Маргарит Абаджиев
Гости
В памет на Кръстан Дянков
Възрастният мъж се облегна назад и се наслади на сгъстената тишина, завладяла стаята след резките откоси от пишещата машина. Ръцете му механично натиснаха бутона на настолната лампа и свалиха очилата. Електрическата светлина меко полегна върху предметите, разтегляйки техните вглъбени сенки. Изтръпналите пръсти разтриха основата на носа и слепоочията.
Мъжът стана тежко от креслото, ръцете покорно напипаха цигарената кутия и запалката, безделничещи в левия джоб на жилетката. Извършили свещенодействието, дланите нехайно разположиха цигарата в ъгълчето на устните и отвориха прозореца. Вкочаненият уличен грохот облъхна изправената фигура.
Денят си отиваше, столичният град полека потъваше в зимната вечер. Светлините от къщите и автомобилите разгаряха изкуствената си феерия, алчните им нокти накъсваха синкавия въздух на рояци безплътни цветни конфети. Градът робски въздишаше, стоновете му покриваха кварталите със смътно равномерно бучене. Скоро всичко щеше да утихне, отдавайки се на сънлив отдих във властта на користно телевизионно шаманство.
Колко обикновено, помисли си мъжът, застанал зад крехката броня на стъклата. Колко обикновено и все пак — колко привлекателно. Зная, че не шестдесет и шест, а хиляда години да крача по земята — денят ще се прошарва все тъй унило, мракът отново ще пълзи по паважа, а електрическите глобуси ще бляскат само по собствените си студени тела, защото за човешките души прожектори няма. Светът ще се отпуска в люлката на луната, а на мен не ще ми омръзва да се лутам в енигмата на тази томителна безметежност. Сега се случва някакво тайнство. Точно тук — сред клаксоните, локвите и припрените стъпки на минувачите, около жълтеещите треви и празнотата на храстите, по заледените рамене на онази смешна статуя в градинката отсреща, по обелената боя на счупените пейки, по надрасканите и олющени стени, в сърцата на хората. Нещо се стопява безвъзвратно и се изгубва в небитието. Нещо окончателно се разрушава и напуска химеричните си измерения, за да изтлее в агонията на своя неприкосновен триумф. Да, всяка вечер е една миниатюрна смърт, една нежна екзекуция от многоликата случайност над изконните надежди и благоговението. Тя развенчава времето и безстрастно прерязва нишките на съдбата. Случайността съхранява нечий избор в ковчеже с кадифена подплата, а друг низвергва под чука на унищожението. Никога не залязва, не тъгува, шегите й са недодялани, а появата й поразява със суровия си марш. И все пак тя е тъкмо толкова реална, колкото тази мъглива привечер, и се повтаря безброй пъти, както нея. Дано, саркастично си пророкува той, да угасна в такъв час.
Устните откраднаха още глътка от лютивия жребий, а десницата отпрати тютюневата светулка върху мокрия тротоар.
Камбаните на катедралата удариха и почти едновременно на вратата се позвъни. Мъжът се ослуша учудено, вторият звън се забави. Той помъкна изтърканите пантофи към антрето.
В рамката на вратата го очакваше една усмивка. Това бе всичко, което първоначално му направи впечатление. Една разкошна и лъчезарна усмивка, пленяваща със свенливата си естественост. Чак после забеляза прилежащата й грееща руменина и очите, окъпали го в своята бездънна синева. Паметта печално въздъхна, защото той не познаваше младата жена. Преди да успее да каже каквото и да било, сребрист глас, не, стотици коледни камбанки изчуруликаха около него:
— Здравей, съкровище! Изненадан си, нали? Така и трябваше да бъде!
Русокосата хубавица ловко го заобиколи, разцелува го и влезе в апартамента. Мъжът продължаваше да стои пред зеещата врата, взирайки се тъпо в пожарния кран на стената. Уханието на свежото й тяло, лекият мирис на парфюм и най-вече нейното присъствие спешно поставиха алгебрата на догадките пред мозъка му, ала Сивчо лениво се прозяваше.
— Можеш да затвориш вратата, скъпи. Насам ли беше кухнята? Не се притеснявай, сама ще си сервирам.
Мъжът затвори и се върна в кабинета си. От кухнята долитаха звуци от тършуване в хладилника, бълбукане на течности и весело тананикане. Той понечи да се упъти натам, но гостенката изведнъж цъфна с голяма чаша плодов сок и без визоненото палто. Червилото й лакомо дъвчеше сламката.
— Ще ми обясните ли? — изхриптя гласът му по засъхналото гърло.
— Искаш ли малко сок? Прощавай, че не ти донесох, колко съм себична! Ей сега се връщам.
— Никъде няма да ходите! Какво става тук? — извика той.
Жената присви очи, ала усмивката й не посърна, а червилото жадно смучеше нектара. Тя се раздели от чашата с усилие, тропна я на една от полиците с книги и приближи. Дойде до него, той още стърчеше насред стаята като олицетворение на сърдитото недоразумение. Тя се повдигна на пръсти, прегърна го и прошепна:
— Аз съм Марина — и изстреля една теменужна мълния в очите му.
— Браво, моите комплименти! Аз обаче не съм папата! Нито Армията на спасението!
— Не, не си. Ти си Симеон Лазаров, един от най-даровитите съвременни писатели. И — тя пак зашепна — според мен си най-добрият!
— Така ли? — Ласкателството погали ушите, но не жегна сърцето му. — А ти коя си?
— Ами аз съм Марина. Познаваш ме отлично.
В периферията на неговото съзнание мъжката суета шумно изръкопляска, но защо той не успяваше да си припомни красавицата? Тя беше зашеметяваща, всеки мъж би отбелязъл със златни букви подобно завоевание в онези любовчийски тефтери, които всички отричат, ала подличко и сластно си отмятат. В искрящите й зеници нямаше и следа от обида или отмъщение, значи отношенията им бяха протекли гладко и, хм, той спусна очи по елегантните волани на роклята й, и… взаимно. Браво на мене, тръбеше самолюбието, ами че аз съм бил фурия! Тя е на не повече от тридесет, а аз сякаш съм съставял нотариалния акт на Господ за рая! Но коя е, по дяволите? Ще да съм бил същински самодеец, за да забравя такъв деликатес!
— Здравей! — Той се възползва от момента и я взе в обятията си. — Все пак… ще ми обясниш ли?
— Да. Аз съм Марина — отговори тя със смях, отскубна се от него и се тръшна на дивана.
Мъжът започна да се изнервя. Кокетливостта й му доставяше удоволствие, ала погледът зорко търсеше нещо маркиращо и предателски известно, което да разбули загадката. Паметта скоростно подменяше образите си като диапозитиви, но нейното лице липсваше от скиците в зоната на здрача. А и усмивката… Ах, усмивката й беше прелестна!
— Защо не ми помогнеш? — смутолеви той. — Дай ми нещо, по което да се ориентирам.
— Добре — отекна пак смехът й, — появих се на бял свят преди около двадесет години. Чрез твоите самоотвержени среднощни напъни.
Симеон се страхуваше точно от това. Инспектира еротичните си подвизи и бе почти сигурен, че любовта на момичето не е претопляла душата му. Мисълта за изоставена дъщеря обаче го ужаси. Той съсредоточено я заразглежда за приликите помежду им. И, както обикновено в подобни случаи, откри безчет неоспорими признаци, че тя е негова плът и кръв. Писателят съкрушено се стовари в креслото, загледан в жената, чиято веселост кой знае защо въобще не намаляваше. Напротив, тя стана и си наля солидна доза уиски от барчето в бюфета. Предложи и на него, той поклати глава отрицателно. Изглеждаше сломен.
— Не е това, което мислиш. Не съм твоя дъщеря. Появих се преди деветнадесет години, но съм на двадесет и девет. Е?
— Е, какво? На какво се надяваш? И какво искаш от мен? — възнегодува той. — Ще кажеш ли най-сетне що за птица си?
— Не мога да кажа, това е твоя работа. А птицата ще кацне всеки момент.
Усмивката й го заслепяваше. Тя придърпа чантичката си, извади пакет цигари и поднесе една към малиновото червило. Миг преди да запали, се сети и попита:
— Разрешаваш ли?
— Пуши си спокойно — промърмори разсеяно старецът.
В същата секунда те бяха стреснати от свистящ тътен, вибриращо боботене, сякаш военен изтребител се бе настървил да изцикли тополите край канала. Големият френски прозорец се разтвори с трясък,
