по цялото царство. Пусни го: ние сме поръчители! Ако излезе виновен, нас затворете!
— Я си вървете! — рекъл царят. — Не е ваша работа кой какво е направил. Каквото е дробил вашият приятел, това ще куса. Не ща поръчители. Ако не е виновен, ще го пуснем.
Отишли сетне всички градски първенци. Но царят не искал дори да ги чуе. Отишла и жената на търговеца, и нея изпъдили; върнала се у дома си и разправила на своя зет каква е работата.
— Нищо не знам — рекъл зет й. — Това си е царева работа.
— Моля ти се, зетко — почнала тя, — върви при царя, та го помоли да пусне тъста ти: без вина лежи клетникът! Иди, моля ти се: царят ще те послуша; той не ти чупи думата!
— Не може — рекъл зетят, — види се, че царят е много разлютен. Тая вечер и аз не смея да ида при него. Утре сутринта ще видя.
А тя плачела и се молела:
— Иди, моля ти се, иди още сега! Той ще те послуша.
— Не — рекъл зетят. — Сега не може. И мене ще изпъдят. Утре заран ще ида.
Той оставил тъста си да преспи в тъмницата, а на заранта отишъл при царя.
— Излиза — рекъл той, — че моят тъст не е виновен. Излъгали са ме. Ще трябва да го пуснем.
Царят заповядал да пуснат търговеца, а сетне седнал със зетя му да пие кафе и да послуша свирнята на тамбура. Зетят останал там чак до обяд. Търговецът в това време си отишъл у дома съсипан: пръв път през живота си лежал в тъмница — и то за незнайна вина. Жена му разправила, че царят не искал никого да чуе: ни търговците, ни първенците, ни нея.
— Ох, мъжо — рекла тя, — Ако не беше зет ни, кой знае докога щеше да лежиш в тъмницата! Ти благодари нему: каквото каже той в двореца, това става!
— Зет ми ли? — викнал учудено търговецът. — Какъв зет? Вие луди ли сте?
— Как какъв зет бе, мъжо? Мигар си забравил какво ни писа в писмото, което прати по корабоначалника?
— Какво съм ви писал бе, жено? Кажете ми, каква е тая работа? Вие за луд ли ме смятате? Аз ви бях писал за онова момче, което бях главил ратай.
— Какъв ратай бе, мъжо? Я си прочети писмото, да видиш! Добре, че го пазя.
Тя станала и донесла писмото.
— Виж какво си писал тука! На, гледай! Не е ли твое това писмо? Не е ли твой тоя печат? Чети де, чети — да видим!
Търговецът взел писмото и го прочел. Чете и се чуди. Обърне го отсам, обърне го оттатък, гледа: негов почерк, но думите не са негови. Погледал го, па рекъл:
— Да съм бил пиян, когато го писах — не бях. Да съм бил луд — и луд не бях. Мигар ти тоя ратай си направила наш зет?
— Какъв ти ратай! — викала жената дори малко докачена. — Не думай такива думи, мъжо! Момчето донесе десетина дисаги жълтици: толкова суха пара не сме никога виждали вкъщи. А пък сватбата направихме, понеже пишеше, че няма вече да се върнеш, ако не те послушаме. Та защо се чудиш? Той е злато човек. Обичат се с дъщеря ни, гледа ти търговията добре, всички ратаи нарежда — кой какво да върши, къщата и чифлиците цъфтят под неговата ръка. А пък да го чуеш колко хубаво свири на тамбура! И царят го вика вечер по вечер да му свири. Не видя ли как му върви думата пред царя? За обесване да е някой, той ще го отърве.
Търговецът помислил, помислил, па рекъл на жена си:
— Писмото, дето ви пратих, беше за друго писано, ала — както и да е. Каквото сте направили, добре сте го направили. Нека ни е жив и здрав зетят, нека бъдат честити с невестата. Ами къде е той — да се видим?
— Ето го, че иде от двореца! — рекла жената.
Тъкмо тогава влязъл зетят, пременен, весел и засмян.
Търговецът го посрещнал, прегърнал го и го целунал като син. Оттогава всички си заживели добре и в мир. За онова писмо никой не отварял дума.
Информация за текста
© Николай Райнов
Сканиране, разпознаване и редакция: filthy 2010
Издание:
Николай Райнов. Български приказки
Редактор: Иван Гранитски
Графичен дизайн и корица: Петър Добрев
Коректор: Соня Илиева
Издателство „Захарий Стоянов“, 2005
ISBN 954-739-618-8
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15745]
Последна редакция: 2010-04-03 08:30:00
