Хората, които са разочаровани, уморени и несигурни в бъдещето, често търсят утеха в религията. Така станало и с българите. След Симеоновите войни цялата страна била залята от религиозна вълна. Един от първите, които тръгнали по този път, бил самият цар, прочут с набожността си и с усърдието си да открива светци. Много от поданиците му го последвали. Към манастирите се стичали тълпи от желаещи да надянат монашеското расо; други се стремели към още по-голяма святост и ставали отшелници, за да прекарат живота си в сурови лишения. Пръв сред тях бил един пастир, наречен Иван, който под името св. Иван Рилски се превърнал в светец-покровител на България. Дълги години Иван Рилски живял като свят човек в хралупата на един дъб, докато накрая дъбът рухнал и той трябвало да се пресели в една пещера високо в Рила планина. Славата му се разнесла нашироко и веднъж царят, който бил на лов в тези места, си направил труда да открие убежището му и да го посети. Петър бил раздразнен от една проповед, която светецът бил отправил към ловците му. Но след като се срещнал с него очи в очи, той бил дълбоко впечатлен от неговата святост и на драго сърце го взел под покровителството си. Когато през 946 г. Иван умрял, тялото му било погребано тържествено в Сердика (София), но по-късно било ььрнато обратно в планината, в големия манастир, който днес носи неговото име.360
Но тази религиозна жар имала и друга страна. В най-изопачена форма тя се проявила у собствения брат на царя, Вениамин — единственият, който останал настрана от политическите интриги. Вениамин посветил живота си на черната магия и станал толкова изкусен магьосник, че по своя воля можел да се превръща във вълк ли в каквото животно си пожелае.361 Много от сънародниците му проявявали прекомерен интерес към гадател-ството и нечистите сили362, но малцина можели да се надяват да достигнат неговата вещина. Затова, а може би и защото бил твърде отблъскващ, Вениамин, не успял да привлече голям брой последователи. Далеч по- влиятелен и опасен, както в политическо, така и във верско отношение, бил един скромен поп или селски свещеник на име Богомил.
Поп Богомил, най-значителният еретически водач в цялото Средновековие, е фигура, забулена в неизвестност. Не можем да кажем къде и кога е живял, нито дори точно кой е бил. Единственото, което знаем, е че „в годините на правоверния цар Петър в българската земя. . . се яви поп на име Богомил, . . .който пръв начена да проповяда ерес в българската земя“363; че според обичая на своята секта да се приема второ име, той се наричал и Йеремия; че му се приписват няколко притчи и проповеди и че неговата ерес процъфтявала преди 956 г. Доста трудно е да се открие дори и същността на идеите, които самият той е проповядвал. От произведенията на богомилите, както са наричали последователите на поп Богомил в Източна Европа, не се е запазило нищо, освен няколко приказки и легенди за библейски лица или светци, а също и някои проповеди — толкова посредствени, че в тях трудно се долавя и следа от ерес.364 По-подробни сведения за богомилските възгледи и обреди сме принудени да търсим в произведенията на техните врагове, но дори и повечето от тях са от по-късно време, а за един-два века ересите, както и официалните религии, могат да се изменят и да развият своите догми. Има обаче и две изключения — два документа, написани против самия Богомил или докато още е бил жив, или скоро след смъртта му.
Константинополският патриарх Теофилакт Лакапин, чичо на царицата — духовник, който можел да се види по-често в конюшните, отколкото в църквата, — дотолкова се разтревожил от разпространяването на богомилската ерес, че писал за това на цар Петър, вероятно около 950 г. През 954 г. Теофилакт претърпял тежка злополука по време на езда, която го направила инвалид за последните две години от живота му.365 Теофилакт настоявал всички по-разпространени ереси да бъдат анатемосани и затова не разграничил павликянското учение от това на Богомил, но някои от думите му ясно се отнасят единствено към богомилите. За нас обаче е по-важно едно значително по обем произведение, написано вероятно около 975 г. от един български духовник на име Козма и насочено изцяло против богомилите.366
От сведенията на Теофилакт и Козма, както и от всички по-късни свидетелства, пред нас се оформя една фундаментална доктрина. Богомилската ерес била, както я наричали по онова време, манихейска367, въпреки че с учението на Манес я свързвала само общата дуалистична основа. Богомилите били откровени дуалисти; те противопоставяли Бога и Сатаната, доброто и злото, светлината и мрака, духа и материята, и признавали двете сили за равни, макар че, както изглежда, вярвали в победата на Бога.368 Дуализмът винаги е бил естествено и привлекателно учение, но поп Богомил го възприел от павликяните, заселили се в границите на България. Те били арменска секта, която довела до крайност дуализма, заложен в Новия завет, осланяйки се изцяло на онези думи в Евангелието от Йоана (12:31 и 14:30), наричащи дявола „князът на този свят“. Те отхвърляли тайнствата на православната църква, не признавали дори арменската монофи-зитска църква и имали свои собствени обреди и своя църковна организация.369 Те отдавна причинявали неприятности на Империята, като от време на време дори образували политически независими общини.370 Едно от средствата за борба с тях било преселването им в Европа и най-вече в Тракия. Но това не охладило техния плам и по времето на Борис проповедниците им вече действували в България.371
Но павликяните били образована секта, добре запозната с теологията. Геният на Богомил се проявил в това, че той приспособил тази сложна арменска религия към нуждите на европейското селячество. Той вероятно е проповядвал павликян-ството така, както го е разбирал.372 Но все пак учението му било нещо ново и дотолкова добре съобразено с целите си, че преди да изминат и два века, то се разпространило чак до планините на Испания. Освен в дуализма, изглежда богомилите са вярвали още и в това, че Богородица не е Дева Мария, дъщеря на Йоаким и Ана, а че Христос произлиза от Горния Йерусалим и че животът и смъртта на Христос са илюзия, тъй като Бог никога не би се вселил в нещо толкова греховно като едно тяло от плът и кръв; те отхвърляли Стария завет — както Мойсеевия завет, така и пророците, а от молитвите признавали само „Отче наш“; те не се кръстели, защото според тях това било неуместно напомняне за кръстното дърво, на което бил страдал Бог. Що се отнася до Сатаната, наричан Сатанаил или Самаил, имало две мнения: или че той винаги е бил нечестив, или че е паднал ангел. Първото схващане принадлежало на павликяните и водело началото си от зороастризма; тръгнало от павликянските селища, то изглежда се е радвало на значителна популярност на Балканския полуостров, особено в гръцката му част. Второто схващане било проповядвано от самия Богомил.373 Имало и мнения, че Сатаната е по-старият или по- младият Божи син, брат на Христос. По същия начин се раздвоявали и възгледите им за произхода на Адам и Ева, появили се на този свят през 5500 г. преди Христа. Според някои те били паднали ангели, превърнати в човешки същества, според други били създадени от Бога или пък от Сатаната. Твърдяло се също, че Ева била изневерила на Адам: Авел бил неин син от Адам, но тя родила Каин и една дъщеря, Каломела, от Сатаната. Въз основа на тези вярвания бил създаден цикъл от популярни легенди. Смята се, че самият поп Богомил се е произнесъл по такива въпроси, като „от колко части Бог сътвори Адам“, „как Исус Христос станал свещеник“ и „как Исус орал земята“. Възможно е също така той да е авторът и на историята, в която се разказва как св. Сисиний срещнал дванадесетте дъщери на цар Ирод на бреговете на Червено море и те му казали, че са дошли, за да донесат болести на света.374
Дотук богомилската ерес, макар и да подкопавала официалната религия, нямало с какво да обезпокои светските управници. Но една вяра, която учи, че всичко материално е творение на злото, неизбежно поражда сериозни социални последици. Много от порядките на богомилите били достойни за уважение. За разлика от правоверните българи, които ден и нощ танцували, пиели и пеели под звуците на своите гусли, те били скромни, сдържани, мълчаливи и бледи от постене. Те никога не се смеели на глас и не празнословели; според тях яденето и пиенето били „от лукавия“, затова се хранели съвсем умерено и не докосвали нито месо, нито вино. Но когато се затваряли по домовете си, за да се молят непрестанно по четири дни и нощи375, господарите им навярно не са били особено доволни. Нещо повече, тъй като били убедени в греховността на тялото си, те твърдо се противопоставяли на брака и на другите не така законни способи за продължение на рода. И наистина, те така упорито странели от жените, че при по-късните им последователи във Франция, често наричани бугри заради българския произход на учението им, това поведение възбуждало подозренията на правоверните християни. А в своя английски превод името им все още е запазило значението си на порочност. Поп Богомил не можел
