беше възрастен, с червеникаво сбръчкано лице. Говореше:
— Аз искам да ви разкажа за света на мъртвите, защото те ходят по земята редом с нас. Какво ще кажете на това, а?
— Лично аз ще се съглася — отвърна Хол, — защото до вас стои белокоса жена в астрално тяло с неподвижна лява ръка.
— Боже мой, това сигурно е Етел! Тя почина миналата година, господине, и оттогава аз се опитвам да се свържа с нея. И какво казва?
— Цитирам: „Херберт, стига си дрънкал врели-некипели, ами си върви у дома. В тендежарата има яйца, водата е изкипяла и до половин час жалката ти бърлога ще изгори до основи!“
— Това си е Етел! — възкликна Херберт. — Етел, как можеш да наричаш врели-некипели разговорите с мъртви, щом самата ти си дух?!
— Тя отвръща — доложи Хол, — че мъж, който не може да си свари даже едни яйца, без да подпали къщата, няма право да размишлява за духовете!
— Цял живот ми трие сол на главата — измърмори Херберт и се отдалечи.
— Мадам, не сте ли прекалено строга с него? — попита Хол.
— И докато бях жива не ме слушаше, и сега. Как да не си прекалено строг с такъв човек… Приятно ми беше да си побъбрим, господине, но вече трябва да си тръгвам — каза Етел.
— Къде? — позаинтересува се Хол.
— В Дома за Престарели Духове, къде другаде — и изчезна.
Хол поклати глава с възхищение: „Какво прекрасно място е Земята!“ — помисли си той.
На Катедралната алея се тълпеше народ — главно венериани, маскирани като немци, и обитатели на съзвездието Стрелец, прикрити като хипита.
Някакъв дебелак се приближи до Хол и го попита:
— Извинявайте, вие не сте ли Хол Папазиан? Аз съм Артър Вентура, ваш съсед.
— От Алдебаран ли? — попита Хол.
— Не, от Бронкс.
— На Алдебаран няма Бронкс! — отсече Хол.
— Вземете се в ръце, Хол. Няма ви цяла седмица. Алина ще откачи от притеснения. Иска да се обърне към полицията.
— Алина ли?
— Вашата съпруга.
Хол разбра какво става — просто Кризисно Съвпадение на Личности. Като правило извънземните туристи не се сблъскват с това явление. Съвпадението можеше да донесе на Хол потресаващи впечатления! Стига да се запазят в паметта…
— Добре — рече Хол. — Благодаря за информацията. Съжалявам, че съм причинил толкова вълнения на моята съпруга, на моята прекрасна Полина…
— Алина — поправи го Вентура.
— Да де. Предайте й, че ще се върна, веднага щом изпълня задачата.
— Каква задача?
— Моята задача е да изясня каква е моята задача.
Хол се усмихна и се опита да си тръгне, но Артър Вентура притежаваше уникалната способност да се рои и обгради Папазиан от всички страни, като вдигаше аларма и се опитваше да приложи силови похвати. Папазиан си помисли за лазерното си оръжие и замисли да убие всички Вентури, но после реши, че това не би било в духа на събитията…
Униформени лица въдвориха Папазиан в дом, където той се строполи в обятията на ридаеща жена. Тя веднага започна да му съобщава сведения от личен характер. Хол стигна до извода, че жената се казва Алина. Тя беше убедена, че е негова жена. И би могла да му предостави съответните документирани доказателства.
В началото дори беше забавно да имаш жена, деца, работа, сметка в банката, автомобил, няколко ката бельо и всичко останало, което имат земяните. Хол се радваше на новите си вещи. Почти всеки ден Алина го питаше:
— Скъпи, още ли не си спомняш нищо?
А той отвръщаше:
— Нищо. Но съм сигурен, че всичко ще се оправи.
Алина плачеше. Хол свикна и с това.
Съседите бяха много грижовни, приятелите — много добри. Всички се стараеха да скрият от него, че е превъртял — чудак, идиот или психар.
Хол Папазиан изучи всичко, което някога е вършел Хол Папазиан, и вършеше същото. Простите вещи наоколо намираше за доста занимателни. Какво повече би могъл да иска един алдебаранец? Та той живееше истински земен живот и земяните го приемаха за свой!
Е, разбира се, понякога правеше грешки. Не можеше да се ориентира с времето, но постепенно се научи да не коси ливадата в полунощ, да не слага децата в леглото в пет сутринта и да не ходи на работа в девет вечерта. Той не виждаше никакви причини за такива ограничения, но те правеха живота му по- интерсен.
По настояване на Алина Хол се обърна към доктор Кардоман — спец по четене на съдържимото в човешките глави. Докторът казваше кои мисли са добри и полезни, а какви — лоши и нечисти.
Кардоман:
— Отдавна ли имате усещането, че сте извънземно същество?
— Малко след като се родих на Алдебаран.
Кардоман:
— Ще спестим много време, ако признаете, че сте в плен на странни идеи.
Папазиан:
— Точно толкова, колкото ако вие признаете, че съм алдебаранец, попаднал в затруднено положение.
Кардоман:
— Шшт, тихо! Слушай, приятел, такова изявление може да те докара дявол знае докъде.
Папазиан:
— Шшт, тихо!
Нещата вървяха на добре. Нощите се сменяха с дни, седмиците се натрупваха в месеци. Хол имаше моменти на прозрения и доктор Кардоман се радваше. Алина пишеше мемоари под заглавие „Изповед на една жена, чийто мъж вярваше, че е от Алдебаран.“
Веднъж Хол каза на Кардоман:
— Изглежда паметта ми се връща.
— Хм.
— Спомних си, когато бях осемгодишен. Поих с какао едно железно фламинго край малка беседка, а наблизо мъкнеше своите води река Чесапик.
— Лъжлива памет от филми — прокоментира доктор Кардоман, след като надникна в досието му. — Когато сте били на осем, сте живели в Йънгстаун, Охайо.
— Дявол да го вземе! — чистосърдечно възкликна Папазиан.
— Но сте на правилен път — успокои го Кардоман. — У всеки има такава памет, тя скрива насладите и страховете на болната психика. Не се разстройвайте, това е добър признак.
Папазиан имаше и други спомени: за младост, която е прекарал като юнга на английска канонерка, за премеждия в Клондайк… Това безспорно бяха земни спомени, но доктор Кардоман търсеше друго.
В един хубав ден в дома дойде продавач на четки — искаше да види стопанката.
— Ще се върне след няколко часа — извини се Папазиан. — Сега има урок по старогръцки, а след това е на каменоделство.
