Виждаха се върху белия пясък на откритата повърхност тъй ясно, сякаш бяха три врани сред покрито със сняг поле. Но въпреки това не искаха да се предадат. Вълните се разбиваха в главите им, солената вода им заливаше очите, но те се насърчаваха един-друг да не се предават. Не бяха много далеч от брега, но можеха да говорят, без да бъдат чути, защото шумът на вълните заглушаваше гласовете им. Водата стана по-дълбока и като се снишиха на колене, всички потънаха презглава. Отиваха все по-нагоре в морето и се излагаха на друга опасност — да бъдат забелязани от арабите, тъй като бушуващите вълни свършиха на това място, а там, където пяната не покриваше повърхността, можеше да се види и най-малкият предмет върху нея.
И тъй, младите англичани трябваше да изберат едно от двете: или да останат там, където бяха, рискувайки да се издавят, или да излязат на брега, където пък щяха да ги видят техните преследвачи.
Бяха клекнали и се задоволяваха с това, че могат да стоят така, отпочивайки си, но съвсем скоро забелязаха, че все повече и повече потъват и краката им вече не опират в дъното.
Като продължиха да се придвижват доста дълго време, стигнаха до по-плитко място, където се усещаше твърдо дъно. Затова пък ги хвърляха в паника близостта на брега и пълната видимост. Това ги принуди да държат лицата си потопени във водата.
Макар и да си мислеха, че враговете им вече са си отишли, те все още не смееха да излязат на брега. Арабите може и да си бяха отишли, но тъй като луната светеше все тъй ярко, видимостта бе отчайващо полезна за тях. Моряците знаеха, че могат да бъдат в пълна безопасност само когато цялата шайка премине оттатък веригата на могилите и се върне в оазиса, където беше лагерът.
Когато се убедиха, че брегът е „свободен“, се изправиха и тръгнаха към сушата. Макар и да не вярваха, че са наблюдавани, те се движеха с голяма предпазливост, без да смеят да приказват. В момента, когато стигнаха до брега, чудното животно се показа отново. Дали беше предишното или някое друго? Във всеки случай като че ли се реши да им прегради пътя.
Движеше се назад и напред около водата, като постоянно извиваше ужасната си глава към моряците.
Но както и по-преди, то веднага избяга, щом ги видя близо до себе си: затича се по извивките на дола, издавайки същите странни звуци, както и по-преди.
Като предположиха, че вече няма от какво да се страхуват, тримата корабокрушенци започнаха да обсъждат плана за бъдещите си действия. Общото мнение беше да вървят все край брега и по-далече от арабските палатки. Запътиха се на юг колкото може по-бързо или поне толкова, колкото им позволяваха умората, напрежението и мокрите им дрехи. Но още след първите няколко крачки бяха принудени да спрат, тъй като откъм дола се чу шум: наподобяваше нещо като пръхтене на животно. Предположиха, че може би е отново хиената, която се бе скрила в теснината. Но като се вгледаха внимателно в теснината, разбраха, че предположението им е погрешно. Зад могилата изникна грамадно животно, което не беше нищо друго освен камила. Този факт им донесе много страхове, защото видяха, че върху гърба и седи брадат чалмоносец, въоръжен с дълга пушка и с пищов в пояса. Той насочваше камилата право към тях.
Англичаните тутакси разбраха, че всяка надежда да избягат от тоя противник е напълно загубена. Уморени и спъвани от мокрите си дрехи, те нямаше да могат да бягат дори със скоростта на куца пуйка. Като решиха да се покорят на съдбата си, зачакаха неподвижно приближаването на ездача.
Глава осма
ХИТРИЯТ ШЕЙХ
Ездачът имаше груби, ъгловати, едри черти на лицето и жълта, набръчкана като пергамент кожа.
Беше около шейсетгодишен; облеклото и особено гордата му външност показваха, че е единият от шейховете на арабите. И наистина той беше арабски главатар, владееше камилата, която по-рано бяха намерили моряците. Предишното си отчаяние от загубата в играта „хелга“, което бе станало причина да му отнемат стария моряк, сега той искаше да компенсира с бърза печалба, като зароби едновременно трима английски моряци.
Разхождайки се край брега, той видя как тримата, които причакваше, излязоха от водата и предпазливо се запътиха към могилите, оглеждайки се на всички страни.
Като откри това, главатарят насочи камилата си към бегълците. Само за няколко секунди беше до тях. Вместо поздрав започна да ги заплашва, да насочва цевта на дългата си пушка срещу тях и със знаци да им заповядва да вървят след него към лагера. Измъчените от умора младежи не можеха да се съпротивляват. Терънс и Колин дадоха знак, че са съгласни, но Блаунт се възмути.
— По-напред да го обесим! — извика той. — Откъде-накъде ще се подчинявам на заповедите на тази стара маймуна? Позорно е да се върви след него! Това никога няма да бъде! Да ме вземат в плен, но без съпротива няма да се предам!
Терънс се засрами, че така лесно се бе подчинил, и премина в другата крайност:
— Кълна се в свети Патрик! С тебе съм, Хари!… По-добре да умрем, отколкото да се предадем!…
Преди да се изкаже, Колин се огледа, за да се увери дали арабинът е сам.
— Дявол да го вземе! — извика той. — Трябва най-напред да се преборим с него, докато ни зароби. Слизай, дъртако! Имаш работа с истински английски морски вълци, готови да се сражават с двадесет разбойници като теб!
Младите моряци се наредиха в триъгълник, за да го обградят.
Шейхът, който не очакваше подобно нещо, не знаеше какво да прави. Загубил самоконтрол от яд, вдигна пушката и се прицели в Хари Блаунт, който пръв го бе заплашил.
Облак от дим покри младия моряк.
— Напразно! — извика той спокойно. — Не улучи!
— Слава Богу! — възкликнаха Терънс и Колин. — Сега е наш! Няма да успее да си напълни пушката. Да го хванем!
И тримата се спуснаха към камилата.
Арабинът въпреки старостта си не им отстъпваше по ловкост. Лек като котка, той хвърли пушката си на земята, тъй като вече нямаше време да я напълни, и започна да върти сабята.
Имаше предимство над противниците си, докато беше на камилата, защото всеки негов удар можеше да направи негоден онзи, който му се изпречеше за удар.
— Да убием камилата! — извика Хари Блаунт. — Тогава старият разбойник ще е по-близо до нас и ние…
Но Терънс бе измислил друго и се приготви да го изпълни.
Той още в училище се славеше като добър скачач и никой не можеше да го надмине в това отношение. Спомни си своята ловкост и сега чакаше случай да се възползва от нея. Най-после избра удобната минута, когато мехари се обърна гърбом към него. Той направи светкавичен скок, вдигна се високо във въздуха, поразкрачи се и скочи върху камилата.
За щастие на шейха младият моряк си изтърва ножа, иначе мехари нямаше да може да носи дълго двойния товар.
Двамата противници се намираха върху гърба й. Сухият арабин изчезна съвсем в обятията на Терънс, който така силно го стисна, че сабята му се търкулна в краката на моряците.
Борбата продължи върху гърба на камилата.
Арабинът се държеше здраво, защото знаеше, че ако падне на земята, ще бъде във властта на моряците, с които лесно нямаше да се справи. Разбра, че единственият шанс за спасение е бягството, а това означаваше, че трябва да откъсне противника си от двамата му другари.
Той извика силно. Като чу гласа на господаря си, дресираната камила се изви бързо и се впусна да бяга към дола.
Младият ирландец беше така вдълбочен в идеята си да свали противника, че не обърна внимание на сигнала. Като разбра опасността, той промени желанието си: искаше вече не да сваля арабина, а сам да търси спасение. Усилията му щяха да останат безполезни, ако не се бе случило нещо съвсем неочаквано.
Юларът на животното се влачеше по земята, защото арабинът, зает в борбата с врага си, го бе изпуснал: краят му се заплете между раздвоените копита на камилата и тя падна на пясъка. Товарът и
