четиримата се запътиха към брега. След около двадесет минути стигнаха най-после пясъчното крайбрежие, но продължаваха да вървят все напред, за да не се подложат отново на опасност, ако приливът се увеличеше още. Преди да намерят безопасно място, трябваше да изминат голямо разстояние по мокрия пясък. Едва когато се покачиха на един висок хълм и без да се боят вече от изненадите на приливите, решиха да се спрат и да помислят какво да правят по-нататък.
Нощта стана много хладна и повече от необходимо бе да се запали огън, за да се сгреят и да изсушат дрехите си. У Бил имаше запазени сухи прахан и огниво, които той държеше в херметично затворена оловна кутия, но нямаха най-главното — дърва. Мачтата би им послужила най-добре за тази цел, но сега тя се люлееше доста далече от тях по Пенливите вълни на океана.
Като видяха, че трябва да се откажат от надеждата да накла-дат огън, те съблякоха дрехите си и с всички сили започнаха да изцеждат водата, преди пак да ги облекат. Нямаше какво да правят — да стоят голи бе още по-лошо, а така дрехите им все пак щяха скоро да изсъхнат.
Луната изплува зад голям облак и при бледата й светлина те можаха да разгледат ясно брега, на който се бяха спасили.
Наоколо, докъдето стигаше поглед, се виждаше само белият пясъчен бряг. Той не беше гладък: повърхността му представляваше лабиринт от хълмове, сякаш се простираше безкрайно. Решиха да се изкачат на най-високия хълм и отгам да разгледат цялото крайбрежие, а освен това да си изберат и място, където биха могли спокойно да прекарат поне първата нощ.
Ако не бяха тъй силно отпаднали, щяха да продължат пътя си през хълмовете или край брега, защото светлината на луната бе достатъчна за ориентиране, но и четиримата, дори и неуморимият Бил, бяха останали съвършено без сила. Кратката почивка на пясъчния провлак съвсем малко подкрепи изтощените им тела и сега, като се качиха на върха на хълма, не искаха нищо друго освен почивка. Мястото не беше лошо и те биха останали тук, но едно обстоятелство ги принуди да отидат по-нататък.
Вятърът духаше от океана и по мнението на опитния метеоролог Бил скоро щеше да има ураган. Но и без това той беше доста силен и толкова студен, че трябваше да си потърсят друго, по-удобно закритие. Тъкмо в подножието на хълма, откъм страната на брега, се виждаше укрито място. Качвайки се по хълма, те се убедиха, че не са стигнали още до края на своите мъки; на всяка стъпка потъваха едва ли не до пояс в пясъка.
Затова изкачването беше неимоверно тежко, макар и хълмът да не надминаваше тридесет метра височина. Най-после стигнаха до върха и не виждаха наоколо си друго освен хълмове. Под бледите лъчи на луната пясъкът лъщеше като сребро; всичко сякаш беше покрито със сняг — човек би помислил, че се намира в Швеция или Лапландия. Първото впечатление беше приятно, макар и всичко да изглеждаше малко диво. Но скоро еднообразието им дотегна и моряците отправиха уморените си очи към океана, изгледът на който ги успокояваше.
После се спуснаха по склона на пясъчния хълм. Като слязоха, се намериха в тесен дол. Върхът, който бяха напуснали, беше най-високата точка в тази дълга верига от могили, които се стесняваха към брега. Друга една верига се простираше успоредно на първата, далеч край брега. Полите на двата хълма се срещаха тъй близо, че образуваха остър ъгъл.
Като видяха този тесен проход, останаха неприятно учудени, но умората изискваше своето и решиха да прекарат тук остатъка от нощта. Налягаха в полувертикално положение, опрени с гръб и крака о могилата. Това положение не ги безпокоеше, докато не спяха, но щом затвориха очи, мишците им, отхлабени от съня, не можеха да ги крепят и те започнаха всяка минута да Се хлъзгат към дълбоката яма, от което се разбуждаха, и отново се мъчеха да заемат предишното положение.
Но скоро се убедиха, че при тези условия няма да могат да спят. Терънс, който беше по-нетърпелив от другите, каза, че веднага ще стане да дири друго място. С тези думи той се изправи и се накани да иде да търси друго убежище.
— Много по благоразумно е да не се пръскаме на разни страни — внушително каза Хари Блаунт, — иначе лесно ще се изгубим.
— В тези думи има известна истина — каза младият шотландец. — И аз също съм на мнение, че е опасно да се пръскаме, но какво мисли за това нашият мъдър Бил?
— Аз мисля, че трябва да стоим там, където сме си — отговори без колебание старият моряк.
— Но кой дявол би могъл да заспи тук! — каза синът на Ерин (Така наричат ирландците, а страната им — „остров на зеления Ерин.“). — Нима ние сме коне или слонове? Предпочитам да легна на гол камък, макар и два метра дълъг, отколкото в тази мека пясъчна яма.
— Почакай, Тери — извика Колин, — дойде ми нова идея!
— Добре, да чуем какво е измислил твоят шотландски мозък. Хайде, казвай по-скоро…
— Да, да, Колин, говори — намеси се и Хари Блаунт.
— Обявявам, че можете съвършено спокойно да прекарате нощта до сутринта, гледайте и се учете — лека нощ!
И Колин се спусна на дъното на дола, където се просна в цял ръст по гръб.
Другите последваха примера му и скоро всички заспаха тъй дълбоко, че не би могъл да ги разбуди и топовен гърмеж.
Глава трета
САМУМ
Тъй като долът беше много тесен, те не можаха да легнат един до друг, наредиха се така, че в единия край лежеше Колин, а в другия — старият моряк. Бил щеше са заспи последен; другарите му отдавна спяха, а той продължаваше да се ослушва в морския рев и в тъжното свистене на вятъра между склоновете на могилите.
„Бурята започва и скоро ще се усили — каза си той, — но тук, слава Богу, няма защо да се боим…“
Старият моряк едва си закри очите, и предсказанието му се сбъдна. Другарите му спяха вече от около час. Задуха вятърът на африканските пустини — ужасният самум. Мъглата, която висеше от известно време в атмосферата, бе отнесена от първия порив на вятъра, но пък бе заменена с облак бял пясък, който, като се въртеше, се вдигна към небето и се понесе дори над океана.
Ако сега не беше нощ, а ден, щеше сигурно да се види как огромни облаци пясък се извиват над могилите, като ту се превръщат в неподвижни стълбове, ту гордо се носят по върховете на хълмовете и застилат околността с бяла пясъчна маса. По-тежките пясъчни зърна, като не можеха да се крепят под напора на вихъра, се разпръсваха по земята във вид на пясъчен дъжд. Четиримата другари обаче продължаваха да спят въпреки виенето на бурята и пясъка, който ги засипваше.
Вече бяха почти наполовина засипани и ако не се събудеше някой от тях, след малко щяха да бъдат изпяло заринати в пясък, а човек, заринат в пясък, загубва всякаква енергия, чувствата му се притъпяват, онемяването става неизбежно, той изпада в особена слабост, подобна на опасността при снежното измръзване. След вцепенението настъпва и смърт.
Над моряците, които продължаваха да спят, се носеше дъхът на смъртта; те лежаха неподвижно като хора, поразени от пара-лич, въпреки шума на вълните, които сърдито се разбиваха о брега, въпреки виенето на вятъра и праха, който се сипеше в устата, ноздрите и ушите им и който ги заплашваше с пълно задушаване. Те продължаваха да сънуват фрегатата сред океана с разперените платна. Не чуваха ли урагана, който виеше над главите им, не усещаха ли тежестта на пясъка, който се сипеше върху тях? Какво трябвате да се направи, за да се извадят от това опасно състояние на вцепененост? Кой би могъл да ги пробуди от този странен сън?
Не мина и час, откакто бе започнала бурята, а над телата им лежеше вече няколко дециметра дебел слой пясък.
Започнаха да усещат задушаване, придружено с изтръпване на ръцете и краката. Тежкият товар върху им правеше невъзможно и най-малкото движение. Това усещане наподобяваше много изпитание по време на кошмар, което можеше да се дължи на крайната умора, но и на тежестта на пясъка, натрупан върху тях. Главите им не бяха още напълно заринати, защото лежаха малко по-нагоре от телата: пясъкът само ги посипваше, но още не бе прекъснал достъпа на въздух до тях.
Пробудиха се едновременно, но не съвсем по обикновен начин: стори им се, че нещо стъпва с крака по тях, че ги натиска някаква огромна маса. Тъй като тоя натиск се повтори два пъти, с не повече от една
