Натъжена от новината, Сюзан прочете още веднъж писмото. Никога нямаше да забрави колко присърце е взел доктор Гринуд смъртта на Питър, все едно се чувстваше виновен. Дали да не отиде на погребението? Тъкмо да сподели с Майкъл тъжната вест, когато той най-неочаквано подскочи и възкликна:
— Браво, Нат!
— Какво се е случило? — попита Сюзан, учудена от този неприсъщ за мъжа й изблик на чувства.
— Синът ни е спечелил стипендия за „Тафт“ — отвърна той и размаха писмото.
За разлика от Майкъл Сюзан не изгаряше от желание момчето да напуска на такава крехка възраст дома и да живее в пансион с деца, чиито родители идват от друг свят. Как да обясниш на малчуган на четиринайсет години, че не им е по джоба да купят доста от нещата, които съучениците му смятат за нещо, полагащо им се едва ли не по рождение? Сюзан отдавна бе убедена, че Натаниъл трябва да последва стъпките на баща си и да завърши гимназия „Джеферсън“. Щом тя е достатъчно добра, та майката да преподава в нея, защо да не е добра и за детето?
Нат препрочиташе в леглото любимата си книжка, когато чу възгласа на баща си. Беше стигнал до главата, където китът отново беше на път да се изплъзне. Без особено желание скочи от леглото и надзърна от стаята, за да разбере каква е тази суетня долу. Ако не броим често разказваната случка със сладоледа, родителите му не се караха никога, а ето че сега спореха разгорещено в кое училище да се запише момчето. Нат чу как баща му заявява:
— Такава възможност се открива веднъж през живота. Там Нат ще общува с деца, които някой ден ще станат най-изявените личности в своята област и ще му влияят до края на живота.
— А не е ли по-добре да си учи в гимназия „Джеферсън“, където именно той ще стане изявена личност и ще влияе на другите?
— Но момчето си е спечелило стипендия, няма да се охарчим и с цент.
— Няма да се охарчваме и ако учи в „Джеферсън“.
— Да де, но трябва да мислим и за бъдещето на сина си. Ако завърши „Тафт“, сигурно ще го приемат в Харвардския или в Йейлския университет…
— Но и в „Джеферсън“ са учили много деца, които после са завършили Харвардския и Йейлския университет.
— Ако трябваше да предлагам застраховка…
— Това е риск, който съм готова да поема.
— Аз пък не съм готов — тросна се Майкъл. — Ще се постарая и занапред да избягвам такива рискове.
Нат продължи да слуша как майка му и баща му спорят, но без да повишават тон или да си изпускат нервите.
— Предпочитам синът ми да завърши гимназия като егалитарист, отколкото като патриций — отвърна разпалено Сюзан.
— Защо смяташ, че двете неща са несъвместими? — възкликна Майкъл.
Нат не изчака да чуе отговора на майка си и пак се шмугна в стаята. Тя го беше учила веднага да проверява в речника всяка думичка, която дотогава не е срещал — така де, именно Уебстър, който бе родом от щат Кънектикът, бе съставил най-великия речник в света. След като погледна и трите думи, малчуганът отсъди, че майка му е по-голяма егалитаристка от баща му, но че и двамата не са патриции. Не беше сигурен дали и той иска да става такъв.
Дочете си главата и отново излезе от стаята. Страстите явно се бяха поуталожили, затова момчето слезе долу при родителите си.
— Дали да не оставим Нат да реши сам? — попита Сюзан.
— Вече съм решил — оповести малчуганът и седна между двамата. — Нали сте ме учили да изслушвам и двете страни в спора, преди да си съставям изводи!
И двамата загледаха мълком как той разгръща вечерния вестник — очевидно бе чул разговора им.
— И какво си решил? — попита тихо майката.
— Предпочитам да уча в „Тафт“, а не в гимназия „Джеферсън“ — рече без колебание Нат.
— И какво натежа, за да избереш това? — намеси се и баща му.
Нат не бързаше да отговори: даваше си сметка, че и двамата са затаили дъх.
— „Моби Дик“ — отговори накрая и отвори вестника на спортната страница.
— „Моби Дик“ ли? — ахнаха в хор родителите му.
— Ами да — потвърди момчето. — Навремето хората в Кънектикът са смятали, че китът е патрицият на морето.
5.
— Мъж за чудо и приказ! Достоен за „Хочкис“! — възкликна госпожица Никъл, докато оглеждаше Андрю в огледалото в антрето.
Бяла ризка, синьо сако, светли кадифени панталони. Бавачката оправи вратовръзката на сини и бели райета на момчето и махна една прашинка от ризата му.
— Наистина мъж за чудо и приказ! — повтори тя. „Какъв мъж съм аз! Висок съм само метър и петдесет и осем“, понечи да възрази Андрю, но точно тогава при тях в антрето влезе баща му. Момчето си погледна часовника, подарък от дядо му по майчина линия, който и досега уволняваше всекиго, закъснял за работа.
— Вече съм качил куфарите в колата — рече баща му и го докосна по рамото.
Андрю се вцепени при тези нехайно изречени думи, напомнили му, че наистина напуска родния дом.
— До Деня на благодарността остават някакви си три месеца — допълни Робърт Давънпорт.
На момчето му идеше да отвърне, че три месеца са си една четвърт от годината, доста голям процент от живота, ако си само на четиринайсет.
Излезе на застлания с чакъл двор, решен да не се обръща и да не поглежда любимия дом, който нямаше да види още четвърт година. Отвори вратата на автомобила — да се качи майка му. После се ръкува с госпожица Никъл, сякаш тя му е стара приятелка, и каза, че очаква с нетърпение да се видят отново в Деня на благодарността. Не беше сигурен, но му се стори, че жената се е просълзила. Извърна се, махна на иконома и готвачката и се метна в автомобила.
Докато прекосяваха Фармингтън, гледаше познатите сгради, които досега му се бяха стрували център на света.
— Постарай се да ни пишеш всяка седмица — помоли майка му.
Андрю не обърна внимание на тази излишна забележка ако не за друго, то най-малкото за това, че от месец госпожица Никъл му го повтаряше поне по два пъти на ден.
— И ако ти трябват още пари, на всяка цена ми звънни — допълни баща му.
Явно и той не беше чел правилника на училището. Но Андрю не му напомни, че първокурсниците в „Хочкис“ имат право само на по десет долара на срок. Пишеше го на страница седма и госпожица Никъл му го беше подчертала с червено.
Докато пътуваха към гарата, която бе съвсем наблизо, не си казаха почти нищо — всички бяха притеснени. Баща му спря и слезе. Андрю обаче не се и помръдна, вътре в автомобила се чувстваше на сигурно. Накрая майка му отвори вратата. Момчето бързо слезе — не му се щеше да забележат колко е нервен. Тя се опита да хване сина си за ръка, той обаче изтича припряно да помогне на баща си да свалят куфарите от багажника.
При тях дойде носач със синя фуражка и с количка. Натовариха багажа, мъжът ги поведе по перона и спря пред осми вагон. Зае се да качва куфарите на влака, а Андрю се обърна да се сбогува с баща си. Бе настоял само единият от родителите му да го придружи с влака до Лейквил и тъй като баща му беше възпитаник на „Тафт“, решиха с него да пътува майка му. Момчето вече съжаляваше, че е предпочел нея.
— На добър път! — пожела баща му и му стисна ръката. Какви смехории говорят родителите по гарите! Бе далеч по-важно да му пожелае да работи усърдно.
— И не забравяй да пишеш.
Момчето се качи заедно с майка си на влака и докато потегляха, не се обърна нито веднъж да погледне
