Айзък Азимов
Пирати от астероидите
1. ОБРЕЧЕНИЯТ КОРАБ
Петнадесет минути до старта! „Атлас“ чакаше да излети. Лъскавата полирана повърхност на космическия кораб блестеше на ярката Земна светлина, изпълваща лунното нощно небе. Тъпият му нос сочеше нагоре към пустия космос. Заобикаляше го вакуум, а под него лежеше мъртвата пемза на Лунната повърхност. Числеността на екипажа му беше равна на нула. На борда нямаше жива душа.
— Колко е часът, Гъс? — попита председателят на Научния съвет д-р Хектор Конуей.
Той се чувствуваше неловко в лунните офиси на Съвета. На Земята щеше да бъде на самия връх на иглата от стомана и бетон, която всички наричаха Кула на науката, а оттам можеше да гледа през прозореца към Международния град.
Тук, на Луната, те бяха направили възможно най-доброто. Служебните помещения имаха лъжливи прозорци с изкусно нарисувани земни пейзажи зад тях. Те бяха естествено оцветени, а лампички в тях ги освежаваха и смекчаваха, симулирайки сутрин, обед и вечер. Дори през периодите за спане излъчваха слаба тъмносиня светлина.
Това, все пак, не бе достатъчно за един землянин като Конуей. Той знаеше, че ако проникне през стъклата на прозорците, ще види само нарисувани миниатюри, а ако премине и зад тях, то там би се оказало само друго помещение или може би масивна лунна скала.
Доктор Огъстъс Хенри, към когото се бе обърнал Конуей, погледна китката си.
— Имаме още петнадесет минути — рече той между две всмуквания от лулата. — „Атлас“ е в съвършенна форма. Аз сам го проверих вчера.
— Зная, но се безпокоя за Лъки — каза Конуей. Косата на Конуей беше чисто бяла и го правеше да изглежда по-възрастен от източения и слаб в лице Хенри, макар да бяха на една възраст.
— За Лъки?
— Страхувам се, че ми е станало навик — усмихна се свенливо Конуей. — Говоря за Дейвид Стар, но днес всички го наричат „Лъки“1. Не си ли чул?
— Лъки Стар, а? Е, името му подхожда. Защо се тревожиш? В края на краищата, всичко това е негова идея.
— Точно така. Идеите му са все такива. Мисля, че следващият път ще се счепка със Сириусианското консулство на Луната.
— Бих желал да го стори.
— Не се шегувай. Понякога си мисля, че го насърчаваш в схващането му, че трябва да гледа на всичко като на работа само за един човек. Ето защо дойдох на Луната, него да държа под око, а не да наблюдавам кораба.
— Ако си дошъл за това, Хектор, тук нямаш работа.
— Е да, не мога да го следвам навсякъде като квачка. Но с него е Бигман. Казах на дребосъка, че ще го одера жив, ако Лъки реши да нападне Сириусианското консулство с голи ръце.
Хенри се засмя.
— Казвам ти, той е способен да го направи — измърмори Конуей. — И което е още по-лошо, ще мине, разбира се, без наказание.
— И после?
— Това само би го окуражило някой ден да поеме излишен риск, а е твърде ценен, за да си позволим да го загубим!
Джон Бигман Джонс се клатушкаше по утъпкания глинен под, носейки най-внимателно своята халба бира. Псевдогравитационните полета не бяха разширени извън самия град, така че тук, при космодрома, под действието на собственото гравитационно поле на Луната, човек трябваше да покаже цялото си майсторство. За щастие, Джон Бигман Джонс беше роден и израснал на Марс, където, в края на краищата, гравитацията беше само две пети от нормалната, така че това не го затрудняваше особено. В момента той тежеше двадесет фунта. На Марс би тежал петдесет, а на Земята — сто и двадесет.
Той се приближи към часовоя, който го наблюдаваше и се забавляваше от гледката. Часовоят беше облечен в униформата на Лунната национална охрана и бе привикнал към гравитацията.
— Хей! — подвикна Джон Бигман Джонс. — Не стой така мрачен там. Донесох ти халба бира. Аз черпя.
Часовоят го погледна изненадан и после каза със съжаление:
— Когато съм на пост не мога. Ти знаеш.
— О, добре. Мисля, че ще мога да уредя това. Аз съм Джон Бигман Джонс. Наричай ме Бигман.
Бигман достигаше само до брадата на часовоя, който не беше особено висок, но му подаде ръката си така, като че ли последният беше по-нисък от него.
— Аз съм Берт Уилсън. Ти от Марс ли си? — попита часовоят, гледайки аленочервените му ботуши до бедрата.
Само един земеделски работник от Марс не се разделяше до края на живота си от тях.
— Позна — отвърна Бигман, като ги погледна е гордост. — Натикан съм тук за една седмица. Велики Боже, каква скала е Луната! Не излиза ли понякога някой от вас, момчета, на повърхността?
— Понякога. Когато се наложи. Няма много нещо за гледане там.
— Желая непременно да отида, ако мога. Мразя да бъда затворен в кафез.
— Там, отзад, има един шлюз, който води към повърхността.
Бигман проследи палеца, който сочеше назад през рамото на сержанта. Коридорът (твърде зле осветен на това разстояние от Луна-сити) се стесняваше до ниша в стената.
— Но аз нямам скафандър.
— Ти не можеш да излезеш на повърхността, дори и да имаше. На никой не е позволено, дори и за малко, без специален паспорт.
— Как така?
— Навън има един кораб — каза с прозявка Уилсън, — който се готви да излети — той погледна часовника си — след около дванадесет минути. Може би, след като замине, охраната ще се махне. Не зная какъв е.
Часовоят се повдигна на пръсти и погледна как остатъка от бирата изчезва в гърлото на Бигман.
— Слушай, от бара на Патси ли взе бирата? Има ли много хора?
— Празен е. Слушай какво ще ти кажа. Иди и си поръчай една. Това ще ти отнеме петнадесет секунди. Аз нямам никаква работа. Ще застана на твоето място и бъди сигурен, че нищо няма да се случи докато се върнеш.
Уилсън погледна с копнеж към бара на космодрома.
— По-добре да не ходя.
— Твоя работа.
Очевидно никой от двамата не усети фигурата, която се промъкна зад тях по коридора и влезе в нишата, където огромната врата на шлюза препречваше пътя към повърхността.
Краката заведоха Уилсън на няколко крачки към бара, сякаш влачеха останалата част от тялото му.
— Не-е! По-добре да не ходя — реши накрая той.
Десет минути до старта!
Това беше хрумване на Лъки Стар. Той беше в кабинета на Конуей на Земята в деня, в който пристигна новината, че товарният космически кораб „Уолтъм Захари“ е опустошен от пирати, товарът му е изчезнал, замръзналите тела на командния състав плуват в космоса, а повечето от хората са пленени. Самият кораб бе водил трогателно напразна борба и е бил твърде повреден, за да представлява някаква ценност за пиратите. Все пак, те бяха взели цялото му движимо имущество, инструментите, разбира се, и дори двигателите.
— Врагът в Астероидният пояс — каза Лъки. — Сто хиляди скали.
— Повече — изплю цигарата си Конуей. — Но какво можем да направим? Откакто Земната империя е преуспяващо предприятие, броят на астероидите е по-голям от този, с който бихме могли да се справим.
