Джеймз М. Бари
Питър Пан
1.
ПИТЪР ПАН СЕ ПРОМЪКВА
Всички деца порастват, само едно дете не порасна. Те рано разбират това. Ето как Уенди го разбра. Един ден, когато беше на две години, както си играеше в градината, тя откъсна едно цвете и изтича да го занесе на майка си. Сигурно е изглеждала много сладка, защото мисис Дарлинг сложи ръка на сърцето си и извика: „Ах, защо не може да останеш такава завинаги!“ Тя не каза нищо повече на тази тема, но оттогава Уенди знаеше, че трябва да порасне. Всяко дете разбира това, когато стане на две години. Тази възраст е краят на най-хубавото.
Те, естествено, живееха на номер четиринайсет и преди Уенди да се появи на бял свят, майка й беше най-важната личност в семейството. Беше очарователна дама с романтична душа и на сладките й устни често се появяваше закачлива усмивка. Романтичната й душа приличаше на онези мънички кутийки, поставени една в друга, които пътешествениците донасят от загадъчния Изток — колкото и кутийки да отвориш, все изскача друга, още по-малка. А на закачливите й сладки устни имаше една целувка, която Уенди никога не успяваше да хване, макар че съвсем явно си беше там — в десния ъгъл на устата.
Ето как мистър Дарлинг спечелил майката на Уенди: многобройни млади мъже — те я познавали още от момчешките си години, когато била малко момиче — едновременно открили, че тя много им харесва и всички се затичали към нейната къща да й направят предложение за женитба, но мистър Дарлинг взел файтон и ги изпреварил — така я спечелил. Спечелил я цяла-целеничка с изключение на най-вътрешната кутийка и целувката в ъгъла на устата. Той изобщо никога не научил за кутийката, а след време се отказал от опитите да улови целувката. Уенди смяташе, че може би Наполеон би успял да хване целувката, но аз си мисля, че и той нямаше да може; представям си го как напразно се опитва да я улови и как накрая си отива разгневен, като затръшва вратата.
Мистър Дарлинг се хвалеше на Уенди, че майка й не само го обичала, но го и уважавала. Той беше от онези дълбокомислени мъже, които разбират от акции и облигации. Всъщност, никой в действителност не разбира тия неща, но той наистина имаше вид на човек, който ги разбира и често казваше, че акциите се качвали, а облигациите спадали; и го казваше по начин, който би накарал всяка жена да го уважава.
На сватбата майката на Уенди била с бяла рокля и отначало водела книгата с домакинските сметки отлично, почти с радост, като че ли това е игра, и не пропущала да впише дори китка магданоз; но лека полека цели зелки почнали да изпадат от сметките и на тяхно място се появявали рисунки на бебета. Вместо да събира числа, рисувала бебета — искала да отгатне дали ще се роди момче или момиче.
Първа дошла Уенди, после Джон и най-после Майкъл.
След раждането на Уенди, една-две седмици родителите й се питали дали ще могат да си я задържат, или ще трябва да я подарят някому, защото с нея разноските на семейството много нараствали. Мистър Дарлинг страшно се гордеел с нея, но понеже бил много честен човек, сядал на ръба на леглото, където лежала мисис Дарлинг, хващал ръката й и почвал да пресмята разноските, а през това време тя го гледала умолително. Майка й искала да си я задържат, пък да става каквото ще, но според него въпросът не можел да се решава така. Неговият начин бил да вземе молив и лист хартия и да се залови да смята; но ако през това време тя предложела нещо, той се обърквал и започвал сметките си от самото начало.
— Но не ме прекъсвай — молел я той. — В къщи имам една лира и седемнайсет шилинга, в кантората — два шилинга и шест пенса; мога да престана да пия кафе в кантората, значи спестяваме, да речем, десет шилинга, това прави две лири, девет шилинга и шест пенса, и с твоите осемнайсет шилинга и три пенса прави три лири, девет шилинга и седем пенса, и с пет лири, нула шилинга и нула пенса в чековата ми книжка прави осем лири, девет шилинга и седем пенса. — Кой мърда там? — осем лири, девет шилинга и седем пенса, точка и седем на ум — не говори, мила — и с лирата, която даде на заем на онзи човек, дето звъня на вратата — тихо, моето дете — точка и дете наум — ето на, заради тебе сбърках! — девет лири, девет шилинга и седем пенса ли казах? Да, казах девет лири, девет шилинга и седем пенса. Въпросът е: можем ли да се опитаме една година да караме с девет лири, девет шилинга и седем пенса на месец?
— Разбира се, че можем, Джордж — викала мисис Дарлинг, но тя била пристрастна, а всъщност той имал по-благороден характер от нея.
— Помни, има и заушки — предупреждавал я той почти заплашително и отново нареждал: — Заушки — една лира, това съм го записал, но по-скоро може да е и лира и половина — мълчи-морбили — една лира и пет шилинга, рубеола — половин гвинея, това прави две лири, петнайсет шилинга и шест пенса — не ми се заканвай с пръст — магарешка кашлица, да речем, петнайсет шилинга — и така продължавал. Всеки път сборът бил различен, но в края на краищата Уенди успяла да се промъкне, като намалили заушките на дванайсет шилинга и шест пенса, а двата вида шарка писали като една болест.
Същите вълнения имаше и при раждането на Джон, а на Майкъл едва-едва му се размина; но си задържаха и двамата. Скоро след това може да ви се е случвало да ги видите тримата, наредени в редица, как отиват в детската градина на мис Фул-съм, придружени от бавачката си.
Тъй като мисис Дарлинг много обичаше всичко да бъде както трябва, а мистър Дарлинг страшно държеше с нищо да не се отличава от съседите, децата, разбира се, имаха бавачка. Понеже трите деца изпиваха огромно количество мляко, семейството беше бедно и затова за бавачка взеха едно много сериозно нюфаундленско куче, което се наричаше На-на; преди да го приберат Дарлингови, то нямаше господар. Нана открай време обръщаше голямо внимание на всички деца и семейството се запозна с нея в градината Кензингтън, където тя прекарваше по-голямата част от свободното си време, като постоянно надничаше в детските колички. Небрежните ба-вачки много я мразеха, защото тя вървеше подире им до къщи и ги кореше пред господарките им. Нана се оказа безценна бавачка. Колко грижливо и внимателно къпеше децата, по всяко време на нощта ставаше, щом заплачеше някое от поверените й деца. Разбира се, колибката й беше в детската стая. С гениален усет предугаждаше кога кашлицата е дребна работа, дето само те кара да се ядосваш, и кога трябва да се увие чорап около врата. До смъртния си час имаше вяра само в едновремешните лекарства, като листа от ревен и с ръмжене изразяваше презрението си към всички модерни измишльотини за микроби и други подобни. Бе крайно поучителна гледка да я види човек как съпровожда децата до училище: вървеше спокойно до тях, когато се държаха добре, или изтикваше обратно в редицата онези, които се отделяха настрани. Когато Джон имаше час по футбол, тя никога не забравяше да вземе пуловера му и обикновено носеше чадър в устата си за в случай на дъжд. В сутерена на училището на мис Фулсъм имаше стая, където бавачките чакаха да свършат занятията. Те седяха на пейки, а Нана лежеше на пода, но това беше единствената разлика. Те се преструваха, че не я забелязват — считаха я за същество с по-долно обществено положение — а тя презираше празните им приказки. Нана се дразнеше, когато приятелките на мисис Дарлинг влизаха в детската стая, но все пак при техните посещения тя бързо- бързо сваляше престилката на Майкъл и му слагаше онази със синия ширит, оправяше роклята на Уенди и се спускаше да вчеше косата на Джон. В никоя детска стая по света не е царувал по-голям ред и мистър Дарлинг си даваше сметка за това; но все пак понякога се тревожеше и се питаше дали съседите не ги одумват; а трябваше също да помисли как ще гледат в града на човек, който е поверил децата си на грижите на едно куче.
Нана му създаваше и други грижи. Понякога му се струваше, че тя не се възхищава от него. „Знам, че тя извънредно много се възхищава от тебе, Джордж“ — уверяваше го мисис Дарлинг и правеше знак на децата да се държат особено мило към баща си. Тогава всички започваха да скачат и танцуват, а понякога позволяваха и на Лиза, единствената им друга прислужница, да лудува с тях. С бяла шапчица на главата и с дълга пола, тя изглеждаше като мъничко момиченце, макар че когато я наемаха, се кълнеше, че отдавна е навършила десет години. Колко весели бяха тези палавници! И най-весела от всички беше мисис Дарлинг — така лудешки се въртеше на пръсти, че от нея се виждаше само целувката, и ако в такъв миг изтичаш, би могъл да хванеш тази неуловима целувка. Никое семейство не е било по-естествено и по-щастливо, до момента когато се появи Питър Пан.
За Питър Пан мисис Дарлинг чу за първи път, когато разтребваше из главите на децата си. Всяка добра майка има обичай да тършува в главите на децата си вечер, когато заспят, да подрежда всичко за следната сутрин и да поставя пак на мястото им всички неща, които са били захвърлени през деня. Ако можеше да лежиш буден (но, разбира се, това е невъзможно), щеше да видиш как и твоята майка върши това и щеше да ти е интересно да я наблюдаваш. Също като че ли подрежда чекмеджета. Сигурно ще я видиш коленичила до леглото ти как се заглежда насмешливо в някои неща, които си напъхал в главата си, как се
