Нещастният пуяк (Ирландска приказка)

друго чудовище като човека.

— Едва ли ще се намери. Аз живея с постоянен страх. Прекарвам на върха хе на онова високо дърво. Ако мога два пъти на ден да сляза, за да хапна и пийна спокойно, доволен съм.

В това време дошла отнякъде една дива патица с няколко патенца, доста порасли. Свинята се разприказвала и с нея:

— Как си? Как прекарваш?

— Ах, остави се! Наближи ли месец септември, при най-слабия шум се разтрепервам. Търкулне се камък, мисля, че е куче. Излюпила съм чеда, отхранила съм ги — защо, за да ги застрелят ловците. Още по-лошо е, когато откъснат с куршум на някоя от нас крилото или й счупят крака, па я натъпчат в торбата жива. И тия ловци, след като застрелят двадесет-тридесет като нас, ще подарят няколко на болницата, за да ги сметнат за светци.

— Да, да, човек е двуличен. Той е голям лицемер.

Дивата патица си въздъхнала и почнала да разравя един мравуняк, за да намери на децата си мравешки яйца.

Край свинята минало като стрела едно зайче. Гълъбът казал, като го видял:

— И то, нещастното, не знае къде да се дене от страх. Хората не оставят на мира зайците. С кучета ги прогонват от скривалищата им. Виждал съм много пъти някое зайче, застанало сутрин на поляната, че се мие с лапичката си също като някое коте. Колко мило е да гледаш! А малко след това ще го подгони кучето и куршумът ще му пробие сърцето или черепа. От кожите им правят кожуси, а месото им ядат.

Неочаквано на поляната излязла крава. Бъбривата свиня се заприказвала и с нея.

— Какво ще кажеш? — рекла. — Благодарна ли си от хората?

— Ох, недей ми ги споменава! Какво ли не правят с мене тия проклети животни, които се наричат хора. Изяждат ми децата. Вземат ми млякото, за да го продават. Сума години ги храня. А когато застарея, ще ме ударят по главата или ще ме промушат, а после ще ми нарежат кожата на цървули, обувки, ремъци и пояси. И в учебниците на техните деца се казва, че съм полезно животно, а ме убиват. С това ли се отплащат за ползата, що им принасяме?

Свинята се обърнала към пуяка и му рекла:

— Виждаш ли, приятелю? Човекът яде всичко. Никое животно не жали.

Но пуякът имал слаба памет. Той бил вече забравил думите, които коларят казал на жената в града. Като се намерил в гората и се нахранил до пресита, той почнал отново да си мисли, че най-хубавото нещо на тоя свят е неговата опашка.

И казал на свинята:

— Мене хората ме уважават, защото никой няма опашка като моята.

— Я недей се хвали! — рекъл му гълъбът. — Паунът има много по-хубава опашка от твоята. Хората развъждат пауни само за опашките им. Но и тяхното месо ядат, макар че е тегаво.

— Виждаш ли, свиньо? — казал гордо пуякът. — Човекът почита пауна и мене заради опашките ни. Ние с пауна сме близки сродници.

И като си разперил опашката, почнал да се върти на едно място — сякаш е воденичарско колело — и да казва:

— Бърлю, бърлю, бърлю! Хлуп-хлуп-хлуп! Никой няма по-хубава опашка от мене и от чичо Паун.

Той повтарял тия думи, колкото му глас — държи, за да го чуе цялата гора. В същото време риел земята с шпорите си и се въртял на всички страни, за да могат да го видят отвсякъде.

— Но изведнъж — праас! — тояга го шибнала и повалила. Пуякът се търкулнал на земята като кълбо от настръхнали пера. Едно ловджийско куче го грабнало и го понесло: Чул се дебел мъжки глас:

— Потръгна ни, другарю! Един пуяк струва повече от десет заека. Кой да се надява, че в гората ще видим пуяк?

Тия двама били крадци, които дебнели дивеч в чужди гори, когато няма пазачите. Те прибрали пуяка в торбата и си отишли.

А свинята се била скрила в храсталака и се притаила — да не я видят. След като крадците си отминали, тя рекла на кравата:

— Аз си знаех, че опашката му ще го погуби. Той ми се подиграваше, че моята опашка приличала на сгърчена връв или на крива пръчка. Защо му трябваше да се перчи и надува? Ето че си изтегли за своята гордост.

На другия ден стопанката на гората открила скривалището на свинята. Тя заповядала да я откарат в нейния чифлик и да я нахранят с картофи. Оттогава свинята заживяла в чифлика. Гледали я добре. Й тя често си спомняла за своя някогашен приятел — пуяка — и тъгувала за него.

— Да, неговата гордост го погуби — казвала тя на овцете и кокошките, с които приказвала. — Той мислеше със своя глупав ум, че хората го хранят заради опашката му.

,

Информация за текста

© Николай Райнов

Сканиране, разпознаване и редакция: unicode, 2008

Публикация:

Николай Райнов. Приказки от цял свят

Второ издание

Съставителство и редакция: Богомил Райнов

Литературна група V. Тематичен номер 2587

Редактор на издателството ЛИЛИЯ ИЛИЕВА

Художник ЛЮБЕН ЗИДАРОВ

Художник-редактор ВАСИЛ ЙОНЧЕВ

Макет и технически редактор ТОМА СТАНКУЛОВ

Коректор НАТАЛИЯ КАЦАРОВА

Дадена за набор 18. III. 1972 г. Подписана за печат 30. IX. 1972 г. Излязла от печат 20. XII. 1974 г. Формат 58?84/18 Печатни коли 44,50. Издателски коли 36,93. Тираж 50,125. Цена 3,60 лв.

Издателство „Народна култура“ — София, 1974

ДПК „Димитър Благоев“ — София

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/4863]

Последна редакция: 2008-01-11 12:00:00