Тодор Арнаудов
Подарък
— Тате, какво ще стане ако Свръхчовека — дето на гърдите му пише „С“, има едно такова дълго наметало, дето се развява; и може да лети в небето и в космоса без скафандър — се спусне отнякъде, вдигне оня 16-етажен блок заедно със стотиците запалянковци в него, дето гледат от терасите; и, като го вдигне, да го засили към стадиона все едно че удря с чук по силомер като онези по панаирите, дето имат едно такова кръгло, дето се издига, блъска се в една камбанка и се чува „дзън“? — изчурулика Ваньо, след като се опита да преброи многохилядното множество на почти празната отсрещна трибуна; макар че беше още малко момченце и не бе изучил всички тънкости на смятането, — за имагинерния анализ и диференциалната топология бе чел само общи приказки — намираше тази занимавка за по-забавна от онази черничката, дето многохилядното множество чоплеше със зъбите си в миговете, в които не си дереше гърлото.
— Свръхчовекът е измишльотина на един възрастен чичко, тате… — отговори бащата многозначително и проследи как топката минава на девет-десет метра над напречната греда на вратата на символичните домакини.
Таткото не само че беше пораснал и изучил Имагинерния анализ и Диференциалната топология, а даже преподаваше последната на студенти в Университета.
— Не бяха ли двама чичковци? — изненадано възрази Ваньо.
— Онези чичковци са били творчески личности, а Свръхчовека е плод на обърканото съзнание на един друг чичко, дето е бил малко болен.
Ваньо недоволно смръщи вежди.
— Защо пък да е бил болен? — попита той, докато гледаше как Секиров, от отбора на символичните гости, подкосява Леваков от символичните домакини. — Един друг чичко е бил лош, дето не е разбрал тоя чичко; другият чичко е бил нисък, имал е мустачки и лента на рамото като капитан; той е обичал да си вдига ръката, защото винаги е знаел, когато учителката е задавала въпрос; и се е дерял по-силно от запалянковците, докато хиляди души са марширували в негова чест.
— И двамата са били лошички, завалиите… — тъжно промълви бащата и сдъвка семката, която, самоосолила се от скръбни сълзи заради съзнанието за жестоката си участ, очакваше да бъде сплескана от зъбите.
Момчето погледа няколко от грешните подавания на зеления килим, започнали от изпълнението на току-що отсъдения наказателен удар, и като не намери нищо интересно в тях, продължи.
— А какво ще стане, ако Леваков уцели греда, но преди това е ритнал толкова силно топката, че я е засилил със скоростта на светлината? Ще счупи ли вратата, или топката ще се отрази от гредата като светлина от цилиндрично огледало?
— Тоя левак не знае къде се намира вратата, а ти, малкият, искаш гредата да уцели! — гръмко изрази недоверие възрастният семкочоплител бай Гольо.
— Не може да стане така, тате. — каза бащата. — Един много умен рошав чичко с бяла коса и бели мустаци е доказал, че никое материално тяло не може да се движи със скоростта на светлината.
— Знам, тате, но какво ще стане ако си представим, че материалните тела могат да се движат със скоростта на светлината?
— Парадокс на относителността в крайна форма. Времепространството така ще се изкриви, че времето ще спре… — тъжно дообясни бащата и изплю нещо черничко върху косата на един чичко от долния ред, който след секунда изплю нещо друго черничко върху плешивата глава на друг чичко от по-долния ред, който също изплю черничко на темето на по-долния, спрямо него; и така чак до първия ред, където един младеж изплю нещо черничко в муцуната на едно едро кученце немска овчарка, дето го захапа стръвно, но, като го вкуси, го изплю и затръска главата си.
Тъкмо в тоя момент Вкарвачов, от отбора на символичните гости, намери очертанията на противниковата врата, но нямаше късмет пред гола, защото се засуети в наказателното поле и запрати коженото кълбо към централния кръг на зеления терен; липсваше му точност, поради което плътният му удар не доведе до нищо по-сериозно от разтрисането на напречната греда над главата на непоколебимия страж на символичните домакини Спасов, който неразчетено бе изязъл извън своето вратарско поле и само голямото му спортно щастие го спаси от стопроцентово попадение и от неприятното задължение да вади топката от опъналата се зад гърба му мрежа.
— Какво ще стане, ако е възможно да се правят времепространствени скокове в континуума на събитията? — нямаше умора Ваньо. — Ако се бяхме пренесли пред гредата, когато топката е била на 40–50 см от нея, така че да ни удари по главите?
— Аман от това дете! — обади се гневно господинът с мустаците и порасналата брада, в която се чернееха шлюпки от печен едър сочен пресен, току-що сдъвкан, слънчоглед. — Затворете му устата, най- сетне! Човек не може да чуе собствените си крясъци от него! Какво остава да се наслаждава на ругатните на ближните си! Пари сме давали за това?! — мустакатият преглътна една семка и закрещя. — У-у-у-у-у! Треньоров, изкарай го това дърво, пън с пън!
— Моля ти се, тате, спри да приказваш. — замоли бащата. — Нали сме се учили, че на културно- обществени мероприятия не се говори на глас…
— Треньоров, ма’ни го тоя номер седем бе, маймуно! Мен да пуснеш, по-добре ще играя! — скара се на селекционера на символичните домакини и господин Шкембелиев.
— А какво ще стане, ако някой от футболистите извади пищов и почне да гърми съотборниците си? — инатеше се Ваньо; някой може да си помисли, че го е гледал в един филм, в който се случваше нещо подобно; но ако го направи — ще сбърка, защото той не го беше гледал.
— Стига, Ваньо. Откъде ги научи тия лоши работи?!
— Какво ще стане пък?! — тропна с крак Ваньо.
— Млъкни, най-сетне, малък досадник! Сега ще кажа на онзи чичко с трите бронежилетки, трикратно закален двайсет и пет милиметров щит като на войник на бъдещето; и каската, непробиваема от противотанков осколчно-фугасен снаряд, че говориш за незаконно притежавани огнестрелни оръжия и създаваш безредици. А той ще ти каже на тебе, нищо че си малък!
— Тате, какво ще стане, ако извадя водното си пистолетче и стрелна по каската или по щита на онзи космонавт в синкави дрехи, дето му се е разхерметизирал шлемът?
— Ще ти се разсърди, тате. И ще ти се скара. Не е хубаво да го правиш! И хайде, стига си ме питал за щяло и не щяло.
— Люх! До края на мача може и да уцелиш вратата, Деснокрилов!
— Може ли само още един-два… Или най-много три-четири въпроса, татко? Моля те!
— Не. — пресече го бащата. — Дошли сме на мач, за да гледаме и слушаме, не да си говорим!
— У-у-у-у-у, кой те картотекира бе, дърво!
Обиден, Ваньо не проговори на баща си до края на мача, завършил с безличния резултат нула на нула; като изключим момента, когато покрай тях мина продавач на вафли и Ваньо бе принуден от обстоятелствата да каже „искам вафла“.
На път към дома двамата запалянковци срещнаха чичо Киро, който крачеше нервно по тротоара и оглеждаше ъглите на сградите и околностите на спирките.
— О, Киро, как си! — засрещна го бащата на Ваньо, негов верен приятел от детинство, и го накара да подскочи като ужилен от стършел.
— Нищо… Разхождам се на чист въздух… Ти какво правиш, моето момче?
— И аз нищо… — отвърна сериозно Ваньо.
— Не си ли на работа? — попита Кольо.
Киро се усмихна стегнато.
— Нали знаеш — аз съм чорбаджия… Вчера си пуснах едноседмична отпуска…
— Браво на теб… — изпъна устни математикът. — Между другото жената е на командировка; на една конференция…
— „Нови открития по пътя към Мислещата машина“ — уточни весело Ваньо. — Като порасна, ще стана като мама!
