— Мамо, знаем как се обезгномява градина.
Хари погледна корицата на книгата в ръцете на госпожа Уизли. На нея от край до край бе написано с красиви златни букви „Гилдрой Локхарт: Наръчник за борба с домашните вредители“. От голямата снимка гледаше красив магьосник с вълниста руса коса и ведри сини очи. Както навсякъде в магическия свят, снимката се движеше: вълшебникът, който трябва да беше Гилдрой1 Локхарт, намигаше доста дръзко на всички. Госпожа Уизли му се усмихна широко.
— О, той е великолепен! — каза тя. — Познава всички домашни вредители и е написал чудесна книга…
— Мама го харесва — пошепна Фред, но така, че да го чуят всички.
— Я не ставай смешен, Фред — отвърна госпожа Уизли, а страните й поруменяха. — Е, щом знаете по- добре от Локхарт, вървете и се залавяйте за работа, ама тежко ви, ако после намеря и едно гномче в градината, като дойда да проверя.
Като се прозяваха и мърмореха, тримата Уизли се затътриха навън, а Хари тръгна по петите им. Градината беше просторна и изглеждаше точно както трябва — според Хари. Семейство Дърсли не биха я харесали, защото имаше много плевели, а тревата не беше косена. Край зидовете бяха израсли криви чворести дървета, от всяка леха бяха избуяли растения, каквито Хари не беше виждал преди, а голямото зелено езеро беше пълно с жаби.
— Знаеш ли, че и мъгълите имат гномчета в градините си — каза Хари на Рон, като прекосяваха поляната.
— Аха, виждал съм ги ония неща, дето им викат гномчета — отвърна Рон, сгънат на две с глава между божурите. — Приличат на някакъв дебел малък Дядо Коледа с въдица…
Чу се силен шум от боричкане и тътрене, божурите се разтресоха и Рон се изправи.
— Ето какво е гномче — каза той смръщен.
— Пусни ме! Пусни ме! — квичеше гномчето.
Изобщо не приличаше на Дядо Коледа. Беше дребно и жилаво, като от кожа, с голяма кръгла плешива глава, подобна на картоф. Рон го държеше с протегната ръка, а то риташе с грубите си крачета. Тогава Рон го хвана през глезените и го обърна надолу с главата.
— Сега се прави така — заобяснява той, като вдигна гномчето над главата си („Пусни ме!“) и започна да го върти в големи кръгове като ласо. Виждайки ужасеното лице на Хари, Рон добави: — Нищо им няма, просто трябва да бъдат толкова зашеметени, че да не намерят обратния път до дупките си.
Той пусна глезените на гномчето, то излетя на шест-седем метра във въздуха и тупна в полето зад плета.
— Слабо — обади се Фред. — Бас държа, че ще пратя моето отвъд оня дънер.
Хари бързо свикна да не съжалява гномчетата. Реши просто да пусне първото, което хвана, през плета. Ала гномчето, долавяйки неговата слабост, впи острите си като бръснач зъби в пръста на Хари, който с мъка го откопчи и после…
— Лелееее, Хари… ами това са почти петнайсет метра!
Въздухът скоро потъмня от летящи гномчета.
— Добре че са глуповати — каза Джордж, хванал пет-шест наведнъж. — Щом усетят, че ги разчистваме, юрват се всички на светло да видят какво става. Дори не са се научили досега от какво трябва да се крият.
Скоро гномчетата в полето заотстъпваха безредно на тълпи, привели тесните си раменца.
— Пак ще се върнат — каза Рон, докато ги гледаха как изчезват в горичката от другия край на полето. — Харесва им тук… Татко е твърде мек с тях — те го забавляват…
Точно в този момент входната врата тракна.
— Ето че се връща! — каза Джордж. — Татко си дойде!
Те хукнаха през градината и се прибраха вкъщи.
Господин Уизли се беше отпуснал на един кухненски стол, без очила и със затворени очи. Беше слаб и малко плешив, но колкото коса имаше, бе червена като на децата му. Носеше дълга зелена мантия, прашна и изхабена от много пътуване.
— Каква нощ! — мърмореше той, докато посегна опипом за чайника, щом всички седнаха около него. — Девет обиска. Девет! А старият Мъндънгус Флечър се опита да ми направи заклинание, докато бях с гръб към него.
Господин Уизли отпи дълга глътка и въздъхна.
— Откриха ли нещо, татко? — живо се поинтересува Фред.
— Аз намерих само няколко изчезващи ключа и един хапещ чайник — прозя се господин Уизли. — Имаше и други доста неприятни неща, но не бяха към моя отдел. Мортлейк беше отведен за разпит по повод някакви много странни порове „копои“, но добре че за това отговаря комисията по експериментална магия.
— Защо трябва ключовете да изчезват? — попита Джордж.
— За задявка с мъгълите — въздъхна господин Уизли. — Продаваш им ключове, които се смаляват до изчезване, и те изобщо не могат да ги намерят, като им потрябват… Много е трудно, разбира се, да се посочи виновникът, защото никой мъгъл няма да си признае, че ключовете му се смаляват, а ще настоява, че все ги губи. Добре че те за нищо на света няма да признаят, че има магия, дори тя да им вади очите… макар че направо няма да повярвате колко неща са се заели да омагьосват нашите…
— КАТО НАПРИМЕР КОЛИ!
Госпожа Уизли се бе появила с ръжен, който държеше като меч.
— К-к-какви коли, миличка Моли?
— Такива, Артър, коли — отвърна госпожа Уизли със святкащи очи. — Представи си как един магьосник си купува ръждясала стара кола и казва на жена си, че само иска да я разглоби да види как работи, а всъщност я омагьосва да лети.
Господин Уизли запримигва на парцали.
— Ами… да, мила, но все пак това не е нарушение на закона, при все че… е, по-правилно е да каже на жена си истината… А ако познаваш закона, в него има една вратичка, според която — стига да няма намерението действително да лети с тази кола — това, че тя по принцип може да…
— Артър Уизли, ти си оставил вратичката в закона, когато си го писал! — повиши тон госпожа Уизли. — За да можеш да си човъркаш ония мъгълски боклуци в бараката! И за твое сведение Хари пристигна тази сутрин с колата, с която ти изобщо нямаше намерение да летиш!
— Хари ли? — попита господин Уизли, недоумяващ. — Кой Хари?
Огледа се, видя Хари и скочи от стола си.
— О, небеса! Това ли е Хари Потър? Много се радвам да се запознаем! Рон ни е говорил толкова много за…
— Снощи твоите синове са летели с оная кола до къщата на Хари и обратно — развика се госпожа Уизли. — Какво ще кажеш за това, а?
— Ама наистина ли? — оживи се господин Уизли. — И добре ли се движеше? Всъщност… искам да кажа — запъна се той, като видя гневните искри в очите на госпожа Уизли, — че… че това е доста нередно, момчета… Много лошо сте постъпили…
— Да ги оставим, те ще се разберат — измърмори Рон на Хари, докато госпожа Уизли се издуваше като жаба. — Ела да ти покажа стаята си.
Те се измъкнаха от кухнята и тръгнаха надолу по тесен коридор до едно неравно стълбище, което водеше на зигзаг нагоре през къщата. На третата площадка бе открехната една врата. Хари зърна две светлокафяви очи, вперени в него, преди вратата да щракне затворена.
— Джини — обясни Рон. — Тя иначе не е така плаха, обикновено не можеш да й затвориш устата…
Изкачиха се още два етажа и стигнаха пред врата с олющена боя и малка табелка, на която пишеше „Стаята на Роналд“.
Хари влезе, като леко докосна с глава снишаващия се таван, и запримигва. Имаше чувството, че се намира в пещ: почти всичко в стаята на Рон беше яркооранжево — и покривката на леглото, и стените, дори таванът. Чак тогава Хари осъзна, че старите тапети са целите покрити плътно с плакати на седем вещици и магьосници, облечени в ярко-оранжеви мантии, яхнали дръжките на метли и размахали весело
