обтегнато и проскърцваше от мачтите и рангоутите4 високо над мен. Вече не бях на твърда земя.
Всички се бяхме качили и корабът бе натоварен, когато ни привикаха да се съберем. Стоях заедно с останалите, с наведена глава и очи, вперени в дъските на палубата, изтъркани до бяло и така натъпкани с кълчища, че нищо не прозираше през пролуките. Елиас Корнуел ни поведе в общата молитва, а огромният кораб изпъна въжетата си, сякаш нетърпелив да отплава. Целият му човешки товар се смълча. Капитанът престана да крещи и да раздава заповеди. Той и моряците му стояха гологлави, като старейшините, докато пасторът просеше Божията благословия за всички ни:
— „Ония, които тръгват по море на кораби, които имат работа в големите води — виждат делата на Господа и чудесата Му в дълбините…“5
След като молитвите свършиха, ни насочиха надолу, към огромна по размерите си каюта. Тя щеше да бъде нашият дом. Първоначално ни се стори много голяма, защото се простираше почти от единия край на кораба до другия, но скоро се запълни дотолкова, че за всеки имаше място колкото да подреди постелята си.
Моряците над нас се потяха и припяваха, вдигаха платната и прибираха голямата желязна верига на котвата. Ние се разделихме на групички, струпвайки и подреждайки нещата си, за да си оградим отделни пространства.
— Натъпкани сме като осолена риба в бъчонка — отбелязах, докато подреждахме вързопите си.
— И е много вероятно да засмърдим по същия начин — допълни Марта и кимна към кофите за нечистотиите поставени в ъгъла. — Ето, разпръсни това в постелята си. Набрах ги от моята градина, току преди да потеглим.
Бръкна в торбичката си и ми подаде стиска билки: свежа и ароматна лавандула и розмарин, и сушена коча билка от лятото. Миризмата им веднага ме отнесе в градината на баба ми и очите ми се напълниха със сълзи. Марта понечи да каже нещо, но гласът й бе удавен в нова вълна от викове, понесли се над нас. Тежкото въже, с което корабът бе привързан за кея се удари с глух тътен о туловището му. Полюшването бе сменено от рязко пропадане и издигане. Гротът6 изплющя, когато вятърът го изпълни и целият кораб се обърна по него, а всички в кабината се олюляха. Потеглихме.
Пътешествие второ
Плаването
Запис единадесети
(март? 1659)
Хубавото време и благоприятният вятър се задържаха. Моряците непрестанно възхваляваха пастора, чак докато преминахме покрай Ландсенд7, като казваха, че молитвите му са били чути. Но нощем виждах в сънищата си по-други благословии. По цялото крайбрежие виждах жени, застанали по високите места, по скалистите носове и издатини, които следяха за преминаването ни. Някои от тях се бяха възправили с развети коси и разперени ръце. Други седяха по скалите и гледаха към нас от каменните си тронове. Знаех, че са там, защото майка ми ги бе изпратила. Повелята да ме пазят се бе разпространила. Аз съм нейна дъщеря, а тя е една от най-могъщите вещици.
Запис дванадесети
Тридесет и шест стъпки на дължина и девет на ширина. Това е главната палуба. Четиринадесет стъпки на дължина и осем на ширина — това са размерите на голямата кабина, в която живеем. Това е моят свят. Когато за първи път съзрях кораба, той ми се стори по-голям, но колкото по-навътре навлизахме в океана, толкова повече се смаляваше, докато сега е приел размерите на орехова черупка, подобно на някой малък кораб на феи, заобиколен от дълбокото, изумрудено море. Малката каюта на капитан Рейнълдс се намира на носа на кораба, под бака8. Моряците съхраняват багажа си и спят, където намерят за добре. Отделните каюти са само няколко. Освен нашата група има и други пасажери, та всички сме натъпкани като херинги в бъчонка, но осолената риба мирише по-добре, особено когато люковете са затворени. Отец Елиас Корнуел е един от малкото, които разполагат със самостоятелна каюта. Тя е малка, но само негова — отецът тъне в истински разкош в сравнение с нас. Морската болест го налегна толкова силно, че един от старейшините води дневните молитви.
Пасторът не е единственият. Болестта повали мнозина. Марта се грижи за тях, а аз й помагам. Отец Корнуел не е женен, а и няма близки от женски пол, та често ми се налага да се грижа за него. Тези задължения не са най-желаните за мен. Поназнайвам това-онова за билките и лековете, но да се грижа за болния далеч не ми е най-голямото удоволствие.
Каютата му смърди на прокиснало, повръщано и нечистотии от отходната кофа. Има малък прозорец с плъзгащ се дървен капак, който винаги отварям припряно. Под прозореца има прикрепена на панти писалищна дъска. Обикновено тя е прибрана към стената, но от време на време я намирам спусната и покрита с принадлежности за писане. Над нея е прикрепена и полица, пълна с книги, още книги има в отворения пътнически сандък до леглото. Повечето от тях са религиозни: коментари на Библията и сборници с проповеди. Някои са на английски, други на латински.
Разглеждах ги, за да видя дали има нещо интересно, когато дочух глас от леглото. Стреснах се по-скоро от изненада, отколкото от чувство за вина. Отец Корнуел рядко даваше да се разбере, че знае за присъствието ми в каютата.
— Можеш да четеш?
— Да, отче. На английски и малко на латински. Мога и да пиша.
— Кой те научи?
— Баба ми.
Той се поизправи в леглото, за да ме вижда по-добре. Лицето му беше мъртвешки бледо, по-бяло от нощната риза, а тънката му коса бе залепнала по челото му.
— Каква беше баба ти?
Погледна ме изпитателно. Опитах се да не давам израз на уплахата си, но усещах как сърцето ми падна в петите.
— Обикновена селска жена, отче.
— И е знаела латински?
— Научила я нейната баба.
Пропуснах да спомена, че тя на свой ред била научена от монахините и че у дома пазехме много от книгите от библиотеката на женския манастир, измъкнати изпод носа на хората на крал Хенри9.
— Как се казваш?
— Мери, отче.
— Донеси ми малко вода.
Отидох да напълня чашата му.
— Познаваш и Светото писание, нали?
— Да, отче. Баба ми ме научи и на това.
Кимна, след което главата му се отпусна върху възглавницата, сякаш каквото и да било усилие му идваше в повече.
— Пишеш ли грамотно и четливо?
— Да, отче. Достатъчно четливо. Защо питате?
— Може да имам нужда от теб. Някой трябва да описва това пътешествие.
— Имате предвид да водя дневник?
Погледна ме така, сякаш и през ум не му е минавало толкова лекомислено занимание.
— Летопис. Книга за чудесата, хроника на невероятната Божия милост.
— Като бързината, с която порим океана ли? — попитах аз.
