Ян Адамчевски
Бартек
Веднъж един от работниците донесе в лесничейството малка тъмнокафява топка. По характерната триъгълна муцунка познах, че това е лисиче. В дупката били шест, майката отишла някъде, навярно до селото. Та нали, за да изхрани такова многобройно семейство, трябвало доста да се потруди. А доказателство, че между лисиците и жителите на селото близо до гората конкуренцията за кокошки е голяма, бе това, че от лисичето гнездо беше оцеляла само тази кафява топка, която, както бе решил този работник, ще заживее между хората, тоест ще я получи като подарък малкият Ярек, шестгодишният син на лесничея.
Разбира се, лисичето трябваше да се наименува. Най-много му подхождаше името Бартек, и то така си остана — Бартек. Ярек се радва кратко време на горския подарък. За едно пакетче дропс бонбони аз станах притежател на лисичето. Малкото изобщо не чувстваше, че в живота му настъпват все нови и нови промени. Седеше в ъгъла на кухнята, пискаше от време на време и правеше, където му падне, мокри петна. Изглеждаше ужасно безпомощно. Когато обаче котката дойде, както обикновено, за вечерната дажба мляко, Бартек само изпръхтя и котката избяга. Също и Летек — кучето за лов на диви свине — се боеше от лисичето като от огън, заглеждаше се от коридора в стаята, но не смееше да премине прага.
Бартек обаче трябваше да дели кухнята със старата, непрекъснато лъгана квачка. Лъгана, защото вече трети път мътеше и водеше малки патенца. Бягаше след това покрай брега на язовира и жално се оплакваше, когато патенцата чак се задавяха от щастие във водата по средата на водоема. Бартек явно се боеше от квачката, достатъчно му беше дето веднъж тя го цапна по носа с крилото си и оттогава чувстваше голям респект от кокошо-патешкото семейство.
Бартек не ни създаваше много грижи. Всъщност дни и нощи прекарваше в кутията от обувки. Оттам го измъквахме за врата сутрин и вечер за порция прясно мляко. Вечер получаваше допълнително парче месо. През останалото време той спеше непрекъснато. Всичко вървеше добре, ваканционните дни минаваха във весело настроение. Животът щеше да си тече спокойно, може би дори малко монотонно, ако не беше това, че една сутрин Бартек просто… изчезна. Картонената кутия беше празна. Къде се беше дянал Бартек?
Нашият малък горски дом вече неведнъж преживяваше подобни катастрофи. По същия начин ни изчезна таралежът — славният Туптуш. Той беше стар смелчак, който не се боеше от никого, а понеже гората е близо, вероятно беше отишъл там и повече не се видя! Друг път някъде пропадна една старателно отгледана водна змия. Тя трябваше да ми послужи за стара ловна процедура — исках да я пусна през дулото на пушката, за да я направя отровна. Вярно, че ловният обичай изискваше това да бъде отровна змия, но откъде да я взема, след като в близката околност никой никога не беше виждал отровна змия. И така навярно водната змия беше почувствала какво й се крои и изчезна някъде в гората.
Водната змия беше издръжлива, закалена от живота, а нашият Бартек беше всъщност още дете, направо бебе, нямаше да се справи само̀. Претърсихме цялото лесничейство (каква огромна сграда!) — от тавана чак до мазето — и най-сетне го открихме. Седеше в дървена бъчва в мазето при картофите. На дъното, застлано с мрежичка, имаше свое гнездо котката, която прегръщаше тук четирите си малки още слепи котенца. Сега тя притискаше до гърдите си и това горско животинче. Бартек спеше спокойно, с черно носле, пъхнато между котетата. Как се беше добрал до бъчвата? Може би котката му беше помогнала? Животните са дискретни и умеят да пазят всяка тайна, така че никога няма да можем да разберем това. Би могло да се допусне, че котката се е уплашила, но този неин страх при вида на лисичето или беше притворен, или произтичаше от изненада и учудване. Ясно е, че връх бяха взели майчинските чувства и тя се бе смилила над тъмнокафявата живинка.
Лисичето, качено на раменете на Ярек, се върна отново в своята кутия. Постепенно се приспособяваше към заобикалящия го свят, би могло да се каже: свикваше с картонения свят и с нас. Не можеше да се мисли, че отвиква от гората, защото всъщност то не я познаваше, не се освобождаваше от дивото, тъй като не беше живяло като диво. Лисичето беше още толкова малко, че трудно можеше да се каже каквото и да е за неговите преживявания и инстинкти. Когато обаче един ден рибарите донесоха леген, пълен с риба, то моментално скочи в него и впи острите си като пили зъби в най-близката бабушка. След това я замъкна в ъгъла. Когато попаднеше на малка рибка, лесно се справяше, но щом налапваше по-голямо парче, пискаше от яд.
Веднъж лесничеят донесе застрелян ястреб — знае се, че вредителите трябва да се изтребват. Бартек като стрела се спусна към птицата, захапа я със зъби и гордо премина с нея през цялата кухня до своя любим ъгъл. И макар че беше още малък, след време от птицата не остана почти нищо. Изяде я с перата, човката и ноктите.
Най-сетне дойде време Бартек да тръгне по широкия свят. Всички разлъки са тъжни. Най-тъжно беше на Ярек, но татко му го взе на коленете си и му обясни, че в града има много деца, които никога не са виждали лисиче и с удоволствие ще го видят, а той тук, в гората, ще може да има още не един Бартек.
От тавана измъкнах картонената кутия, застлах я дебело с вестници и изрязах отвори, за да не се задуши лисичето. Кутията с Бартек пренесох на седалката на колата и рано сутринта, когато децата от лесничейството още спяха, се отправихме на голямо пътуване през цяла Полша до Краков. Погледнах в кутията — лисичето, свито на кълбо, дълбоко спеше.
Това беше мнимо спокойствие, защото след половин час в изрязаната дупка се показа любопитно черно носле. След малко се разнесе скриптене и гризене. Охо, Бартек се труди, иска му се да излезе на чист въздух. Не след дълго в разширения отвор се показа най-напред муцунка с черна точица — нослето, после се появиха още две черни петна — оченцата, след малко — ушите, лапичките и Бартек вече стоеше до кутията на седалката и ме гледаше малко недоверчиво. Чувстваше, че се е провинил, но не знаеше какво наказание го чака за това. Бях зает с управляването на колата и не можех дори да го ударя, нито пък да го върна обратно в кутията. Лисичето, като видя, че нищо не се случи, се сви на кълбо, заспа и така благополучно пристигнахме във Варшава точно на обед.
Спряхме тържествено пред закусвалня „Прага“. Лисичето в ръката ми не произведе голям фурор. Само касиерката измърмори:
— Вие знаете, че влизането на кучета е забранено?
Обясних кротко, че Бартек не влезе сам, а бе внесен, а освен това не е… и тук махнах с ръка. Поръчах:
— Моля един път шаран по европейски, един татарски бифтек и една голонка1.
Седнахме скромно в най-тъмния ъгъл. Бартек завъртя последователно носле над шарана, татарския бифтек и голонката, от която се вдигаше па̀ра. О, чудеса! Избра шарана. Стрелкаше с очи ту вляво, ту вдясно и „гълташе“, само костите в зъбите му пращяха. Послушно изяде всичко, което му бе дадено, и накрая облиза чинията до чисто. Понеже не искаше нито кафе, нито чай, а мляко нямаше, продължихме пътя си.
Пътуването през страната би трябвало да умори този тъмнокафяв герой. Нищо подобно. Нали е нощно животно, лисичето със залеза на слънцето започна истинския си живот. Бартек, пуснат на паркета в антрето, за момент застана неподвижно, след това, чак ме е срам да кажа, направи огромно мокро петно. И веднага след това започна да скимти, че иска да го взема на ръце. Никакви такива, кутре, ще отидеш на балкона — там ще бъде твоят дом!
Пътната кутия със закърпена набързо дупка трябваше да бъде и тази нощ дом на лисичето. Измъчен от дългия път, аз отидох да спя. На другия ден се събудих много рано и изтичах на балкона. Беда — кутията бе празна! Отново същата история: лисичето изгризало отстрани нови дупки и излязло навън. Къде ли е сега?
Големият балкон чрез тесен парапет беше свързан с цялата предна част на дългата сграда — шестнадесет други балкона и осем стълбища. Долу — тревни площи, лехи с цветя, храсти, по-нататък — шумна улица, къщи, градинки. Ако е паднало от парапета, то е толкова пухкаво и меко, че сигурно нищо не му е станало. А би могло да попадне под кола. Може пък да се е скрило под някой храст?
Претърсих наоколо целия блок няколко пъти — няма го! Поглеждах под всяко храстче — няма го! Моето необичайно занимание (Кой в пет часа сутринта по пижама разглежда внимателно под храстите пред къщи?) събуди любопитството на портиера, който тъкмо започваше сутрешното обхождане на блока.
— Загубили ли сте нещо?
