от джунглите и при все това ботаникът го нае за водач. Но не толкова като водач, който би им помагал да намират пътя, а като човек, който познаваше обичаите в тази част на света и умееше да води домакинство под открито небе. Като такъв Осару беше незаменим.
А за Осару тази експедиция беше добре дошла. От далечните равнини той неведнъж се бе взирал в гигантските Хималаи, неведнъж бе наблюдавал техните куполи и върхове с бляскаво белите одежди на вечния сняг и често бе пожелавал да отиде на лов из тях. Но при все че бе живял близо до чудно високите върхове и ги бе наблюдавал през целия си живот, той не бе имал досега такъв удобен случай. Затова с радост прие предложението на младия ботаник и стана ловец и водач на експедицията.
В тяхната компания имаше още един ловджия, не по-малък любител на лова от Осару или Гаспар. Това бе едно четириного същество, високо колкото мастиф14. Но тъмнокафявият цвят на неговата кожа, както и дългите му увиснали уши показваха, че то принадлежи към друга порода — тази на ловджийските копои. Наистина това беше прекрасно гонче, чиито здрави челюсти бяха поваляли на земята не един сур елен и баварски глиган. Фриц действително бе рядко куче, ценено и уважавано от своя господар. А този господар беше Гаспар. Той не би го дал и за най-добрия слон в цяла Индия.
Глава IV
КРЪВ ЛИ Е ТОВА?
Вижте сега ловеца на растения и неговия малък отряд на път!
Още същия ден, в който наеха водача Осару, те тръгнаха на поход заедно. Всеки носеше на гърба си раница и одеяло и тъй като сам трябваше да се грижи за нещата си, нямаше много излишен багаж. Осару вървеше няколко крачки напред, а Карл и Гаспар по навик ходеха един до друг там, където широчината на пътеката им позволяваше. Фриц обикновено тичаше след тях, при все че понякога подскачаше и около индуса, като че ли инстинктивно познаваше родения ловец. И макар че се знаеха отскоро, Фриц беше станал вече любимец на нашия шикари.
Както вървяха, вниманието на Гаспар беше привлечено от някакви червени петна, които от време на време се виждаха по пътеката. Тя беше равна, така че и най-малкият предмет можеше лесно да бъде забелязан. Петната приличаха на кървави и бяха съвсем пресни.
— Това е кръв! — каза Карл, който също ги забеляза.
— Чудя се дали кръвта е от човек, или от звяр — каза Гаспар след малко.
— Да, братко — добави Карл, — мисля, че е от звяр, и то доста голям. Наблюдавам тези петна вече цяла миля; толкова кръв е изтекла, колкото няма дори във вените на великан. Предполагам, че кръвта е текла от някой слон.
— Но няма никакви следи от слон — отговори Гаспар, — поне не се виждат никакви пресни следи, а тази кръв изглежда току-що пролята.
— Прав си, Гаспар — съгласи се брат му. — Не може да е от слон, нито пък от камила. Чудя се от какво ли може да бъде?
След тези въпроси и двамата младежи отправиха поглед напред в посоката, в която вървяха, надявайки се да открият причината на това странно явление. Докъдето погледът им стигаше, не се виждаше никой друг освен Осару. Само индусът вървеше по пътя. Но кръвта не можеше да бъде от него, сигурно не! Загубата на толкова много кръв отдавна би го погубила. Така си мислеха Карл и Гаспар.
Те спряха обаче поглед върху Осару и точно в този момент видяха как той наклони глава на една страна, като че ли искаше да плюе на земята. Младежите забелязаха мястото и какво беше учудването им, когато стигнаха до него и откриха на пътя още едно червено петно, точно като тези, които бяха наблюдавали досега. Не ще и съмнение. Осару храчи кръв!
За да бъдат сигурни, те продължиха да го наблюдават известно време и стотина ярда по-нататък видяха как той повтори своето кърваво храчене.
Карл и Гаспар се разтревожиха много за живота на своя водач.
— Бедният Осару! — въздъхнаха те. — Няма да живее дълго след загубата на толкова много кръв.
Казвайки това, двамата изтичаха напред и му извикаха да спре. Индусът се обърна и се спря учуден — какво ли се е случило? Бързо откачи лъка си и намести стрела върху тетивата, мислейки, че са нападнати от някакъв враг. Кучето, доловило тревогата, се втурна презглава към ловците и скоро беше при тях.
— Какво има, Осару? — попитаха Карл и Гаспар в един глас.
— Има, сахиби15? Не знам какво има… Нищо!
— Къде те боли? Болен ли си?
— Не, сахиби! Аз не болен… Защо питат моите господари?
— Но тази кръв? Виждаш ли?
И те посочиха червената слюнка на земята.
При тези думи шикари захвана така силно да се смее, че хвърли своите разпитвачи в още по-голямо недоумение. Неговият смях съвсем не означаваше неуважение към младите сахиби, ала той не можеше да не се смее, когато разбра тяхната заблуда.
— Поуни, сахиби! — каза той и извади от торбата си свити на ролка няколко тютюневи листа; после отхапа от единия им край, за да убеди младежите, че това наистина е поуни — причината за странния цвят на неговата слюнка.
Младежите изведнъж разбраха грешката си. Свитите на ролка листа, които Осару им показа, представляваха прочутия бетел; Осару дъвчеше бетел, както милиони негови съотечественици и като много други милиони туземци — жители на Асам, Бирма, Сиам, Китай, Индокитай, Малая, Филипините и други острови от великия Индийски архипелаг. Разбира се, младежите бяха любопитни да узнаят какво точно представлява бетелът и водачът започна да им дава подробни сведения за този странен продукт.
Бетел или поун, както го наричат индусите, е сложно вещество; състои се от лист, орех и малко негасена вар. Листата се берат от един вечнозелен храст, който се отглежда в Индия специално за тази цел. Осару им обясни, че този храст расте под бамбукови навеси и го ограждат с плет, за да не се повреди от силните слънчеви лъчи. Растението се нуждае от топлина и влага, но изложено на слънце или на силни ветрове, то повяхва и листата му загубват своя аромат и своя остър лютив вкус. Неговото отглеждане изисква големи грижи. Всеки ден стопанинът влиза под навеса през една малка вратичка и внимателно почиства крехките стъбла. Мястото, където расте този храст, е любимо свърталище на разни отровни змии и тия ежедневни посещения на „нивата“ са наистина доста опасни за стопанина. Но бетелът е толкова доходен и зрялата реколта носи такава добра печалба, че производителят не се бои от труд и опасности. По една случайност Осару намери в торбата си няколко цели, напълно запазени листа. Той ги знаеше само като „поунови листа“, ала ботаникът веднага позна, че те са от едно рядко парниково растение, принадлежащо към пиперовия род (Piperaceoe). Всъщност това бе един вид пипер — Piper, наричан още пиперен бетул (малайски пипер). Със своите тъмнозелени, овални, островърхи листа това растение наподобява пълзящия храст, от който се добива обикновеният черен пипер. Друг един вид, известен под името Piper siriboa, се култивира със същата цел. Но достатъчно казахме вече за една от съставните части на тази своеобразна ориенталска „дъвка“.
— А сега — продължи Осару, като се обърна настрана и посочи нагоре, — ако сахибите погледнат нататък, ще видят поуновия орех.
Младежите погледнаха към посоченото място и с интерес забелязаха няколко стройни палмови дървета, високи до петдесет фута16, с гладки цилиндрични стъбла и красив кичур от перести листа на върха. Тия листа бяха широки цели два ярда17, а дължината им беше още по-голяма. Дори и младите листенца бяха дълги повече от един ярд. И точно под мястото, откъдето листата започваха да растат, увиснали на стъблото, се показваха цял куп орехи с оранжевочервен цвят, всеки един голям колкото кокоше яйце. Това бяха прочутите орехи Бетел, описани отдавна в книгите на пътешествениците из Ориента. Карл позна дървото Areca catecbu или палмата Бетел, смятана от мнозина за най-красивата индийска палма.
От същия вид Areca има още две известни палми: едната вирее пак в Индия, а другата — американската палма — е по-прочута и от палмата бетел и е позната под името „зелка-палма“. Тя се среща из Карибските острови. Стъблото й достига на височина до двеста фута, при все че диаметърът му е само седем инча18. Това красиво вретенообразно дърво често бива отсичано заради
