какво мисли той.
— Отишли са да се поклонят на своя светец — ето защо… И аз чувствувам, че те трябва да са там… Моля ви се, да идем!
— Добре, само да не ни сполети нещо, че да се разкайваме за нашето отиване.
— Глупости! Нищо няма да ни се случи! Населението няма да ни закачи, а гверилясите са далече.
Като знаех, че щом Таплън е намислил да направи нещо, с нищо не можеш го разубеди, аз се съгласих да идем в знаменитата баранка. Той щеше да отиде и самичък, ако се откажех да го придружа.
Слязохме от височината и тръгнахме по тясна пътека, която се извиваше между хълмовете.
Глава XXXI
НАМЕРИХМЕ ГИ!
Баранката бе далече: най-малко десет мили. Пътят минаваше през гори, долини и хълмове, така че не можехме да се оплачем от еднообразие.
Най-после стигнахме до една стръмнина.
— Охо! — извика Таплън. — Започва буря. Хубавичко ще ни окъпе.
И наистина, изведнъж цялото небе се покри с черни облаци, които падаха все по-ниско, като че ли искаха да ни смажат с всичката си маса. Потъмня. Но ето че блесна светкавица и се чу такъв силен гръм, като че ли изведнъж гръмнаха стотина топове. Ехото повтори този гърмеж няколко пъти. Несвикналите на тропически бури биха умрели от страх, ако чуеха тия страшни гръмотевици.
Конят ми се изправи на задните си крака и не искаше да върви нататък.
— Какво се спряхте, Халър? — извика Таплън. — Слизайте по-скоро, там, долу, ще бъде по-добре… Заградихте и моя път.
— И благодарете Богу, дето ви заградих пътя — казах. — Намираме се пред устата на бездънна пропаст! Току-що забелязах това при светлината на светкавицата.
— Тъй ли?!… Тогава карайте надясно.
Обхвана ни гъста, непроницаема мъгла, през която нищо не можеше да се различи. Само благодарение на светкавиците, които браздяха небето по всички посоки, можехме да намерим пътеката, от която се и възползувахме. След ослепителната светлина на светкавиците мрачината ставаше още по-гъста и ние вървяхме с голяма мъка напред. Конете постоянно влизаха в храстите, които ни шибаха по лицата и ни късаха дрехите.
Сполетя ни такава буря, за която европейските жители нямат никакво понятие. Като че ли пак настъпи хаосът преди миросъзданието. Дъждът, вятърът, гръмотевиците и светкавиците като че ли се бяха обзаложили кой е по-силен и кой може да причини повече пакости на злополучната земя.
Наоколо ни пращяха дърветата, чупеха се клончета и падаха отгоре ни. Клоните се люлееха по всички страни, откъснатите листа се виеха из въздуха. Дъжд валеше като из ведро и се измокрихме до кости.
Чу се нейде кучешки лай. Конете наостриха уши и тръгнаха към мястото, отдето се чуваше този лай.
Мъглата започна да се разпръсква и видяхме, че още се намираме при пропастта, макар и на такова място, дето по-малко рискувахме да се сгромолясаме надолу, където растяха дърветата. Слънцето, което победоносно си проби път през облаците, блестеше в милиардите дъждовни капки, които обсипваха листата.
Бурята отмина, дъждът мигом спря и небето бързо започна да се избистря. От височините се стичаха порои, почвата бе разкаляна и конете на някои места потъваха до колене.
Спряхме се, за да видим откъде е най-добре да се спуснем, когато изведнъж чухме мъжки глас да ни казва:
— Caballeros, bajan por aca. (Господа, слезте от тука.)
Обърнахме се по посока на гласа. Но не се виждаше никой; забелязахме само през дърветата керемидите на малка къща.
В това време думите „por aca, por aca“ бяха повторени от звънлив женски глас.
Това страшно ме заинтересува. Жена ни се яви на помощ, значи съдбата ни благоприятствуваше, като ни изпращаше избавителка.
След малко благополучно слязохме долу и бяхме посрещнати от великолепно нюфаундлендско куче, което весело скачаше, махаше опашка и лаеше. То бе същото онова куче, което виждахме с познатите ни индианци.
Предчувствието на Таплън не го излъга: това семейство наистина се намираше тука, в къщата, която видяхме отгоре. Ние бяхме чули гласовете на стареца и на дъщеря му Пепе.
Те дойдоха при нас. Взеха юздите на конете ни и ни заведоха вкъщи, дето ни посрещна домакинята и голямата дъщеря Анита.
— Много хубаво сте направили, дето дойдохте тука — каза старецът зарадван. — Изглежда, добрият дух ви е довел до нас.
— Да, разбира се, че той! — потвърждаваше Пепе и ни целуваше ръцете. — Но как сте се измокрили! — прибави тя, като видя в какво състояние се намираме. — Заповядайте по-скоро в нашата къщица; там ще се изсушите.
Къщицата бе съградена с кирпичи и заградена с висок плет от кактуси. Бе много хубава, чиста и удобна — приличаше на жилище на състоятелен мексиканец.
— Защо избягахте от там? — запита Таплън.
— Сега ще ви разправя. Но най-напред трябва да се изсушите? Пепе, иди малко при майка си и сестра си, а ние ще се заловим за работа.
Пепе се поклони и влезе вкъщи.
Старецът дотътри два снопа пръчки, постави ги на плоча в двора и ги запали. Съблякохме горните си дрехи, закачихме ги на плета, седнахме до огъня и се обръщахме към него ту с едната, ту с другата си страна. Не се мина много време и се изсушихме добре.
— Вижте каква е работата — започна старецът. — Когато ни срещнахте последния път, отивахме да си вземем нещата от старата къщица. Тогава вече си бяхме купили тази къща. Ние толкова се забравихме от нападението на ония разбойници, че не се сетихме да ви кажем де ще живеем занапред. После, когато вие заминахте, се досетихме и искахме да пратим момчето си да ви търси в лагера, но се бояхме да не ви навлечем неприятности, загдето се познавате с нас, бедните диваци.
Последната дума той произнесе с усмивка, със съзнанието на човек, който отлично знае, че нито той, нито неговото семейство приличат на „диваци“.
— Напразно сте се страхували! — каза Таплън, очите на когото все поглеждаха вратата на къщата, гдето се бе скрил предметът на неговите търсения. — Щяхте да ме избавите от силно безпокойство… Впрочем, безпокоеше се и моят приятел, ей този сеньор — великодушно прибави той и ме посочи. — На другия ден отидохме да ви видим, но не намерихме никого. Помислихме си, че ви се е случило нещо лошо.
— Не, никога не ми се е случвало нещо преди онази работа, когато вие се явихте като наши избавители — каза старецът.
От по-нататъшния разговор с него научихме, че той е живял с жена си по-рано в Халап, дето е служил в къщата на богат търговец, който умрял преди осем години и му оставил малко пари, за да си нареди къщата. Дъщерите му се научили да плетат от слама и тръстика шапки и кошници, а старите се занимавали с градинарство, тоест, култивирали някои видове овощия, които продавали в града. Тъй като било неудобно да стоят при лагера, вследствие разпуснатостта на войниците, си купили тая къща, дето прекарвали съвършено спокойно.
— Пепе, Анита! — извика старецът, когато ние пак приехме приличен вид, като облякохме изсъхналите си дрехи. — Пригответе нещо за сеньорите, да закусят.
Момичетата се завтекоха да изпълнят неговата поръчка. През отворените прозорци се виждаше как шетат около трапезата.
— Много ли ви се харесва малката, Чарли? — попитах на английски моя приятел.
— И още питате! — с негодуващ тон продума той. — Разбира се, че ми харесва, толкова много ми харесва?
— Че сте готов заради нея да направите някоя глупост — довърших аз.
