Робърт Шекли
Жестоки уравнения
След като кацнаха на Регулус V, мъжете от експедицията „Ярмолински“ направиха лагер и активираха ПР-22-0134, техния охранителен робот, когото бяха нарекли Макс. Роботът беше подчиняващ се на звукови заповеди двукрак механизъм, чиято функция бе да пази лагера от нашествия на чуждоземни, в случай че такива изобщо имаше. Първоначалния цвят на Макс бе стоманеносив, но по време на безкрайния полет те го бяха пребоядисали в небесносиньо. Макс беше висок точно метър и двадесет. Мъжете от експедицията бяха привикнали да мислят за него като за приятен, разумен, метален дребосък — железен гном, миниатюрен образ на Тенекиения човек от Оз.
Те, разбира се, не бяха прави. Техният робот не притежаваше нито едно от качествата, с които го бяха одухотворили. ПР-22-0134 не бе по-разумен от един комбайн, нито по-мил от автоматична стоманена преса. В морално отношение той можеше да бъде сравнен с турбина или радио, но не и с нещо човешко. Единствените човешки качества на ПР-22-0134 бяха неговите скрити интелектуални заложби.
Малкият Макс, небесносин и с червени очи, обикаляше периметъра на лагера и всичките му сензори бяха нащрек. Капитан Бийти и лейтенант Джеймс се издигнаха с летателния апарат и тръгнаха на едноседмично пътешествие за оглед на планетата. Те оставиха лейтенант Халоран да поддържа лагера.
Халоран беше нисък здравеняк с широки гърди и криви крака. Той беше весел, луничав, издръжлив, неблагочестив и умен. Той обядва и прие радиограмата от изследователската група. После разгъна един шезлонг и се настани да се любува на пейзажа.
Ако човек е любител на пустотата, Регулус V можеше да му се стори доста красиво място. Във всички посоки се простираше прегрят от жегата пейзаж от скали, камънаци и лава. Имаше някакви птици, които приличаха на врабчета и животни, подобни на койоти. Тук-там се виждаха едва живи кактуси.
Халоран се изправи.
— Макс! Ще отида да хвърля един поглед извън периметъра. Докато ме няма, ти отговаряш.
Роботът спря обиколката си.
— Да, сър, аз ще отговарям.
— Няма да позволяваш на никакви извънземни да се намъкват. Особено онези двуглавите, дето вървят назад.
— Слушам, сър — Макс нямаше чувство за хумор, когато станеше дума за извънземни. — Знаете ли паролата, господин Халоран?
— Да, Макс. А ти?
— И аз, сър.
— Добре. До скоро. — И Халоран напусна лагера.
След като огледа имота за около час и не откри нищо интересно, Халоран се върна. С удоволствие забеляза, че ПР-22-0134 патрулира по периметъра. Това означаваше, че всичко е наред.
— Здрасти, Макс — извика той. — Някакво съобщение за мен?
— Стоп — отвърна роботът. — Кажи паролата.
— Стига глупости, Макс. Не съм в настроение за…
—
Халоран рязко се спря. Фотоелектрическите очи на Макс бяха просветнали и тихо двойно изщракване подсказа, че оръжията му са заредени. Халоран реши да действа внимателно.
— Спрях. Казвам се Халоран. Сега добре ли е, Макси?
— Кажете паролата, моля.
— Зюмбюл — каза Халоран. — А сега ако нямаш нищо против…
— Не пресичай периметъра — заяви роботът. — Паролата ти е невярна.
— Глупости на търкалета. Та нали сам ти я дадох.
— Това беше предишната парола.
— Предишната ли? Да не си се побъркал? — каза Халоран. — „Зюмбюл“ е единствената парола и ти нямаш друга, защото не съм ти дал такава. Освен ако…
Роботът чакаше. Халоран обмисли неприятното предчувствие от различни ъгли и най-накрая изрече съмненията си.
— Освен ако капитан Бийти не ти е дал нова парола преди да тръгне.
— Да — отвърна роботът.
— Трябваше да се сетя — измърмори Халоран. Той се ухили, но беше ядосан. И преди бе имало подобни пропуски. Но в лагера винаги имаше някой, който да поправи грешката.
И все пак, нямаше защо да се тревожи. Като се замисли, ситуацията беше просто смешна. И можеше да бъде разрешена с малко разум.
Халоран естествено приемаше за даденост, че роботите от типа ПР притежават малко разум.
— Макс — каза Халоран. — Разбирам как трябва да е станало. Капитан Бийти вероятно ти е дал нова парола. Но е пропуснал да ми съобщи. Аз пък съм повторил грешката, като не съм си направил труда да проверя паролата преди да изляза от очертанията.
Роботът не каза нищо. Халоран продължи:
— Грешката във всеки случай лесно може да бъде поправена.
— Искрено се надявам на това — отвърна роботът.
— Разбира се, че може — продължи Халоран, но не чак толкова уверено. — Капитанът и аз си имаме установена процедура по този въпрос. Когато ти дава парола, той ми я казва и на мен. Но, в случай че пропусне както сега, той също така я записва.
— Така ли? — попита роботът.
— Да, така — отвърна Халоран. — Винаги. Задължително. Което, надявам се е станало и този път. Виждаш ли онази палатка зад теб?
Роботът извърна единия си сензор, но не отделяше другия от Халоран.
— Виждам я.
— Добре. Вътре в палатката има маса. Върху масата се намира сива метална папка.
— Правилно — каза Макс.
— Чудесно! Значи така. В папката има лист хартия. На него са написани жизненоважни данни — радиочестотите за спешна връзка, ей такива работи. Най-отгоре, подчертана с червено е действащата парола.
Роботът протегна и фокусира сензора си, а после го върна на място.
— Това, което ми казвате е истина, но неуместно. Мен ме интересува само дали вие знаете действащата парола, а не къде е написана тя. Ако можете да кажете паролата, аз трябва да ви пусна в лагера. Ако не, трябва да не ви пускам.
— Но това е лудост! — развика се Халоран. — Макс, буквояден идиот, такъв! Това съм
— Вашата прилика с господин Халоран
Халоран успя да сдържи яда си.
— Макс, стари приятелю — каза той. — Струва ми се, че ти намекваш, че аз съм извънземен.
— След като не знаете паролата, трябва да се придържам към такова заключение — отвърна роботът.
— Макс! — развика се Халоран и пристъпи напред. — За Бога!
— Не се приближавайте до периметъра! — заговори роботът и сензорите му просветнаха. — Който и
