— Хрумвало ли ти е, че тя може да стои зад всичко това?
— Нито за миг.
— Защо?
— Защото ако беше тя, досега да съм мъртъв — каза Ледения с непоклатима увереност.
— И преди си се сблъсквал лице в лице с нея и все още си жив — настоя мъжът в черно.
— Забрави за нея. Тя няма нищо общо с това.
— Сигурен ли си?
— За нея аз съм просто една песъчинка на изоставен бряг. — Той замълча за миг, — Ако още е жива, умът й е зает с много по-важни неща.
— Какви?
— Надявам се никога да не разбера — отвърна сериозно Ледения. — Хайде, нека да хвърлим един поглед на трупа. В офиса тялото бе поставено върху широко дървено бюро. Мъжът в черно внимателно разгледа пръстите на трупа.
— Няма отпечатъци — съобщи той. — Страшно добра изработка на фалшивия пръст. Дори не го забелязах. — Той погледна към лицето на мъртвеца. — Имаш ли офталмоскоп?
— Малък, в средното чекмедже на бюрото — отвърна Ледения, докато оглеждаше тялото за белези или знаци за идентифициране. — Не е свързан с нито един от компютрите.
Мъжът в черно отиде до бюрото и се върна с инструмента.
— Имам чувството, че дори да е свързан с компютрите, пак няма да ни помогне за този приятел, но нека проверим все пак. — Той погледна през офталмоскопа, после го остави настрана. — Да-а, има някаква белязана тъкан по ретината. Обзалагам се, че не се водят никъде на отчет в галактиката.
— Няма и никакви серийни номера по оръжията — отбеляза Ледения. — Странно. Тук, на Вътрешната граница, повечето убийци си избират пищни имена и се хвалят със своите постижения. Но този е четвъртият поред, който няма име, самоличност или репутация.
— Ботушите му са хубави обаче.
— Предполагам.
— Доста хубави.
— Проверих за етикети на производителя. Няма.
Мъжът в черно продължи да се взира в ботушите.
— Може би ти виждаш нещо, което аз пропускам? — попита Ледения с внезапен интерес.
— Възможно е — отговори другият, свали единия ботуш от крака на трупа и започна внимателно да го изучава.
— Изглежда син, когато светлината се отразява в него — отбеляза Ледения.
— Да. — Мъжът в черно подаде ботуша на събеседника си. — Няма много сини влечуги по Вътрешната граница, а познавам само един вид, който има такива овални, красиви люспи.
— Тъй ли?
Мъжът в черно кимна.
— Огромен негодник. Живее на един свят, наречен Сивия облак, близо до звездния куп Кинелус. Наричат го Дракона на синия огън. Може цял да те погълне, а после да се огледа за основно ястие.
— Колко голям свят е Сивия облак?
— От рода на Последен шанс, може би по-малък.
— Кислороден свят?
— Да.
— Някакви мислещи форми на живот? — попита Ледения.
— Не и откакто го умиротворихме преди няколко века — отговори мъжът в черно.
— Колко хора живеят там?
— Може би седем хиляди, предимно миньори и аквакултуралисти. Състои се главно от сладководен океан с няколко острова и един съвсем малък континент.
— Има ли голям износ?
Мъжът в черно поклати глава.
— Много слаб. Там пощенски или товарен кораб каца не повече от осем пъти в годината.
— Значи — продължи Ледения — щом нашият убиец е с ботуши, направени от местния гущер…
— Има голяма вероятност да ги е купил на място — завърши мисълта му мъжът в черно.
— Изглеждат сравнително нови — отбеляза Ледения, оглеждайки на свой ред ботушите — Мисля, че ще е най-добре да посетиш Сивия облак. Направи малко холографии на нашия приятел, преди да го погребем, и разбери дали там знаят нещо за него или за кого е работил.
— Предполагам, ще се оправиш, докато се върна?
— Ще се справя — отговори сухо Ледения. — Между другото, ако Сивия облак е толкова далеч от обичайните маршрути, как така ти знаеш за Дракона на синия огън?
— Бил съм там.
— Кога?
Мъжът в черно вдигна рамене.
— О, преди осем или десет години.
— По работа?
— Може и така да се каже — отговори уклончиво онзи.
— Добре. Значи ще имаш някакви контакти там, хора, с които да поговориш.
Мъжът в черно поклати глава.
— Всички, които познавах, умряха.
— Наскоро ли?
— Преди около осем или десет години.
Ледения се усмихна мрачно.
— Не се учудвам, че те наричат Гробокопача.
2.
Истинското му име бе Феликс Ломакс и той го използваше през първите двадесет и шест години от живота си. Но по Вътрешната граница имената имат свойството да се променят и претърпяват най-различни метаморфози, за да отразят пълноценно природата на мъжете и жените, които ги носят.
В началото беше пионер, един от онези високоспециализирани експерти, които откриваха нови светове за Демокрацията. Преобразуваха ги, когато бе нужно, вписваха в каталози формите на живот, проектираха заселванията, анализираха проби на почви, минерали и води, за да определят какъв тип колонисти ще бъдат най-производителни: миньори, фермери, аквакултуралисти и така нататък. Неговата специалност бе умиротворението — евфемизъм за погубването на местното население, докато се съгласи с колонизацията или докато не останат жители, които да възразяват.
През този период от живота си бе известен като Двойния Екс — лесно за запомняне кодово название въз основа на истинското му име. (Беше по-добре да не се знае истинската самоличност на участниците в умиротворителния процес в случай, че има оцелели, които да негодуват повече срещу изпълнителите, отколкото срещу политиканите в небостъргачите на Делурос VIII — средището на Човечеството, на топло и безопасно място в сърцето на самата Демокрация.)
След четири години работа по умиротворяването на извънземни жители нещо се случи на планетата Инисфри. Той никога не говореше за това, никога не го спомена в официален документ, но точно по средата на кампанията се отказа от работата си и замина за Вътрешната граница. Купи огромно ранчо на Табла II и прекара следващите две години в отглеждане на мутирал добитък — огромни 1500-килограмови екземпляри, които продаваше на Военния флот. По това време го наричаха Тъжния Феликс, защото никога не се усмихваше или шегуваше и като че ли нищо не можеше истински да го заинтересува.
Накрая потисна демоните, които го преследваха, и навлезе по-навътре по Вътрешната граница, като се върна към занаята, който владееше най-добре — убиването. За известно време се подвизаваше като Мъжа в черно — единственият цвят дрехи, които носеше, но тъй като вече имаше четирима други Мъже в черно, не след дълго си избра прякора Гробокопача и го запази. Не че някога бе копал гробове или посещавал
