Робърт Шекли
Капан за хора
1.
Беше Денят на надбягването за земя — време на невъздържани мечти и неописуема трагедия, ден, който характеризираше напълно нещастния двадесет и първи век. Стийв Бакстър се опита да достигне до стартовата линия рано, както и останалите състезатели. Но бе пресметнал погрешно времето, което щеше да му е необходимо. И сега бе изпаднал в беда. Пропускът му на Участник му бе позволил да се промъкне през външната тълпа без инцидент. Но нито на пропуска, нито на мускулатурата си можеше да разчита, за да успее да се промъкне през онази коравосърдечна част на човечеството, която съставляваше вътрешната тълпа.
Бакстър оценяваше гъстотата й на 8,7 — доста близо до нивото на пандемия. Всеки момент можеше да бъде достигната точката на избухване, въпреки факта, че властите току-що бяха напръскали тълпата с транквилизатори. Ако имаше достатъчно време, човек би могъл да я заобиколи, но Бакстър разполагаше само с шест минути до започването на състезанието.
Въпреки риска той се запромъква сред редиците. Върху лицето му бе замръзнала усмивка — абсолютно необходим атрибут, когато си имаш работа с толкова гъста човешка тълпа. Вече виждаше стартовата линия, представляваща високо издигната платформа в парка „Глиб“ на Джорджтаун. Останалите състезатели вече бяха там. Още двадесетина метра, помисли си Стийв, ако само тези животни не ме стъпчат!
Но навлязъл дълбоко в центъра на тълпата, на него му оставаше да премине през ядрото й. То се състоеше от едри грубияни с квадратни челюсти и разногледи очи — залепени един до друг истериофили според жаргона на пандемолозите. Застанали един до друг като сардели в кутия, реагиращи като един организъм, тези хора не бяха способни на нищо с изключение на сляпо отблъскване и ирационална ярост към всичко, което се опитва да проникне сред техните редици.
Стийв се поколеба за миг. Ядрото на тълпата, по-опасно от водните биволи от древността, го гледаше, а ноздрите на мъжете се разширяваха и краката им помръдваха застрашително.
Бакстър не си позволи да мисли и се хвърли право към средата им. Усети удари по гърба и раменете си, чу ужасяващото
Тогава, за негов късмет, властите включиха Музак. Тази древна и тайнствена музика, която вече повече от век успокояваше и най-необузданите безумци, не се изложи и сега. Тълпата бе заглушена и изпадна във временна неподвижност, а Стийв Бакстър се промъкна през нея до линията на старта.
Главният съдия вече бе започнал да чете Правилника. Всеки състезател и повечето от зрителите знаеха този документ наизуст. Но въпреки това, по закон, правилата трябваше да бъдат прочетени.
— Господа — четеше съдията. — Вие сте се събрали тук, за да участвате в надбягването за придобиване на собственост върху обществени земи. Вие, петдесет щастливи мъже, бяхте избрани от обществената лотария измежду петдесет милиона души, регистрирани в района на Южен Уестчестър. Състезанието ще започне оттук до регистрационната линия на Управлението на земите, на площад „Таймс“ в Ню Йорк. Приблизителното разстояние е от 5,7 законни мили. На вас, състезателите, е разрешено да поемете който и да било път, да пътувате по повърхността, над или под нея. Единственото изискване е да финиширате лично. Не се разрешава да бъдат изпращани заместници. Първите десет финалисти…
Сред тълпата настана мъртво мълчание.
— …ще получат по един акър необременена земя с къща и земеделски сечива. Освен това на всеки от финалистите ще бъде осигурен безплатен транспорт от страна на правителството до неговото имение за него и семейството му. И този акър земя, който споменахме, ще бъде изцяло негова собственост, докато свети слънцето и докато водата тече, за него и наследниците му, и чак до трето коляно!
Когато чу това, тълпата въздъхна дълбоко. Нито един от тези хора никога не бе виждал акър необременена земя, камо ли да мечтае да я притежава. Цял акър земя само за теб и семейството ти, цял акър, който не ти се налага да делиш с никого, е, това просто надхвърляше и най-необузданата човешка фантазия.
— Имайте предвид — продължи съдията, — че правителството не поема отговорност за смърт, вследствие на участието в това състезание. Длъжен съм да ви напомня, че средната смъртност при надбягванията за земя е около 68,9 процента. Всеки състезател, който желае, може да се оттегли още сега без каквито и да било предразсъдъци.
Съдията зачака и Стийв Бакстър за миг се замисли дали не си струва да се откаже от цялата тази самоубийствена идея. Разбира се, че той и Адела, заедно с децата, леля Фло и чичо Джордж можеха да продължат да съществуват някак си в тесния едностаен апартамент, намиращ се в жилищния център за хора със средни доходи в мемориалната зона на Ларчмънд Фред. Така или иначе той не беше човек на действието, не бе някой мускулест смелчага или космат бияч. Беше си просто консултант по деформация на системите, при това доста добър. Освен това бе мекосърдечен средностатистически гражданин с жилави мускули и определено недобре развито дишане. Защо тогава, за бога, му трябваше да се напъхва в опасностите на мрачния Ню Йорк, най-известния от градовете-джунгли?
— По-добре се откажи, Стийв — каза един глас, като че прочел мислите му.
Бакстър се извърна и видя Едуард Фрайхоф Сент Джон, неговия богат и противен съсед от Ларчмънт. Сент Джон, богат, елегантен и здрав, благодарение на тренировките си по бейзболните игрища. Сент Джон, с неговата спокойна, мрачнокрасива външност, чиито хлътнали очи твърде често се обръщаха след русата красота на Адела.
— Никога няма да успееш, Стийв, миличък — каза Сент Джон.
— Възможно е — отвърна спокойно Бакстър. — Но предполагам ти ще успееш, нали?
Сент Джон примигна и почеса нос с уверено изражение. От няколко седмици насам той подхвърляше за някаква специална информация, която бил получил от продажен контрольор на състезанието за земя. Тази информация щяла да увеличи шансовете му за пресичане на района на Манхатън — най-гъсто населената и опасна градска зона в света.
— Откажи се, Стийв, момчето ми — каза Сент Джон с примамливо дрезгавия си глас. — Откажи се и аз ще ти се отплатя. К’во шъ каиш, сладурче?
Бакстър поклати глава. Не се смяташе за смелчага, но по-скоро би се съгласил да умре, отколкото да приеме услуга от Сент Джон. Пък и не можеше да продължава все така. Според приетия миналия месец Закон за увеличаване на семейното съжителство, Стийв вече бе задължен да приеме при себе си три неомъжени братовчедки и овдовялата си леля, чийто едностаен сутеренен апартамент в индустриалния комплекс на Лейк Плейсид бе съборен заради строежа на новия тунел, свързващ Олбъни с Монреал.
Дори и с антишоковите инжекции, десет души в една стая вече бяха твърде много. Той просто трябваше да спечели парче земя!
— Оставам — тихо каза Бакстър.
— Добре, лигльо — намръщи се още повече мрачното лице на Сент Джон. — Но не забравяй, че съм те предупредил.
В този момент главният съдия извика:
— Господа, заемете местата си!
Състезателите замлъкнаха. Те се подредиха на стартовата линия с присвити очи и стиснати устни.
— Готови!
Сто напрегнати крака издуха мускулите си, когато петдесетимата решителни мъже се приведоха напред.
— Старт!
И състезанието започна!
Една свръхзвукова вълна парализира временно околната тълпа. Състезателите се хвърлиха между неподвижните й редици и затичаха по и около редовете ръждясали автомобили. После те се разпръснаха, но се насочиха главно на изток към река Хъдзън и зловещия град, лежащ върху далечния й отсрещен бряг, полускрит в гъст дим от недогорели хидровъглероди.
Само Стийв Бакстър не тръгна на изток.
Единствен от състезателите той се насочи на север, към моста на Джордж Вашингтон и Града на планинската мечка. Устата му бе стисната и той се движеше като насън.
