3
Четвъртък
1.
Рано сутринта в четвъртък, по време на бръсненето си, Джеймс Дюит беше сепнат от раздиращия звън на телефона. Светкавично го обхвана чувство на страх и си помисли, че психопатиците би трябвало да изпитват същия тревожен страх при неочаквано позвъняване. Образът на мъртвия Осбърн се надигна като видение от отбивката и се понесе пред очите му с бледосивата си кожа.
След още няколко звъна Еми щеше да вдигне слушалката. Тя спеше по-дълбоко, от което и да е човешко същество на земята — нещо като зимния сън на мечките. Въпреки че дериватният телефон беше само на няколко инча от главата й, Еми се събуждаше обикновено след пет или шест позвънявания.
Нощта за Еми беше много тежка. Кошмарът й постоянно се повтаряше и я събуждаше цялата в писъци и сълзи. Той беше прекарал повечето от нощта с нея, седнал на края на леглото, хванал я за ръката, втренчил поглед в нея с бащинска загриженост. Ако кошмарът беше някаква фикция, щеше да е по-лесно, но разбира се, не беше така. Беше преживяла онези минути в съдебната зала стотици пъти и както той разбираше, навярно имаше да преживее още сто. Той се утешаваше от мисълта, че тя все пак оцеля през месеците, които експертите считаха за най-трудни. Трябваше да се направят още няколко важни скока, от които може би най-важният беше да се убеди Еми да се раздели с пепелта на своята майка. Тази керамична урна на бюрото на Еми постоянно символизираше зависимостта й от миналото. Нейният баща продължаваше да се моли за бъдещето.
Пластмасовата бръсначка за еднократна употреба се изплъзна от пръстите му в мивката и заплува сред айсберги от пяна за бръснене. Когато вдигна слушалката, забеляза, че часовникът до леглото показва 6 и 30.
— МТН на Дел Мар — каза със сериозен, предпазлив, почти извинителен тон Джини. — Джеймс? — попита тя, след като той не реагира на думите й.
— Кой е сега при трупа?
— Нелсън. Казва, че не е докоснал нищо. Изглежда малкото ти конско е стигнало до ушите им, — такава беше Джини: вдига ти веднага самочувствието, точно когато ти трябва. Дюит беше използвал времето за преглед и инструктаж в сряда, за да проведе опресняващ курс по задълженията на полицая, който първи се яви на мястото на произшествието. Тя все пак преувеличаваше неговия принос: Нелсън беше най-добрият униформен полицай на участъка.
— Самоубийство?
— Точно така, миличък. Искаше ми се да не ти казвам пак такава неприятна новина, вместо че си спечелил от лотото, но не стана.
— Кой е уведомен?
— Ти си първият, Джеймс. Пред мен е списъка. Искаш ли да събудя командира?
— Кап? Мисля, че ще е по-добре да го направиш. Обади се и на Хинди3, Джини. Запознай го подробно. Кажи му, че съм тръгнал за там. — Така щеше да осигури някой да се грижи за Еми сутринта. — Обади се и на Зоро — доктор Емануел — искам го да дойде там. И събуди Брайън Марни и му кажи да изпрати някой съдебен следовател от лабораторията. Този път искам мястото на престъплението да се третира както трябва. Добре е да се обадиш и в офиса на окръжния прокурор — оттам могат да поискат да пратят някого. Днес ще ни трябват повече радиоколи. Виж коя е на повикване. Използвай телефоните. Не искам никой да използва радиовръзката. Не ни трябват зоологически сцени там. Нека прекъснат океанския път горе и отклонят движението. Същото и с панорамния.
— Дървени барикади?
— Моля те.
— Готово.
Затвориха. Дюит бързо облече дрехите си от вчера, убеден, че трупът на паркинга, на който отиваше, не е самоубийство, а точно обратното — умишлено убийство.
2.
Веднага след пристигането си на големия паркинг на плажа „Кармъл“, който полицаите наричаха Дел Мар, Дюит каза на едрия, широкоплещест, мускулест полицай от патрулната кола Бъфорд Нелсън:
— Тарзане, изгаси светлините на радиоколата. Няма смисъл да се привлича допълнително внимание.
Нелсън беше оставил включени въртящите се фарове на покрива на купето. Малка група зяпачи се беше струпала до входа на паркинга. В паркинга, който беше изолиран с полицейска лента и сигнални пластични конуси, имаше самотен малък камион с платформа „Чеви Лъв“, много светлосив, с очукан фургон на платформата като каравана за летуване. Двигателят продължаваше да работи и сивкавосин пушек излизаше от кабината, в която беше трупът. Двамата мъже стояха в оградения район.
— Проверих врата му за пулс — обясни Нелсън. — Никакъв пулс. Кожата е студена. Не съм докоснал нищо, освен вратата на шофьора.
— След минута ще го извадим — каза Дюит. — Иска ми се да почакаме още малко докато бъде фотографиран.
— Внимавах къде вървя, както казахте. А, да, и намерих пак от онова масло; петно с триъгълна форма. Около него съм начертал кръг с тебешир. — Посочи с пръст начертания кръг на асфалта на около пет фута от камиона пикап.
— Петно от няколко капки?
— Изглежда като нещо, което ни описахте вчера на инструктажа.
Дюит приближи бавно до тебеширената фигура и спря внимателно да нея. С опитните си очи огледа капките пред обувките си. Гърдите му се изпълниха с познатия пулс при изпито прекалено много кафе; но тази сутрин не беше пил никакво кафе. И ето пак — познатото триъгълно петно от моторно масло до обувките му.
За изненада реакцията му не беше като на съдебен следовател — не му беше нужна хроматография и сравнение по снимки, за да разбере, че това масло е от същия автомобил, който е бил до трупа на Осбърн. Реакцията му беше хладна паника на детектив, обземаща го от слабините до гърлото. Неудобното приемане на отговорността за още един изгубен живот. Жертва. Самата дума предизвикваше необходимост от спешни действия. От този момент нататък, от Джеймс Дюит зависеше това да бъде спряно, да не се случи пак.
Отговорността се стовари върху него. Някъде наблизо имаше убиец. Преднамерен, добре обмислящ действията си убиец, опитващ се да маскира действията си. Мъж? Жена? Черен, бял, азиатец, латиноамериканец? На каква възраст? В какво психическо състояние? Две жертви за три дни. Странно необяснимо чувство обзе Дюит: напрегнат страх, смесен с ободряващото въздействие на предизвикателството пред него. Беше хвърлен в състезание, в което още хора щяха да се разделят със своя живот, ако той не спечелеше.
Беше чувал много разкази за разследвания и познаваше много разследвания. Имената бяха на върха на езика му: Тед Бънди, Грийн Ривър. Този не може да е такъв като тях, каза той на себе си, продължавайки да гледа втренчено петното масло. Доста внимателно планирано. Повече от очевидно, че е така. Господи, колко внимание трябваше да отдели. Обърна поглед назад към Нелсън, който го гледаше и очакваше указания. Вдигна ръка и подръпна папийонката си. Днес беше червена. Стягаше го.
— Разпитай съседите — нареди той.
Ръсти изджафка от задната седалка. Носът му беше надушил следа от охлюв на стъклото. Ниска мъгла пълзеше по паркинга откъм брега, подобно на пушек от невидим огън. Небето заплашваше с дъжд. Дюит свали очилата си и излъска лещите, докато стоеше и размишляваше. С мъглата на паркинга стана по- студено. Закачи очилата зад ушите си и ги намести на носа си. После тръгна към своята кола да извади своя комплект от прибори.
Тя беше жена с чудесен цвят на кожата, на около трийсет години, нещо като Виктория Принсипал, но в стил библиотекарка. Дюит харесваше красиви ръце като нейните — като че ли беше пианистка. Носеше очила от „Пери Елис“ и точно колкото трябва червило. Синьото й водонепромокаемо яке беше с вдигнат догоре цип. Около врата имаше вълнен шал. Сините дънки показваха дълги крака. Имаше много приятен и приветлив вид: интелигентна, симпатична, атлетична, но и свенливо неуверена в себе си. Беше я забелязал в лабораторията; не беше такава, която да не се забележи. Чак когато зърна изражението на лицето й, той разбра, че и тя го е забелязала.
Двамата се запознаха като си казаха имената и стиснаха здраво ръце. Клеър О’Дейли, съдебен следовател към лабораторията по криминалистика в Салинас. Видя в нея доверие и хареса това.
Тя го попита:
— Защо един бивш съдебен следовател се отбива при настоящ съдебен следовател?
— Предполагам, че можех да свърша част от всичко това сам — призна той, вдигайки един от нейните тежки черни сакове от багажника на нейната кола, тъй като предусети, че тя сама щеше да го направи. — Нося някои прибори и инструменти в моя багажник.
— Чух, че в багажника ви имало цяла подвижна лаборатория — каза тя шеговито.
— С по-незначителните случаи се оправям сам. Това беше част от замисъла, когато ме направиха детектив там. Но от опит знам, че Бил Сафелети, нашият прилежен окръжен прокурор, обича разделението на властите при по-важните случаи. Той би изкарал целия персонал на лабораторията да работи по такъв случай, само и само да не се наложи да дава излишни обяснения пред съдебни заседатели.
— Съдебните заседатели ли? — попита тя и преметна през врата си ремъка на автоматичен фотоапарат „Фуджи“. — Нали случаят е обявен като самоубийство.
— Разследваме го като вероятно умишлено убийство — коригира я той.
— Не самоубийство?
— Точно така — каза той със заплашителна сила на гласа. — Точно това искам да кажа сега. Но не искам да влияя на вашето разследване. Резултатите от него могат по-късно да дойдат при мен.
— Сафелети — каза тя. — Вие май вече мислите за съдебен процес.