— В безопасност от какво?

Погледите ни се срещнаха и изведнъж ме връхлетя рояк спомени — всички необясними и страшни неща, които ми се бяха случвали и които се бях опитвал да забравя.

Когато бях в трети клас, някакъв човек с черен шлифер ме следеше на игрището. Учителите го заплашиха, че ще повикат полиция, и той недоволно си тръгна, но никой не ми повярва, че под широката периферия на шапката му е имало само едно око, точно по средата на главата.

Преди това — един много ранен спомен. В детската градина лелята ме беше сложила да спя в легло, в което се беше свила змия. Когато мама дойде да ме вземе следобеда и ме завари да си играя с отпуснатото, люспесто въже, което някак бях успял да удуша с пухкавите си детски ръчички, се разкрещя.

Във всяко училище се случваше нещо страшно. И опасно! След което ми се налагаше да се преместя.

Знаех, че трябва да й разкажа за стариците от сергията за плодове и за госпожа Додс в музея — странната халюцинация, че съм промушил с меч учителката си по математика и тя се е изпарила безследно. Само че не можех да се насиля.

Имах странното чувство, че тази новина ще сложи край на почивката ни в Монток, а исках да останем тук колкото се може по-дълго.

— Опитах се да те държа възможно най-близо до себе си — обясни майка ми. — Казаха ми, че това е грешка. Има само един друг вариант, Пърси, мястото, където баща ти искаше да те изпрати. А аз просто… просто не мога да понеса мисълта за това.

— Баща ми е искал да посещавам специално училище?

— Не училище — прошепна тя. — Летен лагер.

Главата ми се замая.

Защо баща ми — който дори не беше останал за раждането ми — би настоявал за някакъв си летен лагер? И ако лагерът беше толкова важен, защо преди не го беше споменавала?

— Съжалявам, Пърси — рече тя. — Не ми се говори за това. Не искам да те пращам там. Това би могло да означава никога повече да не те видя.

— Никога? Но ако става дума просто за летен лагер…

Мама се извърна към огъня и по изражението й разбрах, че ако продължа да задавам въпроси, ще се разплаче.

През нощта сънувах изключително реалистичен сън.

Беше се разразила буря и две красиви животни — бял кон и златен орел, се биеха настървено в прибоя. Орелът се впускаше и дереше муцуната на коня с острите си нокти. Конят се изправяше на задни крака и замахваше с копита към крилата на орела. Земята трепереше, а някъде отдолу идваше чудовищен глас и злобно ги насъскваше.

Хукнах към тях, не биваше да им позволявам да се наранят, но бягах със забавени движения. Знаех, че ще стигна прекалено късно. Видях как орелът се спуска надолу право към широко отвореното око на коня и изревах: „Не!“.

Събудих се.

Навън наистина вилнееше буря — от онези, които изкореняват дървета и разрушават къщи.

На плажа нямаше нито кон, нито орел, само светкавици, заради които се виждаше ясно, все едно беше ден, как огромни шестметрови вълни се разбиват в дюните с гръмовен грохот.

Следващата гръмотевица събуди майка ми. Тя се изправи смаяно и възкликна:

— Ураган!

Знаех, че е невъзможно. На Лонг Айлънд никога не бе имало ураган толкова рано през лятото. Само че това като че ли изобщо не интересуваше океана.

През свистенето на вятъра долових далечен рев — гневен, измъчен, от който косата ми настръхна.

После по пясъка се разнесе тропот, а в следващия миг някой отчаяно закрещя и заблъска по вратата на бунгалото.

Мама скочи от леглото и отвори.

На прага стоеше Гроувър. Само че не беше точно Гроувър.

— Цяла нощ ви търся — изхриптя гой. — Какви ги вършиш?

Мама ме погледна ужасено — като че ли не се страхуваше от Гроувър, а по-скоро от причината, заради която той беше тук.

— Пърси — опита се да надвика плющенето на дъжда тя, — какво се е случило в училище? Защо не ми каза?

Стоях като вкаменен — не можех да отделя очи от Гроувър. Не разбирах онова, което виждах.

— О, Дзеу кай аллой теой!1 — изкрещя той. — По петите ми е! Не си ли й казал?!

Бях толкова смаян, че изобщо не обърнах внимание, че ми крещи на старогръцки, а на всичкото отгоре го разбирам без никакви проблеми. Бях толкова смаян, че изобщо не се зачудих как се е озовал тук посред нощ. Защото Гроувър беше без панталони — а на мястото на краката му… на мястото на краката му…

Майка ми ме погледна строго и заговори с тон, който никога преди не бях чувал:

— Пърси, говори!

Запелтечих за стариците от сергията за плодове и за госпожа Додс, а тя не отделяше очи от мен с мъртвешки пребледняло лице, осветявано от светкавиците.

Грабна чантата си и ми хвърли дъждобрана.

— Скачайте в колата. И двамата. Веднага!

Гроувър се затича навън, но всъщност не беше точно тичане. По-скоро галопираше, косматата му задница смешно подскачаше и сега изведнъж разбрах какво се криеше зад историята му със заболяването на мускулите на краката. Разбрах как беше възможно да тича толкова бързо, а като ходи, да накуцва. Вместо стъпала, той имаше копита!

Четвърта глава

Мама ми дава уроци по бикоборство

Носехме се в нощта по тъмни черни пътища. Вятърът разклащаше колата. Дъждът плющеше по предното стъкло. Не знам какво успяваше да види мама, но не отлепваше крак от педала на газта.

При всеки проблясък на светкавица поглеждах седналия до мен на задната седалка Гроувър и се питах дали не полудявам или пък дали той не си беше обул някакви шегаджийски космати панталони. Но не, спомнях си тази миризма от екскурзиите до зоологическата градина. Миризмата на мокро животно.

— Значи… с майка ми… се познавате? — бе единственото, което ми дойде наум.

Очите на Гроувър бяха вперени в огледалото за обратно виждане, макар зад нас да нямаше коли.

— Не точно. Досега не сме се срещали. Но тя знаеше, че те държа под око.

— Държал си ме под око?

— Пазех те. Но не съм се преструвал, че съм ти приятел — добави той веднага. — Наистина съм ти приятел.

— Ъъъ… А какво точно си?

— Сега това няма значение.

— Ама ако от кръста надолу приятелят ми е магаре…

— Хее! — извика той рязко.

И преди го бях чувал да издава същия звук, но все си мислех, че така се смее, като е нервен. Сега осъзнах, че е по-скоро раздразнено блеене.

— Козел!

— Какво?

— От кръста надолу съм козел.

— Нали сам каза, че няма значение.

— Хее! Някои сатири биха те изпотъпкали с копитата си заради такава обида!

— Хей! Чакай малко! Сатири… като в митовете на господин Бранър?

— А онези старици на сергията мит ли бяха, Пърси? А госпожа Додс?

— Значи все пак признаваш, че госпожа Додс съществуваше?

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×