От редиците на офицерите му отново се разнесе одобрително мърморене.
— Нищо не разбирам — казах аз, като поклатих глава. — Щом вие не искате да се бием и ние не искаме да се бием, какво правим тук?
— Ти някога чувал ли си за лихвари акули? — запита Юлий. — Знаеш ли нещичко за организираната престъпност?
— Организирана престъпност? — примигах на парцали.
— Това е нещо като държавно управление, господине — подсказа ми Аахз. — Само че е по- ефективно.
— По-добре приеми, че е „по-ефективно“ — кимна военачалникът. — Ето какво правим тука! Аз и момчетата имаме такъв списък от комарджийски дългове, че няма да повярваш. И един вид си ги отработваме, като им заплащаме в земя, разбираш ли ме?
— Ти още не си ми отговорил на въпроса — настоях. — Защо просто не приключите?
— Да приключим? — Юлий изглеждаше действително изумен. — Скийв, ти май се шегуваш. Ако напусна, преди да съм се издължил, те ще ми счупят крака. Туй ясно ли ти е?
Вълчата му усмивка не оставяше никакво съмнение, че съответните главорези биха направили нещо далеч по-фатално и по-болезнено, отколкото само да му счупят някой крак.
— Същото е и с момчетата тук. Така ли е, момчета? — и той махна с ръка към офицерите си.
В отговор на жеста му последва енергично кимване.
— Би трябвало да видиш какъв тип използват да им събира парите. Ти, момко, може и да си добър магьосник там, откъдето идваш. Но това — и командирът целият потрепери, — повярвай ми, не ти трябва да го виждаш.
Знаейки колко корав е Големия Юлий, му повярвах.
А той ми отправи една топла усмивка и обви с ръка раменете ми.
— Ето защо ще бъда наистина съкрушен да те убия. Схващаш ли?
— Ами — започнах аз — ти няма защо… ДА МЕ УБИЕШ?
— Точно така — живо кимна Юлий. — Бях сигурен, че ще ме разбереш. Работата си е работа, дори когато ти е адски неприятно да я вършиш.
— Уау! — прекъсна ни Аахз, държейки едната си опъната длан върху другата под формата на неправилно Т.
— Задръж малко! Нещо да изпускаш предвид, Шмули?
— Казва се „Големи Юлий“ — смъмри го някой от стражите.
— Не ми пука, та ако ще да се нарича и Великденско агне! — озъби му се моят ментор. — Въпреки това той изпуска
— И какво? — запита командващият.
— Нас — прокашля се Аахз, сетне посочи нашия отбор. — Като оставим настрани дребната подробност, че Скийв е магьосник и не е толкова лесно да бъде убит, той има приятели. Ти какво си мислиш, че ще правим, докато се опитваш да унищожиш водача ни?
Целият отбор пристъпи леко напред. Никой не се усмихваше, даже и Гюс. Макар да ми бяха другари, които познавах и обичах, признавам, че действително изглеждаха много жестоки. Изведнъж се почувствах твърде щастлив, че са на моя страна.
От друга страна, Големия Юлий не се впечатли.
— Няма спор — произнесе. — Лично аз очаквам да умрете заедно с вашия водач. Е, освен ако сте наистина добри в бягането.
— От какво да бягаме? — изръмжа Гюс. — Продължавам да мисля, че ти нещо не си доогледал. По мои сметки ние разполагаме с числено превъзходство. Дори и да бяхте въоръжени…
Върховният командващ го прекъсна със смях. Спокоен, уверен смях, към който никой друг не се присъедини. После смехът му секна и той се приведе напред, яростно намръщен.
— Смятам да го кажа само веднъж, така че всички вие слушайте внимателно. Големия Юлий не е стигнал на мястото, където е днес, като е пропускал да види нещо. Въобразявате си, че имате числено превъзходство? Може би ще е по-разумно да преброите отново.
Без да отмества поглед от нас, той направи късо, рязко движение с десницата си. При сигнала един от стражите му дръпна някакво въженце и стените на палатката паднаха на земята.
Отвън стояха войници. Те не бяха там, когато влязохме вътре, но сега ги имаше. Леле, какви момчета бяха! Ред след ред заобикаляха отвсякъде голямата палатка, като най-близките бяха просто на една ръка разстояние. Предните три реда се състояха от стрелци с поставени стрели и опънати тетива, прицелили се в нашия отбор.
С внезапна студена яснота осъзнах, че ей сега ще се мре. Цялата среща се оказа капан, и то добър. Достатъчно добър, та всички ние да умрем само ако пошавнем. Дори не можех да се залъгвам, че съм в състояние да спра толкова много стрели, пуснат ли ги наведнъж. Гюс може би щеше да оцелее след залпа, а пък останалите да скочат навреме в друго измерение и да се спасят, но аз се намирах прекалено далеч от Аахз и
— Аз… ъ-ъ-ъ… мислех, че военните съвети се изключват от бойните действия — рекох предпазливо.
— А също така не съм стигнал на мястото, където съм днес, с честна игра — помръдна рамене Големия Юлий.
— Знаеш ли к’во — провлече думите си Аахз, — за човек, който не желае да се бие, ти водиш твърде мръсна война.
— Какво мога да кажа? — запита имперският военачалник и безпомощно разпери ръце. — Това си е работа. Повярвайте ми, ако съществуваше някакъв друг начин, щях да го използвам. Но положението е такова, че…
Гласът му заглъхна и той започна да повдига своята десница. С ужас разбрах, че когато тя се спусне надолу, ще се спусне и завесата.
— Колко време имаме, за да намерим друг начин? — озърнах се отчаяно.
— Никакво — въздъхна Големия Юлий.
— И НЕ НИ И ТРЯБВА! — ревна гръмогласно Аахз с изненадващо ликуване.
Всички очи се извърнаха към него, включително и моите. Беше се ухилил широко и се вслушваше в онова, което гремлинът му шепнеше на ухото.
— Това пък какво означава? — повелително запита върховният командваш, бърчейки нос. — И откъде се появи туй малко синьо приятелче? А?
Той впи поглед в заобикалящите ни войници, които започнаха да се споглеждат взаимно, явно смутени.
— О, това е гремлин — уведоми го Аахз, като плъзна дружески ръка около раменете на своя довереник. — И ми се струва, че той разполага с отговор на нашите проблеми.
— Какво има предвид? — начумери ми се Юлий. — Ясно ли ти е какви ги приказва?
— Аахз, кажи му — заповядах уверено, чудейки се през цялото време що за решение би съумял да намери моят ментор от тази бъркотия.
— Големи Юлий — усмихна се первектът, — какво ли биха могли да направят тия ваши лихвари акули, ако ти и твоята армия просто изчезнете?
И така, колкото и да е невероятно, всичко приключи.
Не с фойерверки, взрив или битка. А като много неща в моя живот — също тъй ненормално и импровизирано, както бе започнало.
И когато свърши, почти ми се искаше да не е свършвало.
Защото тогава трябваше да се сбогувам с отбора.
Сбогуването с отбора се оказа по-трудно, отколкото някога си бях представял. През цялото ми планиране някак си не бях престанал да обмислям възможността да се върна победоносно от войната.
