Настъпи тишина. Цефеанецът дълго мълча, а черните му очи сякаш се взираха в миналото.
Тогава изведнъж се обади новинарят:
— А след това дойдохме ние?
— А след това дойдохте вие — съгласи се гостът. — Това промени всичко. Щом ни потрябваше енергия, получавахме я. Попаднахме в един нов, близък, идеален свят. Той стана наш, без дори да искаме. И ако социалните ни проблеми бяха отдавна вече разрешени от самите нас, то по-трудните проблеми за средата, в която трябваше да живеем, бяха разрешени от други, може да се каже идеално разрешени.
— И?! — подкани го Антиох.
— И… това не се оказа никак добре. Векове наред нашите предци са се борили да стигнат звездите, а сега изведнъж се оказа, че тези звезди са чуждо достояние. Ние се борихме за живота си, а той ни бе подарен ненадейно от други. Вече няма никакви причини да продължаваме борбата си. Вече няма нищо, към което да се стремим и да постигаме. Целият космос е достояние на друга раса.
— Този свят е ваш — отбеляза тихо Антиох.
— По милост. Той ни е подарен. Той не ни принадлежи по право.
— Според мен вие го заслужихте.
Тогава очите на цефеанеца изведнъж се забиха в другия:
— Намеренията ви са добри, но аз се съмнявам, че ме разбирате. Вече нямаме накъде да се движим, за да запазим този подарък. Ние сме в безизходна ситуация. Смисълът на живота е в постоянното усилие, а то ни бе отнето. Животът повече не може да ни заинтригува. И ние нямаме потомство… съвсем съзнателно. По този начин се отдръпваме от пътя ви.
Антиох разсеяно премести флуоритното кълбо от перваза на прозореца и го завъртя. Ярката повърхност отразяваше светлината, докато кълбото се въртеше. Масивното тяло с височина три стъпки пръскаше навсякъде из стаята неуместната си красива бляскава светлина.
— Това ли е единственото решение? Стерилитет? — запита администраторът.
— Все още можем да го избегнем — прошепна цефеанецът, — но къде в Галактиката има място за нас? Тя цялата е ваша.
— Да, за вас няма по-близко място от Магелановата мъглявина, ако желаете самостоятелност. Магелановата мъглявина…
— Но вие няма да ни позволите да си отидем от вас. Зная, че го правите добросърдечно.
— Да, добросърдечно… но не можем да ви оставим да си отидете.
— Тази доброта е измамна.
— Вероятно, но вие не можете ли да се примирите? Имате си свят.
— Това е нещо необяснимо. Вашето мислене е различно от нашето. Невъзможно ни е да се примирим. Сигурен съм, че сте обмисляли всичко това, администраторе. И представата ни за безизходна ситуация не е нова за вас.
Антиох вдигна поглед сепнат. Ръката му неволно се протегна към флуоритното кълбо:
— Можете ли да разчетете мислите ми?
— Това е само догадка. Много добра догадка.
— Да… но
— Не… не… — дребният цефеанецът се загърна по-плътно с наметката и зарови лицето си за миг в електрически отопляемата яка. — Вие говорите за разчитане на мислите. Нещата съвсем не стоят така, но е безполезно да ви го обяснявам.
— Не може да бъде обяснена някаква гледка на човек, който е сляп по рождение — прошепна Антиох една стара поговорка.
— Да, точно така. Това усещане, което вие напълно погрешно наричате „разчитане на мисли“, не се отнася за нас. Не че нямаме истински усет, просто вие не подавате необходимите сигнали. Така няма как да ви обясним какъв е процесът.
— Хм — беше единствената реакция на Антиох.
— Случва се, разбира се, понякога, при голямо съсредоточаване или емоционално напрежение от страна на другите земни същества, някои от нас да успеят, тези с по-добре развит усет. С по-изострен поглед, така да се каже. Тогава смътно усещаме
Антиох завъртя пак бавно флуоритното кълбо. Розовото му лице бе потънало в мисли, очите му бяха приковани в цефеанеца. Гюстив Банърд раздвижи пръсти и започна да препрочита бележките си, устните му мърдаха беззвучно.
Флуоритното кълбо се въртеше, а цефеанецът изглежда се заинтригува от него. Очите му не се откъсваха от цветната, лъскава повърхност.
— Какво е това? — запита той.
Антиох се сепна. Чертите на лицето му се смекчиха от някакъв тържествуващ изблик:
— Това ли? Галактическо увлечение отпреди три години, което означава, че сега то е безнадеждно остаряла реликва. Един ненужен уред, но е красив. Банърд, би ли затъмнил прозорците?
Чу се тихо щракване и прозорците потъмняха, докато в средата на стаята блестеше в розово сияние флуоритното кълбо. То изведнъж привлече погледите им. Светлините му наподобяваха отблясъци на северно сияние. Антиох, пурпурна фигура насред пурпурната стая, сложи кълбото на масата и го завъртя. Ръката му се обагри в червено. Кълбото се въртеше и цветните светлини започнаха да се променят по- бързо, да стават по-наситени, а после избледняваха и се разпадаха до контрастни сияния.
Гласът на Антиох зазвуча сред тайнствено преливаща се цветна дъга:
— Повърхността на кълбото е от материя, която излъчва различни светлини. То е невероятно леко, изключително фино, но благодарение на жироскопичния баланс рядко пада. Много е красиво, не намирате ли?
— Безкрайно красиво — гласът на цефеанеца достигна от някъде много далеч.
— Но то вече не е на мода, изживя си времето.
— Много е красиво — продължи умислен цефеанецът.
Банърд включи отново светлината и цветната картина изчезна.
— Това би се харесало на моя народ — гостът гледаше кълбото като омагьосан.
— Най-добре е да си вървите — изправи се Антиох. — Ако останете още, условията тук могат да ви се отразят зле. Най-покорно ви благодаря за добрината да ни посетите.
— Аз ви благодаря най-покорно за вашата добрина — изправи се и цефеанецът.
— Повечето от вашите хора, между другото, приеха предложението ни да им направим изследвания в модерния космически кораб. Вие разбирате, предполагам, че целта ни е да проучим реакциите им при работа с нашата техника. Надявам се експериментът да отговаря на вашето усещане за благоприличие, за коректно отношение.
— Не е необходимо да се извинявате. Самият аз сега имам качества на човек-пилот. Това е най- интересното. Напомня ми нашите собствени стремежи… напомня ми колко близо бяхме до целта си.
Цефеанецът си тръгна, а Антиох седна мрачен.
— Е — обърна се той към Банърд малко рязко. — Спомняте си нашето споразумение, надявам се. Това интервю не може да бъде публикувано.
— Много добре — присви рамене другият.
Администраторът седеше на стола си, пръстите му се плъзгаха по металната статуетка на бюрото му.
— Какво си мислите за всичко това, Банърд?
— Жал ми е за тях. Мисля, че разбирам какво изпитват. Трябва да ги образоваме, да им дадем знания, за да се измъкнат от тази ситуация. Философията е в състояние да го направи.
— Мислите ли?
— Да.
— Не можем да им позволим да си отидат, разбира се…
— О, не. Изключено е. Прекалено много имаме да се учим от тях. Това тяхно състояние е само преходно
