Нора Робъртс

Опасна тайна

Пролог

Бар Харбър, щата Мейн

12 юни 1912 г.

Видях го на скалите. Стоеше и гледаше „Залива на Французина“. Беше висок, млад и мургав. Дори от разстоянието, на което бях, с малкия Итън на ръце, можех да различа мъжествения силует на раменете му. Държеше четката като сабя, а палитрата като щит. Сякаш се дуелираше с платното, а не рисуваше. Беше така съсредоточен, така дълбоко потънал в усамотението си, а движенията му така резки и яростни, та човек би помислил, че животът му зависеше от това, което вършеше.

А може би беше точно така.

Мина ми през ума, че е странен, дори забавен. Моята представа за художниците винаги е била като за чувствителни, нежни души, които виждат нещата по начин, по който ние, обикновените смъртни, не можем, и страдат в опитите си да ни ги представят.

Обаче знаех, още преди да се обърне и да ме погледне, че едва ли ще видя нежно лице.

Сякаш беше свое собствено произведение. Небрежен скулптор бе изваял от голям къс дърво високо чело, дълбоки, тъмни, хлътнали очи, прав нос и чувствена уста. Дори косата му изглеждаше като издялана от абаносово дърво.

Как само ме гледаше! И сега чувствам по шията ми да плъзва гореща вълна, а ръцете ми да се изпотяват. В косите му имаше вятър. Солен и влажен морски вятър, който развяваше ризата му, цялата оплескана с боя. Върху фона на скалите и небето зад него той изглеждаше много горд, много независим. Сякаш беше собственик на това късче земя, а аз неканена пришълка.

Стоеше мълчаливо и това мълчание сякаш щеше да продължава вечно. Очите му бяха така настойчиви, така искащи, че устата ми пресъхна. Изведнъж малкият Итън започна да бърбори и задърпа ръката ми.

Сърдитият блясък в очите му омекна. Той се усмихна. Знаех, че в такива моменти сърцето не спира… И все пак…

Започнах да бръщолевя нещо, да се извинявам за това, че съм нарушила усамотението му, като в същото време взех на ръце Итън, преди да се е затичал към скалите и паднал.

Непознатият произнесе властно:

— Стойте така!

Грабна молив и лист хартия и започна да ни рисува. А аз стоях неподвижна и тръпнеща, без сама да зная защо. Итън се усмихваше, сякаш бе хипнотизиран от мъжа, както и аз самата. Усещах слънцето зад гърба си и вятърът по лицето си, можех да доловя мириса на море и диви рози.

— Косата ви трябва да е пусната — каза той, като остави молива и пристъпи към мен. — Залезът, който рисувам, не е драматичен, а по-скоро романтичен. — Протегна ръка и погали Итън по главичката. — Имате еднаква коса с брат си.

— Със сина ми — Защо гласът ми е толкова, крехък, сякаш ще се счупи? — Това е синът ми. Аз съм госпожа Фъргюс Калхун — обясних, а той не сваляше очи от мен.

— А, от обитателите на Замъка — погледна зад мен, към кулите и бойниците на лятната ни къща, които се извисяваха над скалите. — Възхищавам се на дома ви, госпожо Калхун.

Преди да успея да кажа нещо, Итън се изтръгна от мен със смях, а мъжът го грабна в прегръдките си. Стоях и ги гледах. Непознатият държеше сина ми в ръце и го подхвърляше.

— Чудесно момче.

— И много палаво. Реших да го изведа на разходка, за да може бавачката му да си почине малко. Тя има много по-малко грижи с другите ми две деца заедно, отколкото с него.

— Вие имате и други деца?

— Да. Момиче, което е с една година по-голямо от Итън, и бебе. Вчера пристигнахме. А вие на острова ли живеете?

— Засега. Ще ми позирате ли, госпожо Калхун?

Цялата пламнах. Но почувствах как заедно с объркването в мен се прокрадва дълбоко задоволство. И някаква смътна, неопределена мечта.

Разбира се, давах си сметка за непривичното предложение и за характера на Фъргюс. Затова отказах. Надявам се, учтиво. Той не настоя. Срамувам се да призная, че изпитах съжаление. Когато обратно взех Итън от него, очите му бяха впити в моите. Едно дълбоко, пронизващо сиво, сякаш виждаше нещо повече от лицето ми. Може би нещо, което никой друг не можеше да види. Каза ми довиждане. Аз се сбогувах и тръгнах с детето към Замъка. Към моя дом и моите задължения.

Бях сигурна, че ако се обърна, ще видя как гледа след мен. Сърцето ми биеше лудо.

Първа глава

Бар Харбър

1991

Трентън Сейнт Джеймс беше в лошо настроение. Той бе от хората, които очакват вратите да се отварят пред тях, когато почукат, и телефоните да отговарят, когато позвънят. Това, което не очакваше и което го вбеси, бе да му се счупи колата на петнайсетина километра от мястото, за където бе тръгнал по това тясно двупосочно шосе. Добре поне, че телефонът в колата бе наред и успя да повика най-близката пътна помощ. Не му харесваше много и мисълта, че ще трябва да пътува в колата на пътна помощ до Бар Харбър.

След десетина минути чу пронизителен клаксон и спасителят му спря до него, изключи двигателя и измуча между двете хапки от огромния сандвич, който бе преполовил.

— Викай ми Ханк — рече шофьорът и надигна бутилка сода. — И не се тревожи. Кейти ще те оправи за нула време. Най-добрият механик в щата Мейн, и не взема скъпо.

Трент реши, че при създалите се обстоятелства ще е най-добре да повярва на „викай ми Ханк“. За да спести време, той тръгна с шофьора, който го свали в селището с напътствия как да намери сервиза и бутна в ръцете му мръсна карта, която Трент разгледа, като я държеше едва-едва за краищата.

Както винаги, когато попаднеше в непредвидена ситуация, реши да се възползва, доколкото можеше, от нея. Докато поправяха колата му, проведе половин дузина телефонни разговори с офиса си в Бостън, с което уплаши и създаде суматоха сред секретарките, служителите и вицепрезидентите. Това повиши малко настроението му. Обядва на терасата в малък ресторант, като обърна повече внимание на документите, които извади от куфарчето си, отколкото на отличната салата от раци и свежия пролетен бриз. По навик често поглеждаше часовника си. Изпи няколко кафета и уби остатъка от времето си, като наблюдаваше движението по улицата.

Две сервитьорки не сваляха очи от него и го одумваха от разстояние. Беше в началото на април, няколко седмици преди откриването на сезона и ресторантът бе полупразен. Момичетата бяха единодушни, че е хубавец. От върха на тъмнорусата му коса до токовете на идеално лъснатите му италиански обувки. Явно беше също така, че е бизнесмен. При това голям и важен. Личеше си както по скъпото кожено куфарче, така и по прекрасния сив костюм и вратовръзката. Освен това носеше златни копчета за ръкавели. Наистина златни.

Докато сгъваха салфетки, те решиха, че е доста млад, не повече от тридесет. А когато взеха празната му чаша от кафе и го разгледаха по-отблизо, установиха, че всъщност е неприлично хубав. Чисти фини черти и кожа като полиран въздух, което би му придавало кукленски вид, ако не бяха очите. Те бяха тъмни, замислени и някак неспокойни, което накара сервитьорките да решат, че може би е бил изоставен от жена. Макар да не можеха да си представят коя нормална жена би направила такова нещо.

Трент не им обърна внимание, дори когато плати сметката.

Това ги разочарова. Щедрият бакшиш, който им остави, не ги зарадва. А той би се изненадал, ако случайно разбереше, че момичетата биха се зарадвали много повече на една негова усмивка, отколкото на парите. Затвори куфарчето и се приготви да отиде при монтьора, който бе на другия край на градчето.

Не беше студен човек и не се възприемаше като надменен или високомерен. Като истински Сейнт Джеймс беше израсъл заобиколен от прислуга, която винаги се бе грижила да направи живота и работата му по-прости. Плащаше им добре, може да се каже дори щедро. Ако не показваше открито привързаност или

Вы читаете Опасна тайна
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×