такива съчетания, и то в съвсем ненаселени области… Как да си обясним тогава съжителството на тия дървета?
От нашите трима пътешественици като Гаспар беше в недоумение. Карл и Осару знаеха на какво се дължи това странно явление и Карл се зае да го обясни.
— Истината е — каза той, — че не палмата е порасла на смокинята, а тъкмо обратното: банианът е нахалният паразит. Някоя птица, горски гълъб или може би фазан е отнесъл плода на смокинята и го е поставил там, гдето палмата се разклонява. И най-малката птица може да свърши тая работа, тъй като плодът на смокинята не е по-голям от една дребна череша. Веднъж оставено там, семето се е развило и е почнало да спуска корените си надолу покрай дънера на палмата, докато са стигнали земята. Тия корени са се обвивали така плътно около стъблото на палмата, че съвсем са го закрили, оставяйки, както виждате, само върха му. По-късно смокинята е пуснала своите странични клони и е заприличала на банианово дърво с ветриловидната палма, изникнала сякаш от неговия дънер.
Това беше правилното обяснение. Осару разказа, че индусите гледат на подобна дружба между двете дървета с голямо благоговение и вярват, че това е свещен съюз, извършен от провидението. От своя страна, Осару, който не беше толкова тесногръд и не вярваше в никоя религия, се изсмя на тия суеверия и ги нарече „глупости“.
Глава VII
ВИНО ОТ ПАЛМИРА
Щом се освободи от багажа си, Осару почна да се изкачва по баниановото дърво. Това не беше трудно, тъй като дървото благодарение на своя особен начин на растене беше пълно с чепове и грапавини, а освен това Осару можеше да се катери като котка.
Но каква работа имаше той горе на дървото? От плодовете ли искаше да си набере? Сигурно не, защото смокините още не бяха узрели, а дори и зрели, те не са много вкусни за ядене. Може би Осару имаше намерение да си откъсне от орехите на палмата? И това не, те още не бяха оформени. Големите съцветия не бяха се разтворили, зелените им обвивки едва започваха да се пукат. Наистина младите и крехки орехи на палмата биха задоволили и най-изтънчения вкус, но за тях беше още рано. Както вече споменахме, те стават големи колкото детска глава, имат триъгълна форма, със заоблени краища, съставени са от дебела, месеста и сочна обвивка с жълтеникав цвят. Тъкмо тези ядки се ядат, докато са още млади и меки; а когато презреят, те стават синкави, доста твърди, безвкусни и не са вече за ядене. Но Осару сигурно не търсеше ядки, тъй като нямаше и помен от плодовете, а само цветове, и то все още скрити в големите си обвивки.
Младежите внимателно наблюдаваха. Осару носеше със себе си една бамбукова цев, която бе отрязал от много дебел филиз. Единият й край беше запушен от междувъзлието, а другият — отворен, по този начин тя образуваше бутилка, годна да побере повече от литър. Младежите видяха и друг предмет в ръцете на Осару — камък, голям колкото паважно блокче. Беше взел и дългия си нож.
След няколко секунди индусът стигна до самия връх на баниановото дърво и улавяйки се за дългите палмови листа, се настани между тях. После прихвана една пъпка и като я изви към стъблото, започна да я удря с камъка, очевидно с намерение да посплеска младия цвят. Това той успя да стори само с няколко удара. Тогава извади ножа от пояса си и с едно сръчно замахване отряза горната половина на пъпката и тя падна на земята.
После дойде ред на бамбуковия съд. Осару го постави така, че останалата част от пъпката да влезе в кухата тръстикова цев. След това привърза и пъпката, и цевта за дръжката на един палмов лист, но така, че бамбуковият съд да стои в отвесно положение, с дъното надолу. Когато извърши и това, индусът хвърли камъка, постави отново ножа в пояса си и слезе от дървото.
— А сега, сахиби — каза той, щом стъпи на земята, — почакайте един час и ще пиете индийско шампанско.
След около час обещанието бе изпълнено. Бамбуковият съд беше отвързан и снет. Той беше пълен с хладна бистра течност, от която всички пиха и я провъзгласиха за равна на най-доброто шампанско. И наистина, няма друго по-съблазнително, по-прелестно питие в цяла Индия от сока на палмировата палма. Но той е силно упоителен и се пие с охота от местните жители там, където расте това забележително дърво.
От този сок може да се получи захар, само като се извари. За тази цел сокът се изцежда от дървото по същия начин, но тогава се слага и малко вар в съда, в който се събира, иначе сокът би ферментирал и производството на захар би се осуетило.
А защо Осару избра именно тази палма, за да наточи сок? Защото банианът, който обвиваше нейното стъбло, представляваше отлична стълба за изкачване. Иначе той не би могъл тъй лесно да се изкатери по гладкото стройно палмово стъбло, което се издига нагоре тридесет-четиридесет фута без никакъв чеп или клон. И, разбира се, щом бамбуковият съд бе изпразнен, Осару се изкачи още веднъж на дървото и го постави под „канелката“, защото знаеше, че сокът продължава да тече. Той може да тече в продължение на няколко дни, само че всеки ден трябва отново да се отрязва по един тънък пласт от пъпката, за да могат порите да бъдат винаги отворени.
При все че денят беше топъл, щом се свечери, времето застудя и нашите пътешественици трябваше да запалят огън. С помощта на праханта и огнивото си Осару подпали купчина сухи листа и мъх, от които скоро се издигна буен пламък. В това време Карл и Гаспар накършиха сухи клони от едно паднало наблизо дърво и като ги награбиха, отнесоха ги и ги натрупаха върху пламтящите листа. След няколко минути се издигна буен огън. Нашите приятели насядаха около него и почнаха да си приготовляват вечеря от ориз и малко сушено месо, което бяха купили в последното село.
Докато бяха заети с това приятно за гладни хора занимание, ботаникът, чиито очи неуморно търсеха да открият нещо, свързано с неговата любима професия, забеляза, че дървата в огъня горят като дъбови. Той взе една от главните, разряза я с ножа си и с изненада откри, че това наистина беше дъб. Не можеше да има грешка — Карл добре познаваше вътрешните жилки и фибри на този гигант от северните гори. Учуди се на това, е тук, дето растителността е напълно тропическа, вирее и дъб. Наистина Карл очакваше да срещне представители от рода на дъбовото дърво по склоновете на Хималаите, но сега той се намираше още в тяхното подножие, сред царството на палмите и бананите.
Тогава още Карл не знаеше, пък и мнозина не знаят, че дъбът е и тропическо дърво, че много видове от неговия род се срещат из горещите пояси, дето някои растат дори и на самото морско равнище. Чудно е също и това, че няма никакъв дъб в тропическите области на Южна Америка и Африка, нито в Цейлон, нито дори в самия Индийски полуостров; докато в Източен Бенгал, на Молукските и Индийските острови се срещат може би повече видове, отколкото в която и да е друга част на земното кълбо.
Баварските младежи се зарадваха, като видяха този „стар приятел“, както нарекоха дъба. След вечеря те дълго разговаряха по този въпрос и решиха, щом се развидели, да потърсят в гората някой жив, неповален дъб, за да бъдат още по-сигурни в току-що направеното откритие.
И тъкмо възнамеряваха да се завият с одеялата си и да легнат да спят, една нова случка ги задържа будни още час-два.
Глава VIII
САМБУРЪТ
— Погледни! — извика Гаспар, който имаше по-набито око от брат си. — Погледни! Погледни нататък! Две светли точки, нали?
— Да, наистина! — отговори Карл. — Виждам ги: светли, кръгли точки. Какво може да е това?
— Животно! — отвърна Гаспар. — В това съм сигурен. Навярно някой див звяр.
Те наблюдаваха странните светлинки с известно безпокойствие, защото знаеха, че се намират сред любимото свърталище на опасни зверове.
— Може да е тигър — предположи Карл. — Или пантера — добави брат му.
— Дано не е нито едното, нито другото — каза Карл. Разговорът беше прекъснат от Осару, който също забеляза светлите точки и побърза да успокои младежите.
— Самбур — каза индусът.
Двамата братя знаеха, че Осару назовава с това име едрия елен или рогач, известен на европейците
