Майн Рид
Златната гривна
Глава I
СМЯНА НА КАРАУЛА
Това юнско утро наистина беше чудесно. На площада пред сградата на военната академия в Уест Пойнт се провеждаше ритуалът за смяна на караула.
Бъдещите офицери бяха замръзнали в стройните си редици и в пълната тишина, която цареше наоколо, очите на всички бяха вперени напред според изискването на устава.
Проверяващият спираше пред всеки от тях и тогава младежът козируваше отривисто и му подаваше пушката си. Офицерът я вземаше небрежно, вперваше свиреп поглед в притежателя й, после така рязко я връщаше, сякаш искаше да го удари с нея.
От пръв поглед всички тези източени фигури в сиви мундири изглеждаха еднакви. Неподвижни и безстрастни, голобрадите им лица като че ли имаха само една цел — да скрият индивидуалността си.
Но при по-внимателен поглед не беше трудно да се забележи, че тези утрешни офицери се различаваха един от друг.
Едни имаха черни коси, а други — руси. Едни бяха по-ниски, други явно ги надвишаваха. Очите на някои светеха с жив, любознателен блясък, а на други — мътнееха без порив.
От време на време някой от възпитаниците на военната академия забравяше уставните петнадесет крачки „по фронта“ и мяташе бърз като светкавица поглед към скупчените зад инспектиращия офицер девойки, дошли специално за да видят парада.
— Виж, Джулиет — каза една от миловидните зрителки на съседката си, — колко са смешни… като че ли всеки от тях е глътнал бастун. Кой би могъл да си помисли, че са същите, които видяхме на последния бал!
— Какво дете си наистина! Те винаги изглеждат така на парад — отвърна Джулиет с подчертано превъзходство.
От три седмици тя живееше в Уест Пойнт, а приятелката й беше пристигнала едва вчера. И то направо от пансиона.
— А какво казва той? — попита неопитното девойче, когато видя как строгият офицер спря пред един от младежите и грубо му заговори.
Джулиет я хвана за ръката.
— Нека да чуем, Нети.
— Какво е това? — гърмеше гласът на инспектиращия, а самият той показваше онова място на мундира, където липсваше копче.
Потърпевшият беше красив младеж със светлоруса коса, с открито и умно лице, което сега беше почервеняло до ушите. Той също погледна към посоченото място и — о, ужас! — едно от блестящите жълти копчета наистина не беше там.
— Изгубил съм го навярно — пошепна страшно засрамен.
— Марш оттук!… Как смеете да се явявате в такъв вид на развод?… Отивайте направо в ареста и кажете Да изпратят друг на ваше място!
Провиненият взе пушката си на рамо, направи три крачки пред строя, обърна се стегнато наляво и се отправи към казармените помещения.
Със съзнанието за достойно изпълнен дълг офицерът продължи проверката си.
— Какво стана, Джулиет? В какво се е провинил този младеж? Защо този човек го накара да напусне строя? — питаше с любопитство Нети.
Джулиет искаше отново да се покаже компетентна, но всъщност и тя не беше разбрала повече от приятелката си.
— Допускам, че офицерът му е поръчал нещо — отговори тя.
Но застаналият наблизо висок и снажен господин със зачервено лице се усмихна след това наивно обяснение:
— Изпратиха го в ареста, защото се е явил на развод без едно копче на мундира си.
— За едно липсващо копче! — извика Нети. — Може ли да ги наказват така за подобни дреболии? Корнелиус, ти навярно се лъжеш… Тези момчета подаряват копчетата си на девойките, както се подарява цвете… Ето, Джулиет според мен има вече цяла дузина такива копчета!
Корнелиус ван Дайк стана още по-червен и хвърли сърдит поглед към братовчедка си Джулиет.
— Цяла дузина! — произнесе той троснато. — А е тук само от две-три седмици…
— Много важно! И аз имам едно копче, а едва вчера пристигнах.
— Всички сте еднакви — каза разпалено младият човек, — всички без изключение. Готови сте да вземете за герой всеки мухльо. Слава Богу, на мен няма да ми се случи това мъченичество — да прекарам четири години в армията.
Нети направи лека гримаса, може би малко необичайна за една госпожица, но тя току-що беше напуснала пансиона, а и Корнелиус все пак й беше братовчед.
— Моля те — отвърна тя, — внимавай да не се окаже кисело гроздето… Не е съвсем сигурно дали ще издържиш изпитите си.
— Благодаря ти, че имаш толкова добро мнение за мен. Но аз вече издържах един изпит. И то вчера. Разбира се, на теб щеше да ти е по-приятно, ако бях пропаднал…
— Издържал си изпита? Истина ли е? Колко щеше да ми е интересно да чуя как отговаряш.
По тона, с който си говореха, можеше да се разбере, че между братовчедите има конфликт.
— Издържах го… и това е важното — отговори Корнелиус тържествено, — а за какъв дявол трябваше да се измъчвам в Уест Пойнт, когато мога да попадна в армията и без това? Купчина пари — и всичко е наред! С пари човек може да си купи кон, място в конгреса и всичко, каквото пожелае…
— Само не и уважение и ум — дори да засипеш света със злато.
Тези думи попаднаха в целта и Корнелиус се обърна настрана, като си подсвирна нехайно. Нети остана много доволна и като се загледа в преминаващата край тях колона, се обърна към Джулиет:
— Какво означава „под арест“?
— Това е тъмница за военни, нещо като мазе, в което затварят бедните кадети за наказание. Но те не се страхуват много от това.
Тези думи прозвучаха донякъде утешително, но Нети се смути от тях и по лицето й можеше да се прочете угризението, което изпитваше.
На следващия ден, в събота следобед, възпитаниците на военната академия бяха пуснати в отпуск и плацът пред сградата пустееше. Единствено наказаният кадет беше застанал с пушка на рамо до входната врата. Мундирът му вече беше изряден, а белият му панталон светеше на силното слънце.
Беше около три следобед и термометърът показваше трийсет градуса на сянка. Как ли се чувствате нещастният младеж със закопчания догоре мундир и с вързаната около врата широка кърпа? Бавно и монотонно той се движеше напред-назад по маршрута си под жаркото слънце. Наоколо не се виждаше жива душа. Лесно можеше да се предположи, че този часовой е поставен тук за наказание и е лишен от правото да се поразходи из града на воля.
В силната жега човек би излязъл навън само по изключително важна работа. Наказаният кадет можеше да се позабави малко единствено под сянката на дърветата. И затова не повярва на очите си, когато зърна в дъното на алеята девойка, цялата в бяло, със синьо чадърче.
Като продължаваше да се движи като махало на часовник, младежът процеди през зъби:
— Трябва да умираш за разходки, за да излезеш в такова време!
Той премина покрай пустата библиотека, покрай прозореца на дежурния офицер. Виждаше се, че този достопочтен господин явно бе предпочел да се поразходи някъде, защото стаята му беше празна. Към края на маршрута си часовоят се убеди, че госпожицата идва именно към него. Но той се обърна уставно и без да забавя стъпката си, тръгна обратно така, като че ли не бе забелязал прекрасното създание.
Госпожицата продължи вече по неговите стъпки и щом се взря в маршировката му, неволно прошепна:
— Горкият младеж!… Нима е възможно да ги наказват така. Жестоко е!
Кадетът вече бе стигнал до другия край на маршрута си и когато се обърна, остана лице в лице с девойката. Очите му гледаха строго напред и упорито избягваха нежния поглед и усмивката, предназначени
