викнал:
— Кой е тоя там? По-едър човек не съм виждал.
— Аз съм Горският Син, помагач на царския готвач. Водя ти дъщерята на царя.
— Дъщерята ли рече? Аз идвам за три дъщери, не за една: такова ни беше условието.
— А бе ти вземи сега едната, па другите две — после! Как ще носиш и трите?
— Добре, утре ще ми доведеш и втората. Чу ли?
— Чух.
— Хайде сега ме измъкни на брега!
— Как да те измъкна? Много си голям, па и морето е дълбоко: страх ме е да нагазя.
— Хвърли ми въже — да се хвана за него!
Юнакът хвърлил едно въже и изтеглил на брега чудовището. Сетне замахнал с оня меч, който тежал сто кила, и отсякъл петте глави на змея. Но ковачът, който учил на занаята момъка, не му бил дал точно сто кила желязо, та мечът излязъл с едно кило по-лек. Затова, колкото и силно да замахнал Горският Син, не можал да отсече съвсем петата глава на змея: тя се крепяла за една ивица от кожата. Чудовището не било убито: то се скрило във водата. Момата почнала да целува от благодарност ръцете на своя спасител.
Ала в това време готвачът се бил вече опомнил. Той се приближил до Горския Син, обещал му, че ще му даде половината царска награда, ако каже на царя: „Готвачът уби змея. Аз го видях.“ Ако ли не каже това, заплашил го, че ще го наклевети пред царя, за да го хвърлят в тъмницата. Той заплашил и царската дъщеря, че ще я убие, ако не потвърди думите на помагача му.
Върнали се в двореца. Казали на царя онова, което искал готвачът. Но вечерта княгинята разказала на баща си всичко, както си било, и го предупредила, че на другия ден змеят ще дойде да иска сестра й. Царят повикал тогава готвача и го запитал:
— Ти уби ли наистина змея?
— Убих го, ваше величество.
— Ами ако дойде утре да поиска втората ми дъщеря, наемаш ли се да му излезеш насреща?
— Не знам, царю честити. Казват, че змейовете се съживявали. Ако дойде, не отговарям. Аз убивам само веднъж змей.
— Тогава не ти давам дъщеря си, додето не се уверя, че змеят е мъртъв.
На другия ден отвели втората дъщеря. Сега се наел да убие чудовището царският шивач. Горският Син и тоя път тръгнал с него. Показал се духът, сега вече във вид на змей с десет глави. Шивачът паднал от канарата и си счупил едната ръка.
И тоя път змеят се спрял всред морето. Той познал юнака и го запитал защо не е довел двете дъщери, а само едната. Горският Син му обещал да доведе най-малката на другия ден.
— Съгласен съм — отвърнал змеят. — Но тоя път недей замахва с меч срещу мене, че не ще те оставя жив. Хайде, изтегли ме на брега като вчера!
Юнакът го измъкнал, па замахвал с оня меч, който тежал двеста кила, и му отсякъл всичките глави. Ала и тоя път едната увиснала, неотсечена съвсем, защото на меча не достигали две кила до двеста. Змеят се скрил в морето.
Шивачът постъпил също като готвача: сякаш двамата се били надумали. Но царят узнал от дъщеря си истината и казал, че ще му даде княгинята чак когато се увери, че морският дух е мъртъв.
На третия ден дошъл ред на най-малката царска дъщеря. Готвачът и шивачът се наговорили да отидат заедно да убият змея, за да станат царски зетьове. Те били сигурни, че Горският Син тоя път ще отсече всички глави на чудовището. Уговорено било — след това да убият юнака, за да няма кой да ги издаде.
Дошъл змеят, сега вече с петнадесет глави. Той бил много ядосан: пръхтял от гняв. Като го видели, готвачът и шивачът се скрили зад скалите. Горският Син измъкнал чудовището и с все сила замахнал към него с третия си меч, който тежал триста кила. Но се оказало, че и в тоя случай ковачът изиграл чирака си. На меча не достигали цели пет кила. Юнакът отсякъл четиринадесетте глави на змея, а петнадесетата останала. Чудовището си потопило шията във водата и отведнъж се показало пак — с петнадесет глави.
Горският син съвсем не очаквал това. Той не се бил приготвил за втори удар. Змеят грабнал момата и я отвлякъл. Шивачът и готвачът, като видели това, побягнали.
— Няма за нас място в това царство — си казали те един на друг. — Щом се научи царят, че змеят е жив и е отвлякъл най-малката царкиня, ще ни обеси. Нека обеси оня юнак с тежкия меч: пада му се!
Горският Син се върнал в двореца и разказал на царя какво се е случило, ала обещал, че ще тръгне да дири змея, за да отърве момата.
— Тръгни! — му казал царят. — Ако ми я доведеш, давам ти я за жена. Освен нея ще ти дам и половината си царство. Знам, че ако имам все още две дъщери — на тебе трябва да благодаря.
Тръгнал Горският Син да търси злия морски дух. Пита, разпитва, никой не може да му каже де е.
Като вървял, срещнал един човек, че носи на гърба си цяла църква.
— Силен мъж си ти — му рекъл Горският Син. — Такъв як мъж като тебе за пръв път виждам.
— Ти не знаеш какво се казва сила — отвърнал оня с църквата. — Не съм аз силен, ами е силен Горският Син, който е помагач на царския готвач. Той мачка желязото като глина.
— А ти виждал ли си го?
— Не съм.
— И аз не съм. Хайде да вървим заедно.
— Да вървим.
Вървели, що вървели, срещнали друг юнак, който носел на гърба си цяла планина.
— Ей, че си силен човек! — рекъл му Горският Син. — И моят побратим с църквата е силен, но като тебе юнак не съм виждал през живота си.
— Вятър работа е моята сила — казал юнакът. — Ако искаш да знаеш кой човек е силен, иди при Горския Син, който помага на царския готвач. Желязото мачка като глина, по две дървета изтръгва отземи и с пестник убива лъв. Това се казва сила. Моето е нищо.
— Ами ти виждал ли си този юнак?
— Не съм.
— И аз не съм. Искаш ли да вървим заедно?
— Добре, да вървим.
Като повървели малко, тоя с планината запитал оня с църквата накъде са тръгнали.
— Накъдето каже първият побратим — отвърнал оня.
— Накъде ни водиш, побратиме? — запитал юнакът с планината Горския Син.
— При злия морски дух, който отвлече най-малката царска дъщеря. Горският Син на два пъти му отсича главите, а те на два пъти му израстваха отново. Тръгнали сме да го убием, за да отървем княгинята.
Двамата юнаци помислили, па рекли:
— Не е за нас тая работа! Щом Горският Син не е можал да го убие, ние ли ще му направим нещо?
— Да се опитаме — казал Горският Син. — Мигар ви е страх?
— Не ни е страх. Добре, да се опитаме.
Вървели и разпитвали къде живее морският дух. Един старец им казал, че жилището му е на голям остров, всред морето. Тримата юнаци се запътили натам. Стигнали до морския бряг. Църквата и планината оставили, разбира се, на брега. Но как да минат през морето? Двамата юнаци се обърнали към Горския Син и му рекли:
— Ти видя колко ни е силата. Но ние не сме видели още колко е твоята. Направи ни сал — да доплуваме до острова!
— Бива — казал юнакът. — Почакайте ме малко.
Надалече се виждала гора. Затекъл се Горският Син, та наскубал дървета и набелил лика. Отнесъл ги на брега.
— Ето ви — казал — дървета и лика. Като ги навържем едно до друго, ще направим сал.
Двамата юнаци се почудили на силата на побратима си.
— Още едно дърво да беше изскубнал — рекли те, — щеше да бъдеш силен, колкото Горския Син.
— Мислех да изскубна още едно — отвърнал им той, — но видях на върха му гнездо. Защо да оставям птиците без къща?
