Айзък Азимов
Към четвъртото поколение
В десет предиобяд Сам Мартин излезна от таксито, опитвайки се, както винаги, да отвори вратата с една ръка, да удържи куфарчето си с друга и да извади портфейла си с трета. Но тъй като имаше само две ръце, разбра, че ще е трудна работа да се справи по този начин. Отново, както обикновено, той си удари коляното във вратата на таксито и макар вече да бе стъпил с единия крак на тротоара, ръцете му все още шареха безнадеждно по джобовете в търсене на портфейла.
Колоната от автомобили по „Медисън авеню“ се точеше сантиметър по сантиметър. Един червен камион по неволя намали още повече ход, но щом светлините на светофара се смениха, потегли рязко със скърцане. Белият надпис на каросерията информираше безразличния свят наоколо, че камионът е собственост на
— Добре, вземи един и осемдесет и пет, братле — подаде той парите.
— Благодаря — отговори таксиджията механично и върна рестото.
Мартин пъхна парите в портфейла си, прибра го, вдигна куфарчето и тръгна срещу човешкия поток на тротоара, за да стигне до стъклената врата на сградата.
Един минувач го изгледа през рамо.
— Прощавайте — смотолеви тихо Мартин и се отправи отново към вратата.
Левкович? Това не бе името, изписано на камиона. То беше Луковиц, Лу-ко-виц. Защо го
Левкович? Той рязко се отърси от цялата тази история. Ако й даде възможност, тя ще го преследва като празнична шумотевица.
По-добре да се концентрира върху работата си. Тук е, за да обядва с онзи човек Нейлър, най-вече за да постигне споразумение за един договор и на двайсет и три години да започне своята кариера. Ако бизнесът се развиеше нормално, както го планираше той, след две години ще се ожени за Елизабет и след още десет ще бъде солиден семеен човек с къща в предградията.
Влезе във фоайето с мрачна сдържаност и се запъти към асансьорите. Минавайки покрай указателя, плъзна поглед по белите надписи.
Имаше смешния навик да се опитва да прочете номерата на стаите набързо, без да забавя погледа си, или опазил Бог, да спира. Ако продължава да напредва все така, казваше си той, ще придобие уверен вид, вид на човек, който познава обстановката. А това беше наистина важно, след като работеше с други хора.
Търсеше Кулинетс, думата го изуми. Фирма, специализирана в производството на дребни кухненски приспособления, която се стреми решително да си извоюва име, женствено и сдържано едновременно.
Погледът му проследи имената с буква „М“ и продължи с все същото темпо. Мандел, Луси, Издателство Липерт (разположено на цели два етажа), Лафковиц, Кулин и т.н.… Ето го — 1024. Десети етаж. Добре.
Изведнъж се спря страшно изненадан, обърна отново глава към указателя и се втренчи в него, като човек, който пристига от друг град.
Лафковиц?
Що за правопис е това?
Беше съвсем ясно: Хенри Дж. Лафковиц, 701-ва. Написано с „А“. Никак не беше добре. Беше безполезно.
Безполезно ли? Защо безполезно? Той рязко тръсна глава, сякаш за да се отърси от замайването. По дяволите! Какво го интересува него как е написано името? Той се отдръпна ядосан и се забърза към вратата на асансьора, която се затвори под носа му, като го остави да чака объркан.
Вратата на един от другите асансьори се отвори и той бързо се шмугна вътре. Хвана куфарчето си под мишница и се постара да си придаде вид на енергичен заместник изпълнителен директор в най-добрата си форма. Трябваше да направи впечатление на Алекс Нейлър, с когото до сега бе общувал само по телефона. Ако ще се тормози с някакви си Левкович, Лафковиц…
Асансьорът безшумно спря на седмия етаж, за да излезе един младеж по риза. Той държеше табла, на която имаше три чашки с кафе и три сандвича. Когато вратите тръгнаха да се затварят, пред погледа на Мартин се мярна матирана витрина с черен надпис. На нея пишеше: 701 — Хенри Дж. Лефковиц — вносител. Двете крила на асансьора се съединиха и не се видя нищо повече.
Мартин чак се наведе напред от удивление. Нещо го подтикваше да извика: „Върнете ме обратно на седмия етаж“, но в асансьора имаше и други хора. А и в крайна сметка нямаше никаква причина да го прави.
И въпреки това го обзе смътно вълнение. В указателя наистина бе допусната грешка. Не беше „А“, а „Е“. Явно буквите ги е подреждал някакъв неграмотник.
Лефковиц. Пак не е както трябва. Асансьорът спря на десетия етаж и Мартин слезе. Алекс Нейлър от Кулинетс се оказа човек на средна възраст с кичур бяла коса, червендалесто лице и широка усмивка. Дланите му бяха сухи и груби, имаше доста здраво ръкостискане, като междувременно потупваше с лявата ръка Мартин по рамото в знак на приятелство.
— Ще дойда след две минути. Какво ще кажете да хапнем тук в сградата? Има отличен ресторант, барманът прави много добро мартини.
— Чудесно, чудесно! — Мартин се насили да изцеди капка ентусиазъм от пресъхналия кладенец.
Изминаха не две, а по-скоро 10 минути, но Мартин чакаше с обичайното неудобство, което изпитва човек в непознат офис. Той огледа тапицерията на столовете и малкото уютно местенце, където седеше млад и отегчен телефонист. Погледна картините на стената, дори се опита да се съсредоточи в списание за търговия, оставено на масата до него.
Само едно не правеше, не мислеше за Лев…
Той наистина
Ресторантът беше добър или по-точно щеше да е добър, ако Мартин можеше да се отпусне изцяло. За щастие бе освободен от товара да поддържа разговора. Нейлър говореше бързо и шумно. Той разгледа менюто с опитно око, поръча яйца по бенедиктински и заговори за времето и отвратителните задръствания по улиците.
От време на време Мартин се опитваше да се съвземе, да излезе от състоянието на разсеяност, в което беше изпаднал, но всеки път безпокойството се връщаше. Нещо не беше наред. Името. Сгрешеното име. То му пречеше да се заеме с работата си.
С всички сили се опитваше да се освободи от налудничавата мисъл. Във внезапен словесен изблик Мартин поведе разговор за сливането на двете фирми. Беше безочливо от негова страна. Нямаше никаква основа за такъв разговор, смяната на темата беше прекалено рязка, но обядът беше добър, предстоеше им да хапнат десерт и Нейлър отговори благоприятно. Той призна неудовлетворението си от настоящите договори. Да, той имал предвид фирмата на Мартин и всъщност му се струва, че шансовете са добри. Той мисли, че…
— Как е момчето, Алекс? — един мъж сложи ръка на рамото на Нейлър.
Нейлър вдигна поглед към него ухилен и извика:
— Хей, Лефк, как върви работата?
— Не мога да се оплача. Ще се видим на… — мъжът отмина бързо.
Мартин не ги слушате внимателно. Понадигна се малко и усети, че коленете му треперят.
— Кой беше този мъж? — попита той веднага. Тонът му прозвуча по-настоятелно, отколкото искаше.
— Кой, Лефк? Джери Лефковиц. Познавате ли го? — Нейлър изглеждаше изненадан.
