това му не стигало. Когато успеел да влезе в някой двор, той никак не се колебаел да отмъкне и някое пиле, кокошка или дори петел.
Гражданите се стреснали. Почнали да дебнат крадеца, но не можели да го хванат. Поради това чакалът станал много смел. Той почнал да напада и кокошките на бившия си господар.
Бръснарят видял веднъж чакала как измъква от кокошарника най-охраненото пиле. Човекът се хвърлил след лакомото животно, ала не успял да отърве грабнатата птица. Чакалът избягал.
— Ще те пипна аз тебе — му се заканил мъжът. — Ще ти платя и за дините, и за пъпешите, и за краставиците. Ще ти платя и за това, че ме лъга сума време, а аз ти вярвах.
Бръснарят купил една голяма примка и я сложил пред кокошарника. Тя била нагласена толкова майсторски, че никой не би я забелязал. Още през същата нощ чакалът се хванал в примката.
На сутринта бръснарят го намерил.
— Пипнах ли те най-сетне? — викнал му той. — Ще ти дам аз тебе сега и угощение, и приятели. Ще те науча как се ядат чужди дини и пъпеши. Ще те видя дали ще можеш да лъжеш занапред честните хора. Веднъж ти се отърва от ножа, но втори път не ще успееш.
Той вързал чакала за четирите му крака и го отнесъл на жена си.
— Невясто — рекъл, — пази добре това проклето животно, че може да избяга. Аз имам днес много работа в бръснарницата, но щом я свърша, ще дойда да го заколя и одера.
Жената също имала много работа в къщи. Видяло й се смешно да седне и цял ден да държи някакъв си чакал за връвта, с която е вързан. Още повече, че и самият чакал се показвал много кротък: той си лежел на пода и дори не се движел. Защо да го не върже в обора? Ще заключи вратата: няма отде да избяга.
Тъй и сторила. Щом домакинята затворила вратата на обора, чакалът прегризал връвта, освободил си краката и избягал през една дупка, която жената не била и забелязала.
Тоя ден чакалът не се осмелил да потърси храна в същия градец, а се затекъл до най-близкото село. Там се нахранил с останки, каквито намерил на сметището. След това се запътил за друго село, а подир това — за трето. Тъй се скитал той дълго, докле се озовал в непознати места.
Един ден минал край някаква бедна колиба, разположена в края на едно село. Там живеел беден брамин със своите седем дъщери, все неомъжени.
Тъкмо когато чакалът минавал, браминът казвал полугласно:
— Велики Брахма! Влез ми в положението! Научи ме що да сторя със своите седем дъщери! Как ще ги храня на стари години? Та аз нямам хляб за себе си. А за да ги изженя, трябва да им намеря зестра. Отде да я взема? Не мъж, а животно да дойде и поиска някоя от тях, кълна се в твое име, че ще му я дам. Дори да е чакал или куче — и нему бих я дал. Само че и животно не би дошло да иска такава бедна мома.
Като чул тия думи, чакалът, у когото все още живеел злият дух, решил да се подиграе с нещастния брамин. Той влязъл в хижата и казал:
— Праща ме богът Брахма да ми дадеш най-малката си дъщеря. Ти си се заклел в негово име, че ще я дадеш и на чакал, стига да я поиска. Божеството желае да провери доколко пазиш клетвите си.
Браминът не знаел как да постъпи. Можел ли той да помисли, че наистина ще дойде чакал да поиска да му стане зет?
— Слушай — рекъл той на чакала. — Тия думи аз казах на шега. Кой разумен баща ще си даде чедото на животно? Брахма е бог. Той е умен и ще разбере това. Върви си и недей настоява.
— Няма да си вървя — казал чакалът. — Как смееш ти, който си брамин, да се подиграваш с Брахма, върховния бог? Или ще устоиш на думата си, или ще отговаряш за това.
Браминът си подпрял главата с десницата и се замислил.
„Защо пък най-сетне да не му я дам? — си казал. — Ако гладува, мъж й ще бъде виновен. А пък аз ще има да храня само шест дъщери; няма да са седем. Шест се гледат по-лесно от седем: всеки знае това.“
Чакалът отвел браминовата дъщеря в гората.
След женитбата всичко значително се променило. Дъщерята на брамина била добра мома. Тя живеела праведно. Поради това злият дух не смеел да се вселява в душата на магьосника. Раджата се видял свободен — поне по-свободен, отколкото бил дотогава. И той почнал да разбира, че онова зло, що е вършил до тоя Ден, било внушено от злия дух. Решил занапред да води живот на почтен човек.
Но седемте години не били още изтекли: оставали цели две. Магьосникът трябвало да носи поне през деня омразната чакалова кожа. Само сутрин се измъквал от нея и тогава жена му го виждала, че е човек, а не животно. Разбира се, той й разказал своята история, но й забранил да споделя с когото и да било, че е раджа и магьосник. На всички трябвало да говори, че мъж й е чакал.
Веднага след женитбата той отвел жена си в един голям дворец, който се намирал всред гората. Дворецът бил омагьосан. Отвън приличал на обикновена пещера, а вътре бил украсен разкошно — със сребро, злато, слонова кост и скъпоценни камъни. Вратата се заключвала и раджата не пускал никого да влиза в двореца.
Те живеели щастливо — магьосникът и жена му.
Един ден на вратата на пещерата потропал тъстът на чакала — старият брамин.
— Добър ден, дядо — казал приветливо чакалът, като се показал на входа. — Седни там, пред пещерата, та ме почакай! Аз ей сега ще дойда да си поговорим.
На брамина много се искало да влезе в пещерата, за да види как живее дъщеря му със своя мъж, но чакалът затворил вратата и той трябвало да остане отвън.
След малко чакалът излязъл.
— Е, как си, дядо? Как прекарваш с дъщерите си?
— Много зле, зетко, много зле. Пуста бедност ще ни съсипе. Нямаме що да ядем. Хижата ни се развали от силните дъждове: капе отвсякъде. Дрехите ни се отдавна окъсаха; голи ходим, както виждаш по мене. Иде ни да те помолим да ни приемеш в своята пещера. Тук поне никой няма да ни вижда, та не ще има от кого да се срамуваме. И да гладуваме, ще гладуваме заедно с тебе и с дъщерята.
— Това не може — казал чакалът. — Тая пещера е все още удобна за един чакал и за неговата вярна жена, която е длъжна да отиде там, дето я отведе мъж й, но за хора като вас не струва. Тясна е: ще се задушите в нея.
— А дъщеря ми как е? Бих искал да я видя. Нали знаеш, че всеки баща обича чедото си?
— А, не всеки. Оня баща, който е готов да омъжи дъщеря си дори и за куче, да се отърве от нея, сигурно не я обича, бих рекъл аз.
— Ех, пък ти, зетко, какъв си! Не ти ли казах още тогава, че изрекох тия думи само защото ми беше много тежко на душата? Но остави какво е казал бедният стар брамин. Изведи дъщеря ми да я видя. Защото хората ме плашат, че си я бил разкъсал и изял.
Чакалът се оскърбил от тия думи, ала не рекъл нищо. Той повикал жената и тя излязла от пещерата. Баща й я прегърнал и я попитал как живее с мъжа си.
— Слава на безсмъртните богове! — отвърнала тя. — Много добре си живеем. Хиляди пъти по-добре, отколкото бих живяла, ако ме омъжеше за най-богатия брамин.
— Значи, вие сте богати, а?
— Не мога да се оплача, татко. Нищо не ни липсва.
— Ами забравила ли си как живее твоят стар баща със своите шест дъщери? Те ще измрат от глад и студ. За тях не ви ли идва понякога на ум?
— Аз мисля често за вас, татко, но все ми се струва, че и ти си малко виновен за това, дето прекарваш заедно с дъщерите си в крайна немотия. Ти не работиш нищо и чакаш да ти донесат хората милостиня като на просяк. Винаги ме е било срам от това, но съм се бояла да ти го кажа.
Браминът се ядосал.
— Да — рекъл той, — аз наистина съм станал като просяците по царските пътища. И при вас съм дошъл да изпрося нещо. Дано поне вие не ме изпъдите.
Тогава чакалът се намесил.
Той казал:
— Дядо, ще те науча как да станеш богат и пребогат. Но помни, че се забогатява не с пари, а с ум. Имам една диня с много чудно семе. За три дена израства, за пет връзва и за седем узрява плодът. Ако си умен човек, от нея ще се обогатиш. Ей сега ще ти я донеса.
