Николай Райнов
Самодивска царица
Исландска приказка
Едно време до полите на една голяма планина в студената Исландия имало чифлик. Собственикът бил моряк. Той прекарал младините си в топлите южни страни, между палми и портокали, но най-после баща му го повикал да се прибере в Исландия. Синът довел от далечните земи млада, хубава жена, с големи черни очи. Преди да се оженят, той й казал:
— Размисли добре! В твоята родина владее вечна пролет, южното небе е винаги синьо — това ти няма да видиш в нашия остров. Бледно слънце, сиво небе, безцветни поляни, само лед и сняг, където и да погледнеш.
— Да, но ти нали ще си там? — отговорила момата. — А аз не искам друга родина освен твоята.
И тя заминала с него за далечния север.
Те имали само едно дете, чудно хубаво момиченце, на име Хелга. Хелга се познавала, че не е чиста исландка, защото имала бяла кожа и руса коса като северните момичета, но очите й били черни и тайнствени като на нейната майка.
Исландците нямат цветя. Те ги знаят само от разказите на хора, които са пътували и са ги видели. Но всеки, който виждал хубавата Хелга, я оприличавал на цвете и всички почнали да я наричат Исландското цвете.
Хелга обичала много своя баща, ала още повече обичала своята нежна майка, от която не се деляла никога. Всяка пролет бащата отивал към брега, да лови риба. През лятото и есента той пак заминавал, за да продава стока на чуждестранни търговци.
В такива дни Хелга седяла до майка си, която със своя сладък глас й разказвала за ясното небе, за светлото слънце, за хубавите цветя и вечно зелени гори, за чудно хубавите лунни нощи, когато се чуват звукове на мандолини и китари и под лунната светлина момите танцуват с ергените.
— Ах, колко хубаво трябва да е там! — казвала Хелга. — А тук е съвсем друго: ни танц, ни песни, навсякъде мълчание и тишина!
Тя тъжела и много й се искало да отиде и види тези хубави страни, да види родината на майка си.
Скоро майката умряла: студената земя не била за нея.
Често седяла Хелга на гроба на майка си и си спомняла хубавите й разкази. Желанието й да отиде в южните страни от ден на ден ставало по-голямо.
С домакинството се заловила една сродница, която се преселила у Хелгини със своя едничък син. Тя не можела да разбере тъгата на Хелга, нито желанието й да отиде на юг, защото за нея от Исландия нямало по-хубава земя на света. Но нейният син Олаф разбирал добре Хелга. С радост слушал той нейните разкази. Често й казвал:
— Аз ще стана моряк и ще отида на юг — да видя дали там е наистина тъй хубаво, както разправят.
— А ще вземеш ли и мене? — питала го Хелга.
— Разбира се!
Изминали се няколко години. Хелга порасла. Олаф се готвел да замине като моряк за южните страни. И той заминал.
Изминала се цяла година. Олаф се завърнал и разказал какво е видял. Той се готвел да замине наново. Колкото Хелга и да го молела да я вземе със себе си, той не искал, а баща й не давал и да му се продума.
Дошъл денят, в който Олаф трябвало да отпътува, понеже настъпило време за ловене на риба. Хелгиният баща се готвел да отпътува заедно с Олаф. Хелга едвам сдържала сълзите си, като гледала как всички радостно се качват на конете. Очите й гледали така тъжно, че баща й познал какво й е на душата.
— Ела, Хелго — казал той, — ти можеш да ни придружиш до планината.
Той я сложил на седлото пред себе си и конете тръгнали. Скоро те стигнали до планината.
Хелга слязла от коня. Тя гледала дълго след тях, докато се закрили от очите й; тогава се покачила на една скала, облегнала се на канарата и се загледала в далечината. Най-после те се изгубили, защото се спуснала гъста мъгла.
Хелга опряла главата си на скалата и горчиво заплакала.
Внезапно до ушите й долетял сладък глас:
— Защо плачеш, хубава Хелго?
Хелга се изплашила. Тя не смеела да се помръдне, само бавно отворила очите си. Но какво е това? Не е ли хубавото южно слънце, за което тя беше толкова често бленувала? Близо до нея навръх скалата стоял гордо млад мъж с неземна хубост. Сините му очи нежно я гледали, а къдрици — по-хубави от нейните — златни, като звездите на лятна нощ, падали по червените му дрехи. Той бавно слязъл от височината.
— Защо плачеш, хубава Хелго?
Хелга не можела да се съвземе от учудване.
— Откъде ме познаваш, чужденецо? — попитала тя срамежливо.
— Кой не знае Исландското цвете? — казал той, като се усмихнал. — Искаш ли да ти разкажа колко често съм те виждал на гроба на майка ти? Аз зная колко скърбиш и колко ти се искаше да отидеш с Олаф да видиш онези чудни страни; но за да изпълниш това си желание, не е нужно да пътуваш. Раят на твоята майка е тук, близо до тебе!
Хелга го погледнала недоверчиво.
— Тук ли? — попитала — Възможно ли е това?
— Ела отвъд планината и ще се увериш, че ти говоря истината.
Хелга хванала ръката на чужденеца. Той й се сторил близък, като че ли го познава от дете — и тя спокойно тръгнала по планината.
Чужденецът допрял ръката си до планината и веднага се образувал отвор, през който те влезли във вътрешността.
Хелга учудено се спряла и потрила очите си, защото й се сторило, че сънува. Но то не било сън.
Тя се намирала в чудна страна — по-хубава, отколкото тя си представяла родината на майка си.
От ясното небе се леели топли слънчеви лъчи, каквито в Исландия не греят никога. Те позлатявали високите вечно зелени дървета, отразявали се във водите на езерата и блещели в чашките на благоуханните цветя.
Отдалече се синеело морето, заобиколено със зелени брегове, а въздухът бил изпълнен с приятна миризма. Чувала се сладка музика, която екът повтарял.
Хелга гледала с радост наоколо си: тя никога не си била помисляла, че на земята може да има нещо подобно.
Момата нежно галела кадифените листа на цветята. Гледала дърветата, чиито върхове се люлеели и шумолели. По клонете им били накацали бели птици, които я гледали кротко, сякаш от дълго я познават. Но откъде иде тази чудна музика?
Хелга скитала дълго по тази дивна страна и най-после запитала чужденеца:
— Кажи ми, къде съм: на ирландската студена земя не може да има такова нещо.
— Ти си в моето царство, хубава Хелго — казал кротко чужденецът. — А аз съм цар на самодивите.
Хелга го погледнала учудено. Никой не бил й говорил за самодиви. Тя никак не се уплашила.
— Аз бих желала да остана завинаги тук! — промълвила тя тъжно.
— Остани, Хелго!
— Да, но моят татко няма друго чедо!
— Той е сега далеч — я утешил самодивският цар. — И ти можеш да останеш, докато той се върне!
— Да, мога — казала радостно Хелга и останала в неговото царство.
Дните минавали щастливо. Всичко било там толкова хубаво, че Хелга не си спомняла за миналото и не мислела за бъдещето. Тя се разхождала със самодивския цар, белите птички прехвръквали над тях и кацали по ръцете й, а морето шумно ги поздравявало със своите вълни.
Привечер Хелга лягала на мъха, а самодивският цар седял до нея и взимал своята лира, та свирел дивно хубави песни. Под тия звуци Хелга забравяла всичко — заспивала. Но ето че един път Хелга си спомнила, че баща й ще да се е завърнал.
