— Ето го — измърмори Бланшар, готов да изхвърли всичкия тоя „боклук“ през най близкия илюминатор.
Проверявайки наличността по ведомостта, Касиди все повече се приближаваше до опасното място. Нервното напрежение у околните нарастваше. Най-после той стигна до критичната точка и обяви:
— В1098. Каф. ес, един брой.
— По дяволите! — възмути се Бланшар. Очите му мятаха искри. — Казах вече и пак повтарям: никога не е имало…
— Каф. ес се намира в радиорубката, сър — побърза да се намеси Макноот.
— Така ли? — Касиди пак надзърна във ведомостта. — А защо е записан при кухненския инвентар?
— Когато монтираха оборудването на кораба, поставиха каф. ес в кухнята, сър. Това е един от ония портативни уреди, които ни разрешиха да поставим където ни е по-удобно.
— Хм, хм! Тогава трябваше да бъде пренесен във ведомостта на радиорубката. Защо не сте го направили?
— Чаках вашите указания, господин адмирал.
Рибешките очи изразиха удовлетворение.
— Да, правилно сте постъпили, капитане. Сам ще го пренеса. — Той зачеркна параграфа на лист девет и го пренесе на лист шестнадесет. Постави поредния шифър. — В1099. Каишка с надпис, кожена… Ах, да, видях я. Беше на кучето.
Контраадмиралът постави отметка. След час той влезе в радиорубката. Бермън стана, изпъна рамене, но ръцете и краката му неволно зашаваха. Ококорил очи, той умолително гледаше Макноот. Старшият радист приличаше на човек, в чиито панталон се е вмъкнал таралеж.
— В1098. Каф. ес, един брой — продължи Касиди с тон на човек, непонасящ глупости.
С отсечени движения, като малко повреден робот Бермън взе неголям сандък. Предната му част беше осеяна с циферблати, бутони и цветни лампички. Целият приличаше на машинка за изстискване на сокове, направена от прост радиолюбител. Бермън щракна един или два бутона. Лампичките светнаха и заблещукаха в разнообразни съчетания.
— Ето го — с мъка продума Бермън.
— Аха! — Касиди стана от стола и се приближи. — Не си спомням да съм виждал по-рано такъв уред. Но сега пускат толкова модели от един и същи уред. Добре ли работи?
— Да, сър.
— Това е едно от най-полезните приспособления на кораба — добави от себе си Макноот.
— А какво всъщност е предназначението му? — запита Касиди, като очакваше от Бермън небивали откровения.
Бермън пребледня. Макноот му дойде на помощ:
— Пълното обяснение би било много сложно и би имало твърде специален характер. Но ако изразим по- просто идеите на уреда, той ни дава възможност да намираме равновесието между противоположни гравитационни полета. Колебанията на светлинните източници сочат степента на неуравновесеността в дадения момент.
Узнал за тъй ценните свойства на уреда, Бермън нахално забеляза:
— Идеята е много дълбока — каза той. — Всичко е основано на постоянната на Ментов.
— Разбирам — отвърна Касиди, макар че нищо не бе разбрал. Той пак седна, отметна със знак каф. ес и продължи: — Т44. Автоматично разпределително табло с четиридесет линии за вътрешна свръзка. Един брой.
— Ето го, сър.
Касиди бегло погледна разпределителното табло и пак се задълбочи във ведомостта. Останалите се възползваха от малката пауза, за да изтрият потта от челата си.
Победата е спечелена!
Всичко мина великолепно!
Ха-ха!
Контраадмирал Касиди си замина доволен и наговори куп комплименти. След час целият екипаж хукна презглава към града. Макноот и Грегори, сменяйки се поред, се любуваха на неоновите светлини. През следващите пет денонощия цареше спокойствие и веселие.
На шестия ден Бермън донесе радиограма и я хвърли на бюрото, като очакваше реакцията на капитана. Старшият радист имаше блажения вид на човек, узнал, че скоро добродетелите му ще бъдат възнаградени.
ВРЪЩАЙТЕ СЕ ВЕДНАГА ЗА ОСНОВЕН РЕМОНТ И ПРЕОБОРУДВАНЕ. ЩЕ ПОЛУЧИТЕ УСЪВЪРШЕНСТВАНА СИЛОВА УСТАНОВКА.
— Назад към Тера — с възхищение каза Макноот. — Основен ремонт — значи не по-малко от месец отпуска. — Той погледна Бермън. — Предайте на всички дежурни офицери веднага да отидат в града и да наредят на хората да се върнат на борда. Щом узнаят каква е работата, незабавно ще дотичат.
— Слушам, капитане! — усмихвайки се, весело продума Бермън.
Всички продължаваха весело да се усмихват и през следващите две седмици, когато Сириуският космодрум остана далеч зад тях, а слънцето се превърна в мъждукащо петънце сред искрящата мъгла на звездното поле пред кораба. Още единадесет седмици път, и все пак струва си да потърпят. Назад към Тера. Ура!
Но когато една вечер Бермън изведнъж осъзна страшната истина, усмивките в капитанската каюта тозчас изчезнаха. Старшият радист влезе, като хапеше долната си устна, и почака, докато Макноот свърши със записванията в бордовия дневник.
Най-сетне Макноот отмести дневника, вдигна очи, намръщи се:
— Какво ви е? Коремът ли ви е свил?
— Не, капитане. Просто мисля.
— Нима това е толкова мъчително.
— Мисля — с погребален тон повтори Бермън. — Връщаме се за основен ремонт. Разбирате ли какво означава това? Ще напуснем кораба, а подир нас ще нахлуе цяла орда специалисти — Той трагично впери очи в капитана. — Казах — специалисти!
— Разбира се, че специалисти — съгласи се Макноот. — Невежи хора не могат да ремонтират и регулират оборудването.
— Обикновен специалист едва ли ще отрегулира каф. ес. За това е нужен гений.
Макноот се отпусна на стола. Изражението на лицето му се промени толкова бързо, сякаш бе сменил маската.
— Сега я втасахме! — провикна се капитанът. — Аз пък съвсем бях забравил тая история! На Тера няма да успеем да заблудим тамошните тарикати с научни фокуси.
— Няма да успеем — потвърди Бермън. Той нищо повече не каза, но лицето му просто крещеше: „Вие
