Робърт Шекли
Туземният въпрос
Едуард Дантън беше саможив. Още като бебе бе показал признаци, предвещаващи антисоциални наклонности. Това би трябвало да бъде достатъчно предупреждение за родителите му, чийто дълг бе незабавно да го заведат при компетентен детски психолог. Той би могъл да разшифрова скритата в детството причина за тези антисоциални наклонности. Но родителите на Дантън, очевидно драматизирайки собствените си проблеми, бяха решили, че с възрастта детето им ще надживее това.
Но той така и не успя.
В училище Дантън едва се добра до удовлетворителни оценки по групово възприемане на чужди култури, по родово здраве, привързаност към общите норми, оценка на приятелството и други предмети, които човек трябва да знае, за да може да живее спокойно в съвременния свят. И затова поради липсата на знания и разбиране Дантън никога нямаше да може да живее спокойно.
Но мина време, докато той осъзна това.
Никой не би се досетил за липсата на здраве у Дантън, ако съдеше по външния му вид. Той беше висок, атлетичен младеж със зелени очи и приятен характер. В него имаше нещо, което доста привличаше момичетата. Всъщност няколко му бяха обърнали сериозно внимание, преценявайки го като евентуален съпруг.
Но дори и най-безгрижното момиче не би могло да се абстрахира от слабостите на Дантън. Той бе предразположен към умора само след неколкочасови колективни танци, точно когато веселбата едва започва. Когато играеха бридж на дванайсет ръце, вниманието на Дантън често се отплесваше нанякъде и той бе принуден да иска припомняне на залозите за неудоволствие на останалите единайсет играчи. А за играта на метро бе направо невъзможен.
Наистина Дантън се мъчеше да се преструва, че му харесва тази класическа игра. Хванат за ръце със съотборниците си, той се хвърляше напред към вагона на метрото, опитвайки да го завземе с отбора си, преди противникът да е щурмувал отсрещните врати.
Капитанът на отбора му викаше:
— Напред, мъже! Ще закараме този вагон в Рокауей!
А капитанът на противника крещеше:
— Никога! Давайте, момчета! Той ще иде в парка Бронкс или никъде!
Дантън се бореше яростно в тълпата с привидна усмивка на лице и бръчки на ярост около устата и очите. Приятелката, с която ходеше в момента, обикновено виждаше това и го питаше:
— Какво има, Едуард? Не ти ли доставя удоволствие?
— Разбира се, че да — отговаряше й той.
— Виждам, че не е така! — изплакваше момичето отчаяно. — Не разбираш ли, Едуард, че нашите предци точно по този начин са се освобождавали от агресивността си? Историците твърдят, че точно тази игра в метрото е предотвратила унищожителната атомна война.
— Да, знам — отговаряше Едуард Дантън. — На мен наистина ми харесва. Аз… О, Боже!
В този момент в борбата се намесваше трета група с преплетени ръце и викове: „Бий, убивай, бий!“
Така той загубваше поредната си приятелка, защото и тя виждаше, че Дантън не й предлага добро бъдеще. Липсата на здраве никога не може да бъде прикрита. Явно бе, че Дантън никога няма да живее щастливо в предградията на Ню Йорк, които се простираха от Рокпорт и Мейн до Норфък и Вирджиния, нито в предградията на който и да било друг мегаполис.
Дантън напразно се опитваше да се справи с проблема си. Но започнаха да се появяват и други недостатъци. Той разви астигматизъм от прожекциите на реклами в ретината, а в ушите му се появи непрестанно бучене от музикалните реклами. Лекарят го предупреди, че анализът на симптомите няма да му помогне да се освободи от тези психосоматични неприятности. Защото трябва да се лекуват не те, а основната невроза на Дантън. Неговата антисоциалност.
Но Дантън разбра, че точно с това не може да се пребори. И мислите му неудържимо се насочиха към бягство. В Космоса имаше достатъчно място за саможивците от Земята.
През последните два века милиони психично нестабилни, невротици, психопати и всякакви откачалки бяха отлетели към звездите. Първите използваха за космическите си кораби двигателната сила на Микелсън и прекарваха от двайсет до трийсет години в прелитане от една звездна система на друга. Новите космически лайнери, задвижвани от торзионните подпространствени двигатели на „Дженеръл Мотърс“, извършваха същото пътешествие в рамките на месеци.
Домошарите, понеже бяха социално ориентирани, тъгуваха по загубата на всеки човек, но пък бяха благодарни за допълнителната дажба храна, която оставаше за тях.
На двайсет и седмата година от живота си Дантън реши да напусне Земята и да стане пионер. Денят, в който даде документа си за дажбата храна на най-добрия си приятел, Ал Тревър, бе много тъжен.
— Ех, Едуард — каза Тревър, като въртеше скъпоценния документ в ръцете си. — Не знаеш какво означава това за Миртъл и мен. Ние винаги сме искали да имаме две деца. Сега, благодарение на теб…
— Стига — каза Дантън. — Там, където отивам, няма да имам нужда от разрешително за храна. Всъщност аз може би изобщо няма да мога да си я готвя — добави той на глас мисълта, която внезапно бе преминала през ума му.
— Но това няма ли да бъде твърде неприятно? — попита го Ал, който винаги се тревожеше за приятеля си.
— Възможно е. Но след известно време може да си намеря жена. А дотогава ще се пречистя.
— Така е. Но какъв тип работа си избрал, за да облагородиш душата си?
— Зеленчукопроизводство. Може да се окаже и практично.
— Дано — каза Ал. — Е, приятел, късмет.
След като разрешителното за изхранване вече го нямаше, жребият беше хвърлен. Дантън упорито продължи напред. В замяна на правото му да има деца правителството му предостави неограничено време за ползване на транспорт, както и основното необходимо оборудване от машини и семена за първите две години, а също и храна.
Дантън тръгна веднага.
Той избегна най-населените области, които обикновено бяха притежание на фанатични малки групировки. Не пожела да получи място в светове като Корани II например, където един гигантски компютър бе установил математическо управление. Нито пък го интересуваше Хайл V, където населението, състоящо се от 342-ма души, си правеше планове за завземане на Галактиката. Той отмина и Селскостопанските светове — тъпо и ограничено място, където хората се бяха отдали на живот в съответствие с твърде екстремистки теории за здравословен живот.
Когато пристигна на Хедония, мислеше да остане на тази забележителна планета. Но разбра, че хората на Хедония май не живеят дълго, въпреки че никой не отричаше радостта им от живота.
Дантън се реши на едно още по-дълго пътуване и го направи. Отмина Минните светове — мрачни, скалисти места, населени с унили, брадясали мъже, склонни към внезапно насилие. И накрая стигна до Новите територии. Тези ненаселени светове бяха най-отдалечените от Земята. Дантън огледа няколко планети, преди да се спре на една, където изобщо не съществуваше разумен живот.
Това бе спокойно място с много водни пространства, богати на риба, тук-там обсипани с по някой остров, обрасъл с буйна зелена джунгла, пълна с дивеч. Капитанът на кораба му издаде надлежния нотариален акт за планетата, която Дантън нарече Ново Таити. Един бърз оглед от Космоса му показа остров, доста по-голям от останалите. Той кацна там и започна да си строи жилище.
Първоначално имаше да върши доста работа. Дантън си построи къща от клони и снопове изсушена трева в близост до белия, блестящ бряг. Направи си въдица, няколко капана за дивеч и мрежа. Засади зеленчуковата си градина и с благодарност наблюдаваше как тя разцъфтя под тропическото слънце, подхранвана от топлите дъждове, които се изсипваха всяка сутрин между седем и седем и половина.
Изобщо Ново Таити се оказа райско място и Дантън би могъл да бъде много щастлив тук. Но само едно нещо му пречеше.
Зеленчуковата градина, която той бе мислил, че ще му осигури облагородяване на душата, се оказа напълно неуспешен опит в това отношение. Дантън установи, че по всяко време на деня и нощта мисли за
