Николай Райнов
Меча невеста
Живял някога един цар. Той си имал само една дъщеря. Още когато се родило детето, бащата чул глас, който му викал:
— Каквото щеш прави, мечок ще вземе дъщеря ти.
Царят се уплашил. Но гласът се чул и втори, па и трети път. Тогава царят решил да отдели дъщеря си в един дворец до своите дворци и да не пуща никого при нея — да не би някак вратата да остане отворена и да влезе отнякъде мечокът, или пък с измама да не отвлекат дъщеря му. Дворецът денонощно се пазел от силна стража. При царкинята не пускали никого освен дойката й. Дворецът бил заключен и сам царят държал ключовете от вратите. Момата расла, порасла, стигнала връст за женитба. И тогава царят пак чул същия глас да вика:
— Каквото щеш прави, мечок ще вземе дъщеря ти.
Той заповядал да удвоят стражата и да не дават на дъщеря му да се показва дори на прозорците. Веднъж отишъл сам той при нея да я види. Момата била станала най-лична хубавица: като нея втора нямало. Но много мъчно й било, че баща й я държи заключена и я никъде не пуска да излиза, нито дава на други хора да влизат при нея. Момата се разплакала. Засиняла от плач — баща й не можел да я утеши.
— Защо плачеш, дъще? — питал я той. — Какво ти не достига?
— Как няма да плача? Откак се помня, все в тоя затвор живея. Никъде не ме пускате да изляза, никому не давате да влезе да ме види. Бял свят не съм видяла.
— Добре — казал царят. — Недей плака: ще те изведа да видиш бял свят. Но недей се сърди, че сме те държали все под ключ досега: имало е защо. Още като се роди ти, глас ми се обади от невиделица и ми рече: „Каквото щеш прави, мечок ще вземе дъщеря ти.“ Тоя глас чувам често. Затова те затворих тука. Ала щом ти се толкова иска да видиш бял свят, ще те изведа.
И още на другия ден царят заповядал на целия народ да се сбере на полето пред града. Направили голям сбор, какъвто никога не бил ставал. Наредили трапези, насядали хората, яли, пили, веселили се, играли хоро. Довел царят дъщеря си — да погледа свят. Тъкмо когато тя минавала между хората и приказвала с тия, с ония, от планината слязъл един много едър мечок и се запътил закъм полето. Щом го видели, че иде, всички хора се разбягали — дето им видят очите — и се изпокрили. Останали само царят и дъщеря му. Мечокът изревал, колкото имал глас, грабнал царкинята и я занесъл в планината. Той живеел в една голяма пещера, там сложил царската дъщеря; хранел я с ягоди, мед, диви круши; когато излизал из пещерата, затварял входа й с една голяма плоча — да не побегне момата.
Тъй живял с нея мечокът; тя му станала жена, а той й станал мъж. Минало що минало, добило им се момче. То било половината мечка, а половината човек; много силно било: за две недели порасло, колкото друго дете би порасло за две години, а за два месеца станало голямо, колкото са големи десетгодишните деца. То ходело с баща си по планината; слизало и в полето; хващало сърни, елени, разкъсвало диви свине; а като нападало кошарите, по два вола удавяло и ги отмъкнало в пещерата да храни майка си.
Един ден момчето запитало царкинята:
— Мамо, защо живееш в тая пещера, а не дето живеят хората? И защо тримата не си приличаме един на друг? Ето — ти си бяла-червена, баща ми — космат и едър, а пък аз не съм ни съвсем като него, ни съвсем като тебе. Три различни лица имаме и в различно рухо сме. Защо е това така?
Тогава майка му рекла:
— Синко, ти си царски внук, а мечи син: затова е. Аз съм царска дъщеря. Писано ми било мечок да ме вземе — и ме взе. Баща ми ме държеше заключена в двореца и никого не пускаше при мене, ала един ден му се примолих да ме изведе да видя свят и той ме изведе на сбор. Много народ се беше събрал на полето. Тогава слезе от планината тоя мечок, твоят баща; всички се разбягаха. Баща ми ме дърпаше да побягна с него, но аз не бях виждала дотогава мечка, та останах да погледам. Мечокът ме грабна и ме донесе тук, в тая пещера.
Момчето се замислило, па рекло:
— Хайде, мамо, да побегнем, та да си отидем при дядо.
А царската дъщеря казала:
— Как ще бягаме, синко? Не видиш ли с каква голяма плоча захлупва баща ти пещерата? Не може да я отворим.
— Аз ще гътна плочата — рекло момчето.
Майката се съгласила да побегне с него. Много й се искало да си иде при своите; дотегнал й тоя затворнишки живот в тъмната пещера. Момчето гътнало плочата, тя се търкулнала в канарите и изгърмяла. Мечокът отдалеко чул гърмежа и се затекъл да види какво става. В това време майка и син побягнали през планината и се озовали в полето. Мечокът видял пещерата празна, надал бесен рев и се спуснал да ги гони. Отдето минел, дърветата се чупели и поваляли с голям трясък. Момчето чуло, че баща му наближава, дигнало майка си на гръб и я понесло бързо-бързо по полето. Стигнали до пътя, който водел към града. На пътя видели един човек, който карал кола със сено. Момчето рекло на човека:
— Чичо, иде един едър мечок. Ако ни види, и нас ще изяде, и тебе. Дай да обърна колата върху нас, та да ни захлупи сеното, докато замине мечокът, а после пак ще ти натоваря колата.
Свили се и тримата край колата, момчето я обърнало и сеното ги затрупало. След малко се зачул грозен рев: идел мечокът. Той стигнал до пътя, но като не видял никъде жена си и детето си — ударил на друга страна. Когато заглъхнал ревът, момчето излязло, натоварило колата на човека и тръгнало с майка си за града. Ходили, ходили, стигнали до широката поляна, дето мечокът бил грабнал царкинята.
— Ето, синко — рекла тя, — тук ме грабна баща ти.
— Щом е тъй — казало момчето, — оттук трябва да те вземе дядо. Тук те е оставил, тук ще те намери.
И то пратило хора да кажат на царя, че си иде дъщеря му. Царят излязъл с голяма радост да ги посрещне. С него били и всички царедворци. Срещнали царкинята и сина й, отвели ги в двореца и ги нагостили. Ала дядото не харесал внука си. Срам го било да го гледат хората, че е половина мечка и половина човек. Но детето не виждало това. То излизало да си играе с други деца по улиците; по цял ден играело. Като го гледали другарите му, че е половина мечка — половина човек, почнали да му викат Мечо. „Мечо, ела тука! Мечо, хайде да ни гониш! Мечо, хайде да играем на криеница!“ Мечият син се ядосвал на тоя прякор. Което дете му кажело Мечо, той го биел. А и ръката му била тежка, та когото удари, на мястото оставал. Тъй избило много деца. Всички почнали да се оплакват на дядо му.
Царят се почудил какво да стори, че да махне някъде тоя внук. Но нищо не се решавал да направи, защото момчето, колкото повече растяло, по-яко ставало, не му се излизало насреща. Вързали го, то скъсало въжетата и побягнало, па почнало да замеря стражите с камъни; когото улучело, на място го оставяло. Затворили го в тъмница; то счупило железата на прозореца и излязло; никой не посмял вече да го закача.
Казали всичко това на царя и той пак се замислил къде да дене внука си. Най-сетне измислил. В една далечна гора имало много лъвове. Той се досетил да го прати там — дано го изядат зверовете.
Викнал царят внука си и му рекъл:
— Синко, ти вече порасна. Станал си момък за женитба.
Иска ми се да те оженя. Ала не знам къде ще живееш с невестата си. Нашите дворци са тесни за тебе. Добре ще е да ти съградя друг дворец — широк и голям: нямам дворец като за тебе. Стани, та иди в гората, дето са лъвовете, докарай оттам дървета — колкото можеш по-големи, за да ти дигна дворец, па сетне ще ти намеря невеста — и ти да се задомиш.
— Ще ида — рекъл мечият син, — но кажи да ми направят най-първо една секира от двеста кила желязо и в него да турят двадесет кила близница, па тогава ще ида да сека гора. Още поръчай да ми приготвят тридесет мулета най-яки — да натоваря на тях дървата за градеж.
Царят изпълнил поръчката, момчето дигнало на рамо секирата, повело тридесетте мулета и тръгнало. Гората с лъвовете била далеч. Момчето ходило, ходило и стигнало до гората. Там пуснало мулетата на една хубава ливада да пасат, а то легнало под една сянка да поспи и да се отмори. Като се събудило — няма мулетата, останали им само верижниците, лъвовете ги били изяли, а то спало толкова дълбоко, че не ги чуло. Събрал мечият син тридесетте верижници и почнал да се ядосва.
— Само да намеря тия лъвове, които са ми изяли мулетата, чудо ще направя! — викал той и ходил по
