Айзък Азимов
Старомодният начин
Бен Естес знаеше, че ще умре. Не му ставаше по-добре от мисълта, че бе уловил шанса, очакван от него години наред. Животът на астроминьора, лутащ се през огромните пространства на астероидния пояс, не беше много сладък. Със сигурност обаче бе кратък.
Разбира се, винаги съществуваше възможност да те изненада находка, която ще те направи богат за цял живот. Това определено бе находка, но тя нямаше да направи Естес богат. Тя щеше да го убие.
Харви Фунарели изпъшка в леглото си. Естес се обърна към него, но самият той се намръщи. Мускулите му го боляха нетърпимо. Бяха се ударили жестоко. Фунарели бе пострадал по-лошо, защото бе грамаден. Освен това колегата му се бе озовал по-близо до точката на удара.
Естес изгледа мрачно своя партньор и попита:
— Как се чувстваш, Харв?
Фунарели отново изпъшка.
— Като разглобен съм. Какво, по дяволите, стана? В какво се ударихме?
Естес пристъпи напред, накуцвайки.
— Само не се опитвай да ставаш — посъветва колегата си той.
— Ако ми подадеш ръка, може и да успея да го направя — отговори Фунарели. — Ау-у! Чудя се дали нямам някое счупено ребро. Какво стана, Бен?
Естес посочи главния монитор. Той не беше голям, но вършеше работа за двуместен астро-миньорски кораб. Фунарели се придвижи към него много бавно, подпрян върху рамото на Естес. Погледна навън.
Имаше звезди, разбира се. Обиграният астронавтски поглед веднага ги игнорира. Звездите бяха обичайна гледка. По-същественото бяха рояци скални късове, които се рееха, подобни на рояк мързеливи пчели.
— Никога не съм виждал подобно нещо — промълви Фунарели. — Как са се озовали тука?
— Тези камъни продължават да се въртят около астероида, от който са се отделили. Предполагам, че онова, което е разбило него, удари и нас.
— Какво е то? — Фунарели се взираше отчаяно навън, но не откриваше причината. — Не виждам нищо!
— И няма да го видиш. Това е черна дупка!
Косата на Фунарели настръхна. В погледа му се появи ужас.
— Те си полудял — промълви той.
— Не съм. Черните дупки може да са с различни размери. Така твърдят астрономите. Тази е с масата на голям астероид и ние се въртим около нея. Какво друго би ни държало в орбитата си?
— Не е докладвано за никаква…
— Знам. Как биха го направили? Тя не може да се забележи. Нейната маса… О, ето го и Слънцето. — Бавно въртящият се кораб бе фокусирал слънчевия диск. Гледката в илюминатора автоматично се поляризира и стана неясна. — Както и да е — продължи Естес. — Ние случайно се натъкнахме на първата черна дупка във Вселената. Само дето няма да оцелеем, за да извлечем някаква полза от това.
— Какво стана всъщност? — попита Фунарели.
— Доближили сме се достатъчно, за да ни привлече и смаже приливният ефект.
— Какъв приливен ефект?
— Не съм астроном, но разбирам достатъчно. Когато общото гравитационно привличане не е голямо, ако се приближиш на определено разстояние, то става значително. Интензивността му рязко спада с увеличаване на дистанцията. По-близкият край на обекта се придърпва по-силно и се разтяга. Колкото по- голям е предметът, толкова ефектът е по-силен. Мускулите ти са разкъсани. Имаш късмет, че и костите ти не са счупени.
Фунарели се намръщи.
— Не съм сигурен в това… Какво друго стана?
— Резервоарите за гориво са разрушени. Приковани сме в орбита… Чист късмет е, че се намираме откъм по-отдалечената страна. Кръговото движение отблъсква приливния ефект. Ако се намирахме по-близо, или само ако летяхме откъм вътрешната граница на орбитата…
— Можем ли да изпратим съобщение?
— Невъзможно — отговори Естес. — Комуникациите са извън строя.
— Ти можеш да ги поправиш!
— Не съм такъв специалист. Дори и да бях, те не подлежат на ремонт.
— Не можем ли да се измъкнем по някакъв начин?
Естес поклати глава.
— Можем единствено да чакаме… своята смърт. Това не ме безпокои много.
— Но притеснява мен — отбеляза Фунарели. После седна на леглото, свел ниско глава.
— Останали са ни хапчетата — каза Естес. — Ще бъде лесна смърт. Най-лошото е, че не можем да съобщим за… това. — Той посочи към илюминатора. Гледката отново бе ясна, след като бяха подминали светлинния обхват на Слънцето.
— За черната дупка?
— Да. Тя е много опасна. Изглежда се върти около Слънцето, но не се знае дали орбитата й е стабилна. Дори и да е така, без съмнение е огромна.
— Предполагам, че има и голяма притегателна сила?
— Със сигурност. Всичко може да се очаква. В нея непрекъснато се върти космически прах, който снабдява с енергия спиралите и празнотите й. Точно това предизвиква неясната искряща светлина. Когато погълне нещо, веднага следва радиационен отблясък. Колкото по-голям е обектът, толкова по-лесно ще бъде привлечен дори от голямо разстояние.
За момент двамата мъже се взираха в илюминатора, после Естес продължи:
— Сега може би бихме могли да я елиминираме. Ако НАСА изпрати достатъчно голям астероид в тази посока, дупката би могла да се избута от нейната орбита. Взаимното привличане между нея и астероида ще постигне този ефект. Дупката би могла да бъде изведена от Слънчевата система чрез по-нататъшно въздействие и ускорение.
— Мислиш ли, че е била по-малка? — попита Фунарели.
— Когато се е създавала Вселената, трябва да е била микроскопична. Нараствала е в продължение на милиарди години. Ако продължава да го прави, ще стане неуправляема. Подозирам, че би могла да се превърне в гроб за Слънчевата система.
— Защо не са я открили досега?
— Никой не я е търсил. Кой би очаквал черна дупка в астероидния пояс? Освен това тя не произвежда достатъчно радиация, за да бъде забелязана. Не притежава и необходимата маса. Трябва случайно да се натъкнеш на нея, както ние го направихме.
— Сигурен ли си, че комуникациите са прекъснати, Бен?… Колко далеч сме от Веста? Оттам биха могли да стигнат до нас без излишно отлагане. Това е най-голямата база на астероидния пояс.
Естес поклати глава.
— Не мога да определя местонахождението на Веста. Компютърът също е извън строя.
— Господи, какво ни е останало?
— Въздушната система работи. Пречистването на водата е наред. Имаме достатъчно енергия и храна. Бихме издържали две седмици, може и повече.
Възцари се тишина. След малко Фунарели каза:
— Виж, дори и да не знаем къде точно се намира Веста, тя не е на повече от няколко милиона километра от нас. Бихме могли да сигнализираме по някакъв начин. Ще изпратят кораб с дистанционно управление, който след седмица ще е при нас.
— Как не се сетих за това — отговори Естес. Това не беше трудно. Безпилотен кораб издържа ускорения, които човек от кръв и плът не би могъл да понесе.
Фунарели затвори очи, сякаш го прониза болка.
— Не се отнасяй презрително към безпилотния кораб! Той може да ни снабди с материали, които ще ни дадат възможност да ремонтираме системата за комуникации. Това би ни дало шанс да изчакаме истинския
