отидохме след това в една селска гостилница. Струпаните пиячи в нея просто заграбиха чантите ни и ни ги върнаха едва когато Вили Коб им каза, че в тях няма друго, освен чифт револвери, които имат неприятния навик да гърмят съвършено точно в чужди лица.
Е, бяхме наречени джорджийски янки, но се отървахме.
— Работата ни е спукана, Хари — рече Вили Коб, когато бавно се замъкнахме по-нататък с клюмнали глави.
— Лошо, Вили, много лошо — потвърдих аз.
— Трябва да измислим нещо, което да ни помогне да се отървем от затрудненията.
— Трябва, Вили.
— Тогава мисли, Хари.
— Ще се помъча.
Усърдно започнах да си бия главата над разрешението на тази наистина трудна задача. Но каквито и планове да съставях, като ги разглеждахме от по-близо, виждахме, че не струват нищо. Вече съвършено се умърлуших, когато Боб, който вървеше двадесет крачки отпреде ми, изведнъж спря коня си, обърна се към мен и извика с всичката сила на здравите си дробове:
— Хари, открих!
— Е?
— Разсякох гордиевия възел!
— Нима!
— Да, Хари, и го разсякох не по-зле от Александър Македонски! Не вярваш ли?
— Вярвам, вярвам! Но как?
— Потърпи, тая вечер ще научиш. Още не съм обмислил подробностите. Как предполагаш, на какво разстояние сме от Колумбия?
— Мисля, че на двадесет, двадесет и пет километра. Вече сме изминали най-малко пет.
— Така. Тогава да вървим колкото се може по-полека — каза дълбокомислено Коб, — защото трябва да се намерим там не по-рано от вечерта. Що за място е Колумбия, Хари?
— Нямам понятие — отвърнах. — Колумбия е столица на щата и затова предполагам, че в нея може да се пооправим наистина.
— Ще видиш, ще стане както казваш. Остави на мен!
Отпуснахме юздите и конете ни тръгнаха по-бавно. Докато Вили Коб обмисляше подробностите на тъмния си план, аз мълчаливо му се любувах. Трябва да ви кажа, че той бе голям хубавец. Висок, с широки плещи, черни коси, хубави мустаци и тъмни, горещи очи… Положително бе омайвал жените. Когато се стъмни добре, влязохме в Колумбия, фенерите в тоя град, разбира се, не бяха угаснали. Коб си отваряше очите на четири и непрекъснато спираше да разчита табелите над магазините.
— А! — извика по едно време. — Ето какво ни трябва!
Спря коня пред една дърводелница.
Скочи от коня, влезе при майстора и доколкото можах да разбера, като го следях през прозореца, бе започнал да се пазари за някакъв голям празен сандък, изваден за продан. Приближих и чух края на разговора: Когато пробиете дупката и заковете капака, напишете на нея ей този надпис — Коб подаде на майстора парче хартия, на която бе надраскал нещо. — Ето ви парите веднага!
Той се поклони леко и излезе.
— Да вървим — каза ми и се качи на коня. — Измислих нещо ве-ли-ко-ле-пно!
Попитахме първия срещнат полицай къде се намира най-добрият хотел и се запътихме към него.
Като пристигнахме, на разстояние няколко крачки. Вили Коб скочи отново от коня, подаде ми юздата и каза:
— Ще се върна след час. Ти заръчай вечеря и яж, не ме чакай. Вземи хубаво, скъпо помещение. От всичко искай най-доброто! Имената ни не записвай. Това ще сторя аз.
И се изгуби.
Следвах точно наставленията му: вечерях с вълчи апетит в общата зала, после седнах в наетото великолепно помещение и зачаках с нетърпение хубавеца, без да зная изобщо с какво ще платим накрая. Коб се появи, придружен от двама негри, които носеха купения сандък.
Върху капака му чернееше с големи букви следния надпис:
ЗАБЕЛЕЖИТЕЛЕН ГВИАС-КУТИС!
Под тези думи зееше продълговата дупка, очевидно, току-що пробита, тъй като краищата още бяха пресни.
Коб държеше в ръката си голям лист хартия, простря го на масата, след като негрите излязоха, и като го посочи, каза тържествено:
— Гледай, Хари, добре гледай — в тази хартия е целият ни късмет!
— Как така… — недоумявах.
— Чети, приятелю, чети. Може и да разбереш какво съм замислил.
Наведох се над хартията и прочетох на глас:
ЧУДЕСНИЯТ ГВИАС-КУТИС, УЛОВЕН В ДЕВСТВЕНИТЕ ГОРИ НА ОРЕГОН.
Следваха по-ситно написани редове:
Това забележително животно, досега още непознато на естествоизпитателите, съединява с чисто човешки ум свирепостта на тигъра и живостта на орангутана. Кожата му има чуден небесен цвят. Около прекрасното му гъвкаво тяло се извиват единадесет нежно розови ивици, а двадесетата обхваща неговия хубав нос. Никога никой не е виждал тук нещо подобно! Някой са успели да видят как това животно, това млекопитаещо, е изкачвало на върха на най-високите дървета грабнати възрастни хора и ги е оставяло там да умират от глад и жажда! Оттук може да се съди за силата, пъргавината и жестокостта на гвиас-кутиса! С настоящето се известява на интелигентните жители на Колумбия, че това удивително четвероного е готово да се яви пред тях утре, вторник, в осем часа вечерта, в големия салон на хотела Минерва. Вход — двадесет и пет цента!
— Слушай, Вили — започнах, след като проумях донейде какво щяхме да правим, — нима ти разчиташ наистина, че можеш да измамиш разумните хора на Колумбия?
— Умни ли? Ха-ха-ха! Вижда се, че ти съвършено не познаваш тукашните хора!
— Е, добре, кажи, моля ти се, каква ще бъде моята роля в тая комедия.
— Много лесна, приятелю, ще те помоля само да не излизаш утре целия ден и да не позволяваш никому да поглежда в тоя сандък. Това е всичко!
— Добре де, а вечерта?
— Вечерта ще стоиш при вратата на салона и ще получаваш парите, а когато аз започна да ръмжа и да дрънкам синджири, направи се, че си се уплашил до смърт и тичай зад завесата.
Обещах добросъвестно да изпълня възложената ми от Коб длъжност, макар и да бях уверен, че неговата гениална измислица ще има лош край за нас.
На сутринта Вили стана рано, събуди и мен. Като поръмжа известно време и като се покара на „непослушното животно“, излезе.
Сигурно щеше да се занимае с приготовленията.
През главата ми мина, че може и да осъмнем на другата сутрин в колумбийския затвор.
Но едновременно с тая мисъл се възхищавах все повече от находчивостта на Вили Коб.
Скоро след неговото излизане чух шушукане — през полуотворената врата се показа главата на негъра и попита не ми ли трябва нещо.
— Не, за Бога, не влизай!
Главата изплашено се скри, но скоро пак се чу шум зад вратата. Тоя път дойде самият стопанин.
— Не мога ли поне отдалеч да погледна това страшно чудовище? — попита той, като се провря предпазливо през отбора.
— Това е против правилата. Освен всичко появяването на непознат човек го докарва в ярост.
— А, тъй ли? — той се дръпна малко назад. — Вие, изглежда, ще имате много публика. А мистър Ван- Амбург ми показа афишите.
— И аз се надявам — отговорих, като се досетих кой е този мистър Ван-Амбург.
— След минута закуската ще бъде готова. Долу ли ще слезете?
