За да се получи мислещо същество, възходящата спирала на еволюцията се навива все по-плътно, понеже коридорът на възможните условия става все по-тесен. Получават се много сложни организми, все по-сходни помежду си, макар че са възникнали в различни точки от пространството. Мислещият организъм неизбежно е рязко изявен като индивид за разлика от интегралния член на обществото на предмисленото равнище на развитие, като например мравката, термита и другите животни, пригодени към колективно съществувание. До известна степен качествата на мислещия индивид са антагонистични на социалните нужди на човечеството. Дали това ни харесва, или не, но така е станало при възникването на земния човек, а следователно и на вашия. То не е много подходящо за изкореняването на инферното, но след като сме разбрали случайността, ние сме стигнали до абсолютната необходимост от по-нататъшно, сега вече съзнателно затягане на спиралата в смисъл на ограничаване на индивидуалното пилеене на чувствата и стремежите, тоест на необходимостта от външна дисциплина като диалектически полюс на вътрешната свобода. Оттук произтичат сериозността и строгостта на изкуството и науката — отличителна черта на хората и обществата от най-висша категория — комунистическите.
Ако вместо затягане на спиралата на обществото се стигне до разпиляване и развиване, тогава ще се появят безброй анархистични индивиди (особено при по-леките условия на живот), съответно ще настъпи разпиляване и в творчеството: раздробени образи, думи, форми. По широтата и продължителността на разпространението на подобно творчество могат да се установят периодите на упадък на обществото — епохите на разпасаните, недисциплинирани хора. Върху науката на Ян-Ях се е отразил особено силно нейният разпасан характер и последица от това е неумението да се намери правилният път. Отделни ефекти без хармонично музикално съзвучие, оркестрирано според най-насъщните нужди на човечеството… — Вир Норин млъкна, а после добави: — Извинете, аз не исках да засягам социалните въпроси, но, изглежда, ние на Земята не можем да разсъждаваме иначе, без да имаме предвид главната цел: опазването на спокойствието, радостта и творческия труд на хората!…
Учените на Торманс посрещнаха края на речта на Вир Норин с навъсено мълчание. Те седяха и не изразяваха чувствата си нито с думи, нито с жест, докато той слизаше от катедрата, малко учуден от реакцията на аудиторията. Впрочем той беше почувствувал нарастващата неприязън още в началото на социологическите си формулировки. Вир Норин се поклони и излезе от залата, усещайки с цялото си същество експлозивната враждебност на привилегированите слушатели. Когато затвори вратата зад гърба си, той чу хаотичен шум, който веднага се засили до вик. Естествено, никой не излезе да го изпрати и Вир Норин, който не понасяше прощалните церемонии, дори се позарадва, че е спестил време и по-рано ще види Сю-Те. След половин час той наближи своя дом. В душата му се зароди неясно опасение: нещо лошо назряваше в бъдещата му съдба и това лошо беше свързано с речта му във физикотехническия институт. Да, той направи впечатление на учените, но какво? Беше се държал не така, както трябва, защото не можа да остане в рамките на «чистата» наука на Ян-Ях. А Таел подчертаваше необходимостта тъкмо от такава реч…
Трябва да поговори с Родис, тя е способна да надникне в бъдещето по-далеч от него…
Лошите предчувствия на Вир Норин изчезнаха, щом видя Сю-Те. Той никога не беше си представял колко много истинско щастие ще може да изпита на ръба на опасността в такава една стаичка. Лицето на Сю-Те беше озарено от беззаветна любов и Вир Норин чувствуваше колко са му скъпи всеки неин жест, бръчиците около засмяната и? уста, походката и?, нейният странен нежен глас, нито висок, нито нисък, нито звънлив, нито глух. Сю-Те винаги умееше да внесе нещо ново, изненадващо в техния разговор, внезапно преминавайки от сияещата радост към тревожните мисли за бъдещето, от лудешката, почти яростна страст към тъжното съсредоточаване в себе си. Понякога, също като стресната насън, Сю-Те гледаше Вир Норин, сякаш се взираше в бездната на живота, готова да хвърли в нея душата и тялото си, да отдаде всичко, до последната си въздишка. От време на време като призрак на бедата пред нея изведнъж се изправяше тъмното бъдеще, в душата и? се пораждаше остро чувство за крехкостта на нейното щастие със странния пришълец от междузвездните пространства, които умът и? не можеше да побере, и тогава Сю-Те се хвърляше към астронавигатора и замираше, притисната до него със затворени очи, едва дишайки.
Тя често пееше и започваше обикновено с нещо проникновено-печално, а после закачливо се впущаше в сложната плетеница на ритмичния танц. Тя му доверяваше детските си мечти, разказваше му за своите юношески преживявания с изтънченост на чувствата и наблюденията, достъпни не за всяка жена на Земята. И пак пееше, загледана в бъдещето като в тъмна река, която бавно тече към неизвестни далечини. Тогава на него му се искаше да забрави всичко, за да остава по-дълго със Сю-Те, с щедрата и? любов и самият да и? се отдава също толкова безогледно. Невъзможна мечта: прекалено сложно беше положението на чуждата планета, където той бе станал катализатор на зараждащите се сили на съпротивата и борбата за човешко съществуване, за излизане от инферното! Освен това му предстоеше да преживее тежкия момент, когато звездолетът с всичките му приятели ще отпътува за родната планета. Очакването измъчваше Вир Норин, макар че му предстояха още доста дни на съвместна работа с Родис и на чести срещи по СДФ с екипажа на звездолета.
Така си мислеше Вир Норин, но грешеше. След като той излезе от института, от тълпата на спорещите се измъкна един дребничък човек с толкова жълта кожа, че приличаше на болен. Той беше съвсем здрав, просто принадлежеше към етническата група на обитателите на високите ширини на главното полукълбо. Като виден астрофизик Нар-Янг вече беше удостоен с двойно име. Той се изкачи бързо в кабинета си на четвъртия етаж на института, заключи се и започна да прави изчисления, като от време на време пушеше, за да се ободри. Лицето му ту се разкривяваше от саркастична усмивка, ту светваше от злобна радост. Най- сетне той грабна листовете с изчисленията и замина за приемната на Висшия съвет, където се намираше кабинетът за повикване на най-отговорните сановници по нетърпящи отлагане въпроси от държавно значение.
На видеоекрана се появи надменен «змиеносец».
Окрилен от откритието си, Нар-Янг настоя да бъде свързан с властелина. Тайната, която той е разкрил, е толкова важна и велика, че може да я повери единствено лично на Чойо Чагас.
От дъното на екрана «змиеносецът» дълго се взира в астрофизика, обмисляйки нещо, и накрая върху злобното му и хитро лице се изписа нещо подобно на усмивка.
— Добре? Но трябва да почакаш, нали разбираш?!
— Как да не разбирам!
— Тогава чакай!
Екранът угасна, Нар-Янг се отпусна на удобното кресло и се отдаде на честолюбиви мечти. За такова донесение ще го наградят с ордена на Змията и Планетата, с титлата Опознал Змията, ще му дадат хубава къща на брега на Екваториалното море. И Гае Од-Тимфифт, прочутата танцьорка, която той отдавна ухажва, ще стане отстъпчива…
Вратата се разтвори с трясък. Нахлуха двама яки «лилави». Зад гърбовете им се мяркаше пребледнелият дежурен по приемна. Още преди астрофизикът да се опомни, те го измъкнаха от креслото, извиха му ръцете назад и го повлякоха към изхода. Изплашеният и възмутен Нар-Янг започна да вика за помощ, да заплашва, че ще се оплаче лично на Чойо Чагас. Един удар по главата, който за миг замъгли зрението му, сложи край на неговите излияния. Ученият се свести едва в колата, която бясно подскачаше по стръмния неравен път. Той се опита да разбере от хората, които бяха го отвлекли, къде и защо го карат, но силен удар по лицето прекрати въпросите му.
Избутаха го от колата пред залостената порта на една тъмносива къща, оградена с чугунена стена. Сърцето на Нар-Янг заби лудо от смесено чувство на страх и облекчение. Жителите на столицата се страхуваха от резиденцията на Ген Ши, първия и най-страшен помощник на Чойо Чагас. Астрофизикът бе подгонен в тръс надолу, към полусутерена. В ярко осветената стая обърканият Нар-Янг зажумя. На стражите бе достатъчен само един миг, за да отрежат от дрехите му всички закопчалки, да смъкнат колана му и да разпорят ризата му отгоре додолу. Спретнато облеченият възсух учен се превърна в жалък дрипльо, вкопчан в своя позорно свличащ се панталон. Жесток ритник в гърба и разтреперан от страх и ярост, той се намери пред голямото бюро, до което седеше Ген Ши. Вторият властелин на планетата се усмихна приветливо и Нар-Янг се почувствува по-сигурен.
— Моите хора са се престарали — каза Ген Ши. — Виждам, че неточно са ви предали заповедта — обърна се той към «лилавите» — да докарате не престъпник, а важен свидетел.
Ген Ши помълча, разглеждайки жълтокожия астрофизик, а после каза тихо:
— Хайде, казвай съобщението! Вярвам, че ти си искал да безпокоиш владетеля по действително важна причина, иначе нали разбираш? — Усмивката на Ген Ши накара поокопитилия се Нар-Янг да подвие зиморничаво пръстите на краката си.
— Съобщението е толкова важно, че ще го изложа единствено лично пред великия — твърдо каза той.
— Великият е зает и заповяда два дена да не го безпокоим. Казвай, но по-бързо!
— Бих искал да видя владетеля. Той ще се разгневи, ако кажа на някой друг. — Ученият сведе очи.
— Ти мен за някой ли ме мислиш?! — мрачно каза Ген Ши. — Не те съветвам да упорствуваш.
Нар-Янг мълчеше, като се стараеше да превъзмогне страха си. Те не ще посмеят да му направят нищо, докато той владее тайната, иначе тя ще загине заедно с него.
Астрофизикът мълком поклати глава, защото го беше страх, че с думи ще издаде уплахата си. Ген Ши също мълком запали дългата си лула и посочи с димящия и? край ъгъла на стаята.
В миг «лилавите» се нахвърлиха върху Нар-Янг, смъкнаха му панталона; други стражи свалиха калъфа от един предмет, който стоеше в ъгъла на стаята. Ген Ши се надигна мързеливо и се приближи до грубата дървена скулптура на умаага. На времето тези животни, сега почти измрели, били отглеждани на планетата Ян-Ях като ездитен и впрегатен добитък. Муцуната на умаага бе озъбена в зверска усмивка, а гърбът му бе издялан във вид на остър клин. «Лилавият» попита:
— Обикновена седалка ли, владетелю, или?…
— Или! — отговори Ген Ши. — Той е упорит, а седалката иска време. Аз бързам.
«Лилавият» кимна, вкара една ръчка в челото на дървеното добиче и започна да я върти. Клиновидният гръб започна да се разтваря бавно също като уста.
— Хайде, сложете му стремената! — спокойно каза Ген Ши и пусна няколко кълба дим.
Още преди стражите да го сграбчат, Нар-Янг разбра участта си. Сред народа отдавна се ширеше мълвата за страшното изобретение на Гир Бао, предшественика на Ген Ши, с помощта на което от мъжете можеше да се изтръгне всякакво признание, Тях ги караха да яхнат умаага и дървените челюсти на гърба на скулптурата започваха да се затварят бавно. Див ужас сломи цялото упорство и човешко достойнство на астрофизика. С вопъл «Всичко ще кажа!» той запълзя към краката на Ген Ши, притискайки се към пода и молейки за милост.
— Няма нужда от стремената! — изкомандува властелинът. — Изправете го и го сложете да седне, не, не на умаага — на креслото!
И проклинайки се за низостта на доноса, треперейки и задавяйки се, Нар-Янг разказа как тая заран земният гостенин се е изтървал на заседанието на физикотехническия институт, без да се досети какви изводи могат да си направят учените на Ян-Ях от обрисуваната от него картина на вселената.
— Само ти ли се намери толкова умен?
— Не знам… — Астрофизикът се запъна.
