история. Тия трима пътници не бяха италианци, но разбраха и донякъде от състрадание, донякъде от възбудата от виното му дадоха пари, като се шегуваха и го подтикваха да разкаже други неща. В това време в залата влязоха няколко госпожи и тримата, за да се покажат, му дадоха още пари, като викаха:
— Дръж това! Дръж и това!
И хвърляха монетите върху масата, за да звънтят.
Момчето прибра в джоба си всичко, като поблагодари с половин уста, с навъсено лице, но с поглед за пръв път весел и сърдечен. След това то се качи в кабината си, спусна завесата и притихна, като се замисли за работите си.
След двегодишно гладуване с тия пари то можеше да си хапне нещо хубаво на борда. След двегодишно скитане с дрипи на гърба още със самото си пристигане в Генуа можеше да си купи хубаво палто. Като отнесеше тия пари в къщи, баща му и майка му щяха да го приемат малко по-човечно, отколкото ако се върнеше с празни джобове. Тия пари бяха за него едно малко богатство.
Тъй си мислеше момчето, утешено, зад завесата на кабината, докато тримата пътници седяха около масата за ядене сред залата на втора класа. Те пиеха и разговаряха за пътуванията си и за страните, които биха видели. От дума на дума започнаха да приказват за Италия. Един от тях започна да се оплаква от хотелите, друг от железниците и след това, като се разгорещиха и тримата, започнаха да приказват едновременно лошо за всяко нещо. Единият казваше, че предпочитал да пътува в Лапония; другият твърдеше, че в Италия срещнал само измамници и разбойници; третият пък твърдеше, че италианските чиновници не знаели да четат.
— Народът е невеж — каза първият.
— Мръсен — добави вторият.
— Кр… — възкликна третият, като искаше да каже крадлив, ала не можа да доизрече думата: върху главите и раменете им се изсипа градушка от петачета и половин лири, които скачаха по масата и по пода с адски шум.
Тримата скочиха разгневени, погледнаха нагоре, и върху лицата им се изсипа още една шепа пари.
— Вземете си парите! — извика с презрение момчето, като подаде главата си иззад завесата на кабината. — Аз не приемам милостиня от хора, които оскърбяват родината ми.
Ноември
Коминочистачът
Снощи ходих в девическото училище, което е до нашето, за да дам разказа за падуанчето на учителката на Силвия, която искаше да го прочете. В това училище има седемстотин момичета! Когато пристигнах там, ученичките излизаха всички весели — бяха ги разпуснали по случай неделята на всичките светии и задушница. И ето какво хубаво нещо видях.
Пред вратата на училището, от другата страна на улицата, стоеше, опрял лакът на стената и склонил чело на ръката си, един много малък коминочистач със съвсем черно лице, с торба и четка. Той плачеше непрестанно.
Две или три момичета от втори клас се приближиха до него и го запитаха:
— Какво ти се е случило, та плачеш така?
Но момчето не отговори и продължаваше да плаче.
— Но кажи какво ти се е случило, защо плачеш? — запитаха го пак момичетата.
Тогава то вдигна глава (лицето му беше детско) и каза през сълзи, че ходило да чисти комини в няколко къщи, дето спечелило трийсет солди, и ги изгубило — изпадали през разпрания му джоб, и то показваше скъсаното място. Сега то не смееше да се върне в къщи без парите.
— Господарят ще ме бие — каза то, като хлипаше, и склони отново глава върху ръката си, отчаяно. Момиченцата стояха и го гледаха сериозни.
През това време се доближиха и други момичета, големи и малки, бедни и богати, с чанти под мишница, и едно голямо момиче, което имаше синьо перо на шапката, извади от джоба си две петачета и каза:
— Аз имам само две петачета. Да съберем коя каквото може да даде.
— И аз имам две петачета — каза друго момиче, облечено в червено. — Ще съберем помежду си трийсет.
И те почнаха да викат:
— Амалия! Луиджа! Анина! — Едно петаче! — Кой има пари? — Тук парите!
Някои имаха пари да си купят цветя и тетрадки и ги дадоха; няколко по-малки дадоха чентезими3. Момичето със синьото перо събираше всичко и броеше на висок глас:
— Осем, десет, петнайсет!
Но трябваха още. Тогава се яви една по-голяма от всички, която изглеждаше почти като учителка. Тя даде половин лира и всички заскачаха от радост около нея. Не достигаха още пет петачета.
— Сега ще дойдат четвъртокласничките, те имат пари — каза една.
Момичетата от четвърти клас дойдоха и парите почнаха да валят. Всички се трупаха. И хубаво беше да види човек тоя беден коминочистач сред ученичките с разноцветни дрехи, с пера, панделки и къдрици.
Трийсетте петачета вече бяха събрани и още даваха. Най-малките, които нямаха пари, си пробиваха път между големите и слагаха малките си китки цветя, само и те да дадат нещо.
Неочаквано дойде вратарката и извика:
— Госпожа директорката!
Момичетата се пръснаха на всички страни като ято врабчета. Тогава малкият коминочистач остана сам посред улицата. Той избърса очите си, напълно доволен. Ръцете му бяха пълни с пари, а в илика на палтото му, в джобовете и шапката му имаше много китки цветя. Цветя имаше и по земята, в краката му.
Денят на мъртвите
Тоя ден е посветен на паметта на мъртвите. Знаеш ли, Енрико, на кои мъртви вие, децата, би трябвало в тоя ден да посветите една мисъл? На ония, които са умрели за вас, малките и по-големите деца. Колко са умрели и колко умират постоянно! Помислил ли си ти колко бащи са изхабили живота си в труда, колко майки са слезли преди време в гроба, изтощени от лишенията, на които са се били осъдили, за да поддържат децата си? Знаеш ли колко мъже са забили нож в сърцето си от отчаяние, че виждат собствените си деца в нищета, колко жени са се удавили или са умрели от мъка, или са полудели, задето са изгубили своето детенце? В тоя ден помисли за всички тия мъртви, Енрико.
Помисли за многото учителки, които са умрели млади, заболели от туберкулоза поради тежката работа в училище, която са вършили от любов към децата, с които не са могли да се разделят; помисли за лекарите, които са умрели от заразителни болести, които те смело са презрели, за да лекуват деца; помисли за всички ония, които при корабокрушенията, пожарите и глада, в момент на върховна опасност са отстъпили на децата последното парче хляб, последната спасителна дъска, последното въже за спасяване от пламъците и са издъхнали доволни от жертвата си, която е запазила живота на някое малко невинно създание.
Тия мъртви нямат брой, Енрико; във всяко гробище лежат стотици от тия свети създания, които, ако можеха да се дигнат за миг от гроба си, биха извикали името на някое дете, за което са пожертвували удоволствията на младостта, спокойствието на старостта, любовта, ума, живота; годеници на двайсет години, мъже в разцвета на силите си, осемдесетгодишни старци, младежи — героични и незнайни мъченици
