Ето ви една загадка, ако желаете. Престъпление ли е да преведеш един учебник по химия на гръцки?

Може да го зададем и по друг начин. Ако една от ядрените електроцентрали на някоя страна е напълно унищожена в следствие на своеволен експеримент, престъпници ли са непреките участници в това дело?

С времето проблемите само се увеличават, разбира се. Ние започнахме с атомната електроцентрала. Една атомна централа, която бе изчезнала. Имам предвид точно изчезнала яко дим. Не знам колко точно е било ядреното гориво, но всичкото е изгоряло за две микросекунди.

Не е имало експлозия, нито опасно гама лъчение, просто абсолютно всичко в сградата е изгоряло за секунда. Разтопило се е. Главният корпус бе нагорещен, а въздухът в радиус от две мили — приятно затоплен. Остана само една мъртва, безполезна сграда, която по-късно погълна стотина милиона долара за ремонт.

Случило се бе около три часа през нощта. Намерили Елмър Тайуд сам в централната захранваща камера. Разкритията от първите двайсет и четири часа могат лесно да бъдат обобщени:

1. Елмър Тайуд, доктор по физика, Доктор на науките, член на това, почетен председател на онова, на младини участник в проекта Манхатън, а сега професор по ядрена физика. Не е бил външен човек. Имал е пропуск от клас А с неограничен достъп. Нямаше обаче отбелязани никакви сведения за целта на посещението му в електроцентралата в този час. На една сгъваема масичка имаше уреди, които не бяха записани в никой от регистрите. Всички тези съоръжения представляваха разтопена маса, не особено топла.

2. Елмър Тайуд беше мъртъв. Лежеше до масата; лицето му беше почти черно от наплива на кръв. Не ставаше въпрос за радиационен ефект, нито за следи от насилие. Докторът каза, че е получил удар.

3. В кабинета на Елмър Тайуд, в сейфа му имаше два озадачаващи предмета: двайсет изписани листа с математически изчисления и един завит във фолио свитък, написан на гръцки. Оказа се превод на учебник по химия.

Секретността около цялата тази неразбория беше така ужасяваща, че превръщаше всеки, който се докоснеше до нея, в мъртвец. Това е единствената дума, с която мога да я опиша. Двайсет и седем души, мъже и жени, включително министрите на отбраната, на науката и още две-три такива важни клечки, че дори не бяха известни на обществото, са влизали в електроцентралата по време на разследването. Всички, които са били там онази нощ — физикът, идентифицирал Тайуд и докторът, който го беше прегледал, бяха поставени под действителен домашен арест.

Нито един вестник не разбра каква е историята. Само няколко членове на конгреса узнаха част от нея.

Това си беше съвсем естествено. Този, който бе успял да извлече всичката енергия от може би петдесет-седемдесет килограма плутоний без да го взриви, държеше здраво индустрията и отбраната на Америка в едната си ръка. Така че можеше да отнеме за минути електричеството или живота на сто и шейсет милиона души, ей така, между две прозявки.

Тайуд ли беше? Или може би бяха Тайуд и някои други? Може би някои чрез Тайуд?

Ами моята работа? Аз бях примамка, човек за пред хората, ако така ви звучи по-добре. Някой трябваше да се навърта около университета и да задава въпроси за Тайуд. Все пак той беше изчезнал. Можеше да е амнезия, нападение, отвличане, убийство, бягство, лудост, нещастен случай — бях в състяние поне пет години да се занимавам с всичките версии и да събера какви ли не неща. Освен всичко друго може би щях и да привлека вниманието на хората към случая. Уверявам ви, че не стана нищо подобно.

Но не си мислете, че бях запознат със случая от самото начало. Аз не съм в групата на онези двайсет и седем човека, за които ви споменах, въпреки че шефът ми е от тях. Аз знаех малко, все пак — достатъчно, за да започна.

Професор Джон Кейсър също бе физик. Аз не отидох при него веднага. Трябваше първо да свърша доста рутинна работа, справих се с нея толкова съвестно, колкото можех. До известна степен тя бе безмислена, но също толкова необходима. Но в края на краищата стигнах до кабинета на Кейсер.

Професорските кабинети на професорите са по-различни от тези на останалите. Никой не се грижи за тях, освен някоя уморена чистачка, която идва в осем сутринта, но професорът и без това въобще не обръща внимание на праха. Пълно е с книги, които видимо са в безпорядък. Тези, които са по-близо до бюрото, се използват по-често — това са лекциите. Книгите, които са извън обсега на професора, са оставени от някой студент, който ги е взимал за известно време. Най-забутани са професионалните списания, които изглеждат евтини, но всъщност са доста скъпи. Те стоят и чакат реда си, някой ден може и да бъдат прочетени. На бюрото има много листа, някои са надраскани.

Кейсър е възрастен мъж — от поколението на Тайуд. Носът му е голям и доста червен. Професорът пуши лула. Има онзи спокоен и кротък поглед, какъвто обикновено най-много подхожда на академиците — или защото такъв вид работа привлича този вид хора, или защото този вид работа ги прави такива.

— С какво се занимаваше професор Тайуд? — запитах го.

— Изследване на физиката.

Такива отговори отскачат от мен като гумена топка от стена. Преди няколко години ме вбесяваха, но сега просто казах:

— Знаем, професоре. Интересуват ме подробностите.

— Със сигурност подробностите не могат много да ви помогнат, ако вие самият не сте физик изследовател — примигна той срещу ми търпеливо и продължи: — Има ли значение при създалите се обстоятелства?

— Може би не, но него го няма. Ако нещо му се е случило, като — и аз показах с жест, при това нарочно се смръщих — предателство, то работата му може да е от значение. Освен ако не е бил богат и тогава мотивът са били парите.

Кейсър сухо се изсмя:

— Щатните професори никога не са били богати. На работата ни се обръща малко внимание, като се знае колко голямо е предлагането.

Това също го пуснах покрай ушите си, защото знам, че външният ми вид създава погрешна представа за мен. Всъщност аз завърших колеж с „много добър“, оценката ми бе преведена на латински, че директорът на колежа да може да я разбере. Аз никога не съм изиграл дори и един футболен мач през живота си. И въпреки това изглеждам като футболист.

— Тогава ни остава само работата му — казах накрая.

— Да нямате предвид шпиони или международни интриги?

— Защо не, случвало се е и преди. Все пак той е ядрен физик, нали?

— Така е, но и други са ядрени физици. Аз също.

— А, но може би той знае нещо, което вие не знаете.

На човечеца му увисна долната челюст от удивление. Като ги хванеш неподготвени, професорите реагират почти като нормалните хора. Този каза вдървено:

— Доколкото си спомням, Тайуд е публикувал статии относно ефекта от вискозитета върху краищата на Рейлеровата линия, валентното изравняване на електроните, за спираловидната орбита, която съединява два нуклеона, но основната му работа е върху квадрополните моменти. Аз съм доста компетентен в тези области.

— А сега върху квадрополните моменти ли работи? — попитах аз и дори не трепнах, окото ми не мигна.

— Да, в известен смисъл — отвърна той, — може вече да е стигнал до експерименталната фаза. Той изглежда е прекарал целия си живот в математически изчисления върху някаква негова теория.

— Като това тук ли? — подадох му му аз един лист с драсканици.

Това беше един от онези листове от сейфа на Тайуд. Разбира се, съществуваше вероятност този лист да съдържа пълни безсмислици, дори и само поради факта, че е бил в професорски сейф. И това се случва

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×