когато извикахте. И двамата бяхме на неговата дължина на вълната.
Лъки и Панър напредваха бавно в амоняка по следата на кучето. Срещнаха го да се връща.
— Намерил е Бигман! — извика нетърпеливо Лъки. Отпуснатите ръце на Бигман бяха обхванали долната част от кучешкия скафандър и въпреки че това спъваше движението на Мът, слабата гравитация му бе позволила да измине значително разстояние, използувайки само мускулите на предните си лапи.
Когато Лъки се наведе да подхване Бигман, мъчително вкопчилият се дребен марсианец се пусна и падна. Лъки го измъкна и го повдигна. Нямаше време да проверява какво точно е станало и да приказва. Можеше да направи само едно нещо: отвори докрай кислородния вентил на Бигман, сложи марсианеца на гърба си и хукна към кораба. Гравитацията на Йо беше слаба, но при все това той никога през живота си не бе тичал така безразсъдно. Лъки с такава скорост се отблъскваше от повърхността, щом я докоснеше след всяка припряна хоризонтална крачка, че се получаваше нещо като ниско летене. Мът възбудено го следваше по петите, а Панър пъхтеше най-отзад.
Още докато тичаше, Лъки използува общата дължина на вълната, за да съобщи на другите да приготвят едно от херметичните помещения.
Влетя вътре с почти същата скорост. Вратата зад него се затвори и в помещението започна да приижда допълнителен въздух под налягане, заради времето, докато вратата е била отворена.
Със светкавична бързина Лъки откопча шлема на Бигман и после малко по-бавно свали и останалата част от скафандъра. След това провери дали сърцето му бие и с облекчение откри, че всичко е наред. Херметичното помещение беше, разбира се, пригодено за даване на първа помощ. Лъки направи на Бигман необходимите инжекции, за да се съвземе, и почака топлината и изобилието на кислород да сторят останалото.
Накрая Бигман отвори очи и мъчително спря погледа си на Лъки. Устните му се помръднаха и образуваха думата „Лъки“, макар да не се чу никакъв звук.
Лъки с облекчение се засмя и най-после отдели време да свали собствения си скафандър.
На борда на „Юпитерианска луна“ Хари Норич спря при отворената врата на кабината, където Бигман завършваше възстановяването си. Невиждащите му светлосини очи излъчваха топлота.
— Как е болникът? — попита той.
— Добре! — отвърна Бигман, като с усилие се надигна на койката. — Марсиански пясъци, чувствувам се отлично! Ако Лъки не настояваше да лежа, вече щях да съм станал.
Лъки недоверчиво изсумтя, но Бигман не му обърна внимание.
— Хей, нека влезе Мът! — извика Бигман. — Добрият стар Мът! Ела, приятелю, ела!
Мът, чиято каишка беше отхлабена, припна към него, като възбудено въртеше опашка, гледаше умно и аха-аха да поздрави Бигман гласно.
Малките ръце на Бигман се обвиха около шията на кучето в мечешка прегръдка.
— Голям приятел си ми ти! Норич, вие знаете какво е направил, нали?
— Всички знаят — отвърна Норич и си личеше, че много се гордее с постъпката на кучето си.
— Почти не помня какво се случи, преди да ми притъмнее пред очите — каза Бигман. — Напълних си дробовете с амоняк и изглеждаше, че няма да мога да се изправя. Търкулнах се надолу по склона право през амонячния сняг, сякаш изобщо го нямаше. После при мен дойде това нещо. Когато чух, че нещо се движи, помислих, че е Лъки. То обаче ме поочисти от снега, светлината на Юпитер започна да прониква и аз успях да разпозная Мът. Последното нещо, което си спомням, е, че се вкопчих в него.
— И добре си направил — каза Лъки. — Допълнителното време, което ми бе необходимо, за да те намеря щеше да те довърши.
— Уф, Лъки — сви рамене Бигман, — не прави от това такъв въпрос. Нищо нямаше да се случи, ако маркучът ми не се беше закачил за една скала и не се беше повредил, а ако бях имал достатъчно мозък в главата си да увелича докрай кислородното налягане, щях да успея да задържа амоняка отвън. Просто първата глътка амоняк ме извади от строя. Спрях да разсъждавам.
Точно в този миг оттам минаваше Панър и надзърна през вратата.
— Как сте, Бигман? — попита той.
— Марсиански пясъци! Изглежда всички мислят, че съм болен или нещо подобно. Нищо ми няма. Дори командирът спря, минавайки оттук, и успя да си преобърне езика, за да измърмори едно: „Как сте, Бигман?“
— Е, може би е започнало да му минава — каза Панър.
— В никой случай! — отвърна Бигман. — Просто иска да е сигурен, че първият му полет не е бил изпортен от нещастен случай. Иска докладът му да е съвсем чист, това е всичко.
Панър се засмя.
— Готови ли сте за отлитането? — попита той.
— Напускаме ли Йо? — на свой ред попита Лъки.
— Съвсем скоро. Хората товарят съоръженията, които ще вземем обратно със себе си, и укрепват тези, които оставяме. Ако желаете да дойдете в пилотското помещение, щом потеглим, елате. Ще наблюдаваме Юпитер по-добре от всякога.
Той почеса Мът зад ухото и излезе.
Предадоха по радиото на Юпитер-9, че напускат Йо както бяха предали по-рано за кацането си на повърхността му.
— Защо не се обадим на Земята? — попита Бигман. — Председателят на Съвета Конуей трябва да знае, че полетът е извършен.
— Официално няма да сме го извършили докрай, докато не се върнем на Юпитер-9 — отвърна Лъки.
Той не добави гласно, че изобщо не изпитва силно желание да се върне на Юпитер-9, а още по-малко да говори с Конуей. В края на краищата по време на това пътуване не беше свършил нищо.
Кафявите му очи оглеждаха командната зала. Инженерите и членовете на екипажа бяха по местата си, готови за излитането. В командната зала бяха само командирът, двамата му офицери и Панър.
Лъки се заинтересува отново от офицерите, както се интересуваше от всеки друг от десетимата мъже, от които В-жабата нямаше възможността да елиминира някого. При удобни случаи той бе говорил с всеки от тях, както бе правил и Панър, а дори и по-често от Панър. Беше претърсил спалните им помещения. Двамата с Панър бяха прегледали дневниците им. Никакъв резултат. Лъки щеше да се върне на Юпитер-9 без да е открил робота, а след това откриването му би било много по-трудно. Може би щеше да се принуди да докладва пред ръководството на Съвета за своя неуспех.
Мисълта за рентгена или за някакви други средства за насилствено изследване още веднъж премина отчаяно през съзнанието му. Както винаги, веднага си помисли за възможността от експлозия, вероятно ядрена. Тя би разрушила робота, но също така би убила тринадесет мъже и би унищожила безценен кораб. Най-лошото от всичко бе, че това нямаше да разкрие безопасен начин за откриване на хуманоидните роботи, които, Лъки бе убеден, върлуваха из други части на Слънчевата конфедерация.
Той се сепна от внезапния вик на Панър: „Потегляме!“ Последва познатият глух съсък на началния тласък и нарастващото притискане назад от ускорението.
Повърхността на Йо започна все по-бързо да се отдалечава.
Екранът не можеше да побере целия Юпитер. Планетата бе твърде голяма. Вместо това екранът улови Голямото червено петно и започна да го следва във въртенето му около планетата.
— Преминахме отново на аграв — каза Панър, — но само временно, докато се освободим от притеглянето на Йо.
— Но ние все още падаме към Юпитер — възрази Бигман.
— Точно така, но само докато настъпи подходящият момент. Тогава ще преминем на хиператомна тяга и ще се гмурнем към Юпитер по хиперболична орбита. Щом влезем в орбита, ще прекъснем тягата и ще оставим Юпитер да свърши останалото. Най-голямото ни приближаване до него ще бъде на около сто и петдесет хиляди мили. Гравитацията на Юпитер ще ни притегли като камъче в прашка и отново ще ни изхвърли. В подходящата точка от тази орбита ще включим отново хиператомната тяга. Възползувайки се от ефекта на прашката, ние всъщност спестяваме малко от необходимата енергия за директно напускане на Йо
