— О, да — каза Форд, — тя отиде някъде със Зейфод. Имат си няколко деца или нещо такова. Поне — прибави той, — си мисля, че правят това. Зейфод много се успокои, знаеш ли.
— Наистина ли? — попита Артър, като забързано се завъртя около Фенчърч, за да я освободи от покупките и.
— Да — каза Форд, — поне едната от главите му сега е по-нормална от някое ему, потопено в киселина.
— Артър, кой е този? — попита Фенчърч.
— Форд Префект — каза Артър. — Може да съм ти споменавал за него между другото.
ГЛАВА XXXVII
За всичките тези три дни и нощи гигантският сребрист робот стоеше в зашеметяващо удивление, разпилявайки останките от Найтбридж, полюлявайки се леко и опитвайки се да измисли много неща.
Правителствени делегации дойдоха да го видят, празнословни журналисти, накачени в каросерии от камиони, се питаха през въздуха какво мислят за него, изтребители-бомбардировачи се опитаха да го атакуват от въздуха — но гущери не се появиха. Той бавно оглеждаше хоризонта.
През нощта всичко беше много по-грандиозно — засипано с потоци светлина от ТВ-екипи, които безспирно се въртяха около него и безспирно не правеха нищо.
Той си помисли и си помисли и накрая стигна до заключение.
Той щеше да изстреля сервизните си роботи.
Той трябваше да се сети за това преди, но имаше много проблеми.
Малките летящи роботи излетяха с пищене от люка през един следобед като ужасяващ метален облак. Те изръмжаха над околния терен, като отчаяно нападнаха някои неща и защитиха други.
Накрая един от тях намери един магазин за домашни животни, но веднага толкова грубо защити демокрацията в магазина, че малко от околната среда оцеля.
Точката на обрата дойде, когато друг плющящ отбор от летящи пищялки откри Зоопарка в Риджънт’с парк, и то по-специално павилиона на влечугите.
Придобивайки малко опит от предишните си грешки в магазина, летящите бормашини и триони занесоха някои от най-големите и най-дебели игуани при сребристия робот, който се опита да осъществи разговор на високо равнище с тях.
Накрая роботът обяви на света, че въпреки глупавата искрена и широкообхватна размяна на гледни точки разговорите на високо равнище са се провалили, гущерите са се уморили и че той, роботът, ще си позволи кратка почивка някъде, и поради някаква причина избра Борнемаут.
Форд Префект, който гледаше телевизия, кимна, засмя се и си отвори друга бира.
Незабавно бяха направени приготовления за заминаването.
Летящите инструменти пищяха и режеха и пробиваха и пържеха разни неща със светлина през този ден и през цялата нощ и на сутринта и гигантската подвижна ажурна конструкция зашеметяващо започна да се търкаля на запад по няколко шосета едновременно, като роботът стоеше до него, подпирайки се на стърчащите колони.
Това запълзя на запад като странно карнавално шествие, изпълнено с участници и хеликоптери и пикапи с новинари прекоси доста земи, докато накрая стигна до Борнемаут, където роботите бавно се освободиха от системите за транспорт и отидоха да лежат по плажовете за десетина дена.
Това беше, естествено, най-вълнуващото нещо, което някога се беше случило в Борнемаут.
Тълпи се събираха ежедневно по границата, която беше означена и охранявана като място за почивка на роботи, като се опитваха да видят какво правят те.
Не правеха нищо. Лежаха на плажа. Лежаха малко неудобно на лицата си.
Един журналист от местен вестник късно една нощ успя да направи нещо, което никой друг на света не беше успял да направи, а то беше да се впусне в кратък интелигентен разговор с един от сервизните роботи, които охраняваха границата.
Това беше необикновено постижение.
— Мисля, че от това може да излезе нещо — повери той на осветно от цигара съчленено стоманено лице, — но трябва да се погледне под добър местем ъгъл. Тук имам един малък списък от въпроси — продължи той, ровейки неспокойно във вътрешния си джоб, — може би ще можете да го хванете този, като и да го наричате, и да му кажете да ги прегледа набързо.
Малката летяща кръстата отвертка каза, че ще види какво може да направи и изчезна с писък.
Отговорът не се върна.
Любопитно, обаче въпросите на листчето бяха повече или по-малко съвършено същите като тези, които се въртяха в масивните изподраскани от битки вериги на мозъка на робота, каквито той имаше в индустриално количество. Те бяха следните:
— Как се чувствувате от това, че сте робот?
— Как се чувствувате да сте от далечния Космос?, и
— Как ви харесва Борнемаут?
Рано на следващия ден започнаха да опаковат нещата и след няколко дена стана ясно, че роботът се приготвя да си тръгне.
— Въпросът е — каза Фенчърч на Форд, — дали ще можеш да ни качиш на борда?
Форд диво си погледна часовника.
— Имам да свърша малко сериозна недовършена работа — обясни той.
ГЛАВА XXXVIII
Тълпите се събираха толкова близо, колкото можеха, до гигантския летателен апарат, а това не беше много близо. Непосредствената граница се състоеше от висока ограда и около нея патрулираха малки летящи сервизни роботи. Армията се беше разположила наоколо, напълно неспособна да пробие тази граница, но беше напълно осъдена, ако някой се опиташе да пробие нея. Тя на свой ред беше заградена от полицейки кордон, въпреки че беше изцяло неясно и предмет на много спорове дали те пазят публиката от армията или армията от публиката или да гарантират дипломатическия имунитет на гигантския кораб и да не му позволяват да си откъсне билетче за паркинг.
Оградата от вътрешната страна на границата беше демонтирана. Армията се разбърка неудобно, незнаеща как да реагира на факта, че причината за тяхното присъствие тук като че ли просто ще се издигне и ще си тръгне.
Гигантският робот беше пропълзял обратно в кораба някъде по обяд, а сега беше пет следобед, и не беше видян друг знак от него. Бяха чути много неща — още скърцане и ръмжения от бездната на кораба, музиката от милиони ужасни повреди; но усещането за напрегнато очакване сред тълпите се породи от факта, че те напрегнато очакваха да бъдат разочаровани. Това чудесно необикновено нещо беше дошло в живота им и сега просто щеше да си отиде без тях.
Двама човека бяха особено завладяни от това чувство. Артър и Фенчърч сърдито оглеждаха тълпата, но така и не можеха да открият Форд Префект някъде в нея, или поне някакъв знак, че е имал и най-малкото намерение да бъде тук.
— Колко благонадежден е той? — попита Фенчърч с отпаднал глас.
— Колко благонадежден? — попита Артър. Той се засмя. — Колко е плитък океанът? Колко е студено слънцето?
Последните части от транспортната система на робота бяха качени на борда и последните няколко секции от оградата бяха сложени на дъното на рампата в очакване да ги последват. Войниците, които пазеха рампата, се наежиха многозначително, заповеди се излаяха напред-назад, бяха проведени бързи пресконференции, но нищо, разбира се, не можеше да бъде направено.
Безнадеждно и без ясен план Артър и Фенчърч започнаха да се провират напред през тълпата, но тъй като цялата тълпа се опитваше да се провира напред през тълпата, това не ги доведе до никъде.
И след няколко минути нищо не остана извън кораба, всеки елемент от оградата беше на борда. Два летящи триона и една мистрия като че ли направиха последен оглед на обекта и после с пищене изчезнаха
