Анатолий Рибаков
Децата на Арбат
ПЪРВА ЧАСТ
1.
Най-големият жилищен блок на Арбат се намира между уличките „Николский“ и „Денежний“, сега те се казват „Плотников“ и „Веснин“. Трите осеметажни сгради са подредени в плътна колона, фасадата на първата е облицована с бели гледжосани плочки. Накачени са табелки: „Ажурпико“, „Лекувам от заекване“, „Венерически и пикочно полови болести“… Ниски тунели, облицовани по ъглите с ламарина, съединяват двата дълбоки двора.
Саша Панкратов излезе от къщи и сви наляво — към Смоленския площад. Пред кино „Арбатский Арс“ вече се разхождаха по двойки момичета, момичета от Арбат и Дорогомилово, момичета от Плюшчиха, с небрежно вдигнати яки на палтата, с начервени устни, с подвити клепки, очите им — пълни с очакване, на вратлетата — пъстри шалчета — последната есенна арбатска мода. Прожекцията беше свършила, изходът за зрителите беше през двора, тясната външна врата едва процеждаше тълпата, а на туй отгоре отпред весело се мотаеше групичка момчетии — вечните владетели на тези места.
Арбатският ден беше на свършване. По платното, асфалтирано по краищата, но още с павета между трамвайните релси, се носеха, изпреварвайки каруците, първите съветски автомобили ГАЗ и АМО. Трамваите излизаха от депото с по един, че и с по два прикачени вагона — безнадежден опит да бъдат задоволени транспортните нужди на огромния град. А под земята вече се строеше първата линия на метрото и на Смоленския площад над шахтата стърчеше дървена кула.
Катя чакаше Саша на Девиче поле, пред клуба на завод „Каучук“, скулесто сивооко степно девойче с пуловер от дебела селска вълна. Лъхна му на вино.
— С момичетата си пийнахме червено. Ами за тебе няма ли празник?
— Какъв празник?
— Какъв… Покров Богородичен.
— А…
— А я…
— Къде ще идем?
— Къде… У една моя приятелка.
— Какво да вземем?
— Там има за хапване. Купи водка.
По „Болшой Савинский“, покрай старите работнически общежития, откъдето долитаха пиянски гласове, нестройни песни, звуци на хармоника и грамофон, после по тясната пътечка между дървените фабрични стобори те слязоха до крайбрежната улица. Отляво — широките прозорци на фабриките „Свердлов“ и „Ливерс“, отдясно — Москва река, отпред — стените на Новодевичия манастир и металните решетки на моста на Обиколната железница, а по-нататък — блата и ливади, Кочки и Лужники…
— Къде ме водиш? — попита Саша.
— Къде, та къде… Върви сега, канят ли те, яж…
Той я прегърна през рамото, тя се опита да махне ръката му.
— Имай малко търпение.
Саша още по-силно стисна рамото й.
— Не се бунтувай.
Четириетажната неизмазана сграда стоеше малко встрани от останалите. Те минаха по дълъг коридор, слабо осветен, с безброй врати от двете страни. Пред последната врата Катя каза:
— Тук е приятелят на Маруся… Не задавай въпроси.
На дивана, с лице към стената, спеше мъж, до прозореца бяха застанали десетина-единайсет годишни момче и момиче, те погледнаха към вратата, поздравиха Катя. Пред кухненската масичка в ъгъла, до мивката, шеташе дребничка жена, много по-възрастна от Катя, с миловидно добродушно лице. Именно тя беше Маруся.
— Откога ви чакаме, вече си мислехме, че няма да дойдете — каза тя, докато си бършеше ръцете и сваляше престилката, — рекохме си, веселят се някъде… Ставайте, Василий Петрович, гостите дойдоха.
Мъжът стана, слаб, мрачен, приглади рядката си коса, прокара длан по лицето си, като да отпъди дрямката. Яката на ризата му се бе поомачкала, възелът на вратовръзката бе разхлабен.
— Млиновете изстинаха. — Маруся вдигна месала от наредените на масата ръжени млинове. — Този е със соя, този е с картофи, а оня — със зеле. Тома, дай чиниите.
Момиченцето сложи чинии на масата. Катя си свали жакета, извади от бюфета ножове и вилици, веднага занарежда трапезата, знаеше кое къде е, явно много пъти бе идвала тук.
— Я поразтреби малко! — нареди тя на Маруся.
— Поуспахме се следобед — заоправдава се Маруся, зараздига дрехите от облегалките на столовете — и децата са рязали някакви хартии, събери хартийките, Витя.
Пълзейки по пода, момчето събра хартиените изрезки.
Василий Петрович се изми на мивката, постегна си вратовръзката.
Маруся отряза на децата по парче от всеки млин и им ги сложи на перваза.
— Яжте!
Василий Петрович наля водка в чашите.
— Честит ни празник!
— Ще се срещнем под масата! — Катя погледна поред всички, освен Саша. За пръв път го водеше у свои познати, тук пиеше водка, а с него бе пила само червено вино.
— Какво черноочко си си хванала! — весело избъбри Маруся, като кимна към Саша.
— Черноочко и къдрокосичко — засмя се Катя.
— На млади години косата се къдри, на стари капе — прогласи Василий Петрович и пак взе бутилката. Сега не изглеждаше мрачен на Саша, в неговата разговорливост се чувствуваше желание познанството им да се укрепи. И Маруся ги гледаше дружелюбно, разбиращо.
На Саша му харесваше покровителството на Маруся, харесваше му този дом в покрайнините, песните и хармониката зад стената.
— Ама защо не ядете? — попита Маруся.
— Ям, благодаря, хубави са ви млиновете.
— То да имаше от какво, къде по-хубави щяха да бъдат — щото и мая не се намира. Пак добре, че Василий Петрович донесе.
Василий Петрович сериозно рече нещо по повод маята.
Децата поискаха още млин.
Маруся им отряза по още едно парче.
— Да не мислите, че само за вас съм ги правила?! Вашият гуляй свърши, хайде да се миете!
Тя вдигна постелите им и ги занесе при съседката. Децата отидоха да си лягат. После се надигна и Василий Петрович. Маруся тръгна да го изпрати. На излизане каза на Катя:
— Чист чаршаф си вземи от гардероба.
— За какво й е този човек? — попита Саша, когато вратата след Маруся се затвори.
— Мъжът й се крие, да не го хване за издръжка, иди, че го търси, пък нали трябва да се живее.
— Пред децата?
— По-добре ли е да гладуват?
— Стар е.
— И тя не е млада.
— Ами защо не се ожени за нея?
Тя го погледна изпод вежди.
— А ти защо не се ожениш за мен?
— Искаш да се омъжиш ли?
— Дали искам… Хайде стига! Дай да си лягаме.
И това беше необичайно. Инак той винаги трябваше дълго да настоява, за да я има, сякаш се срещаха
