Айзък Азимов
Битката за Фондацията
На всички мои верни читатели
ПЪРВА ЧАСТ
ЕТО ДЕМЕРЦЕЛ
ДЕМЕРЦЕЛ, ЕТО — … Докато няма никакво съмнение, че през по-голямата част от царуването на Император Клеон I истинската власт е съсредоточена в ръцете на Ето Демерцел, историците спорят относно естеството на неговото управление. Класическата интерпретация е, че той е бил просто един от дългата редица силни и безжалостни потисници през последния век на неразцепената Галактическа империя. Обаче има и ревизионистични възгледи, които вземат връх и според които, ако може да се говори за деспотизъм, той е бил благожелателен. Тези възгледи наблягат много върху връзките на Демерцел с Хари Селдън, макар те така и да не са доказани, особено по време на необикновения епизод с Ласкин Джоуранъм, чийто стремителен възход…
1
— Пак ти казвам, Хари — рече Юго Амарил, — че твоят приятел Демерцел здравата е загазил. — Той наблегна на думата „приятел“ съвсем леко и с очевидна антипатия. Хари Селдън различи киселата нотка, но я пренебрегна. Вдигна очи от своя компютър и отвърна:
— Пак ти казвам, Юго, че това са глупости. — И сетне със следа от раздразнение — само следичка — добави: — Защо ми отнемаш времето, като настояваш?
— Защото мисля, че е важно — и Амарил седна предизвикателно.
Този жест показваше, че няма да бъде отпъден лесно. Беше тук и тук смяташе да остане.
Преди осем години бе топлотехник в сектора Дал — толкова ниско по социалната скала, колкото въобще е възможно. Селдън го беше измъкнал от туй положение и го бе направил математик и интелектуалец — нещо повече, психоисторик.
Амарил и за минутка не забравяше какъв е бил, какъв е сега и кому дължи промяната. Това означаваше, че ако му се наложи да говори остро на Хари Селдън — за негово собствено добро, — нямаше да го спрат никакви разсъждения за уважението и любовта към по-възрастния човек, нито пък мисълта за собствената му кариера. Той дължеше тази острота — и много повече — на Селдън.
— Слушай, Хари — каза гостът, като сечеше въздуха с лявата си ръка — по някаква непонятна за мен причина ти имаш високо мнение за тоя Демерцел. Аз обаче нямам. Никой от хората, чието мнение уважавам — с изключение на теб, — не мисли нищо хубаво за него. Не ме е грижа какво ще му се случи лично на него, Хари, но доколкото вярвам, че теб те е грижа, нямам друг избор, освен да ти обърна внимание.
Селдън се усмихна колкото на откровеността му, толкова и поради безсмислената му загриженост. Той държеше на Юго Амарил — и нещо повече. Юго бе един от онези четирима души, с които се срещна през краткия период от живота си, докато преброждаше лицето на планетата Трантор: Ето Демерцел, Дорс Венабили, Юго Амарил и Рейч — четирима, подобни на които оттогава не беше откривал.
Те бяха незаменими за него по особен и всеки по свой собствен начин. Юго Амарил бе незаменим заради бързото си схващане на принципите на психоисторията и заради богатото въображение, което непрекъснато го караше да навлиза в нови области. За Селдън бе утешително да знае, че ако нещо се случи на самия него, преди приложната част на математическия апарат да бъде напълно разработена — независимо от бавния напредък и невъобразимите трудности, — ще остане поне един добър мозък, който да продължи търсенията.
— Съжалявам, Юго, не съм искал да бъда нетърпелив с теб или да отхвърля онова, което с толкова загриженост ме караш да разбера. Просто тая моя работа; това да бъдеш декан на факултет… — рече той.
Амарил реши, че е негов ред да се усмихне, после сподави лекото си изхилване:
— Съжалявам, Хари, и не би трябвало да се смея, обаче ти нямаш природни дадености за този пост.
— И аз го знам, но ще трябва да се науча. Трябва да изглежда, че се занимавам с нещо безобидно, а няма нищо — ама нищо — по-безобидно от това да си декан на Математическия факултет в Стрилингския университет. Мога да запълня целия си ден с незначителни задачи, така че никой да не знае или пък да пита за хода на нашите психоисторически изследвания, ала белята е там, че аз наистина запълвам целия си ден с маловажни задачи и нямам достатъчно време да… — очите му огледаха кабинета с натрупания в компютрите материал, към който само двамата с Амарил притежаваха ключ. Материалът бе тъй внимателно формулиран по една измислена фразеология, че даже и някой случайно да попаднеше на него, не би го разбрал.
Амарил каза:
— Щом навлезеш в детайлите на задълженията си, ще започнеш да ги делегираш на друг и ще имаш повече време.
— Надявам се — рече със съмнение Селдън. — Хайде, кажи ми какво толкова важно има за Демерцел.
— Просто че Демерцел, Първият министър на нашия велик Император, с всички сили подготвя размирици.
Хари Селдън се намръщи:
— Защо му е да го прави?
— Не казах, че ги иска. Той просто ги подготвя — независимо дали го съзнава или не — и то с внушителната помощ на някои от политическите си врагове. Сам разбираш, че това не ме интересува. Мисля, че при идеални условия би било добре той да бъде изхвърлен от Двореца, от Трантор… ако щеш и извън Империята. Само че, както вече споменах, ти имаш високо мнение за него и аз те предупреждавам, защото подозирам, че не следиш последните политически събития както би трябвало.
— Съществуват по-важни неща за вършене — меко отвърна Селдън.
— Например психоисторията. Съгласен съм. Но как можем да се надяваме, че ще я разработим, ако сме невежи в политиката? Имам предвид днешната политика. Сега — сега — е времето, когато миналото се превръща в бъдеще. Не можем просто да изучаваме миналото. Трябва да проверяваме резултатите си спрямо настоящето и бъдещето.
— Струва ми се — каза Селдън, — че вече съм чувал тоя довод.
— И пак ще го чуеш. Не виждам да има някаква полза от факта, че ти обяснявам тези работи.
Хари Селдън въздъхна, облегна се назад и се усмихна на Амарил. Младият човек можеше да е ядовит, ала вземаше психоисторията на сериозно и това възмездяваше всичко.
Амарил още носеше следите от ранните си години на топлотехник. Имаше широки рамене и мускулеста фигура като човек, привикнал към тежка физическа работа. Той не бе позволил на тялото си да се отпусне, което беше добре, понеже стимулираше Селдън да устоява на желанието също да прекарва цялото си време над бюрото. Професор Селдън нямаше вродената телесна сила на Амарил, но не бе загубил своите умения на извъртач, макар че току-що беше навършил четиридесет и не можеше да ги поддържа вечно. Засега обаче смяташе да продължава. Благодарение на всекидневните тренировки кръстът му все още бе стегнат, а краката и ръцете — твърди. Той каза:
— Тая загриженост за Демерцел не ще да е само защото ми е приятел. Трябва да имаш и някакъв друг мотив.
— Няма нищо особено. Докато си приятел на Демерцел, положението ти тук, в университета, е сигурно и можеш да продължаваш работата си над психоисторията.
