агломерат, тя бе очевидно неразумна, макар че изпитваше необяснимо влечение към формите. Тя безкрайно се променяше в растителни и животински очертания, които обаче не бяха постоянни. Като че ли лигнята искаше да се превърне в нещо.

(В научните лаборатории на Фирмите се надяваха, че лигнята никога няма да разбере в какво иска да се превърне.)

Когато биваше „убита“ тя представляваше вкусна храна.

Всяка от Фирмите построи жътварски предприятия — кулите Тексас. Започнаха да обучават Жътвари. Те получаваха най-високите заплати от всички работници в света. Не заради дългите часове или изморителната работа. Всъщност им плащаха като на работници, вършещи „твърде опасна дейност“.

Джо Парети бе изтанцувал танца на науката и бе решил, че не му харесва особено. И стана жътвар. Всъщност така и не разбираше защо парите, които внасяха в сметката му, бяха за „твърде опасна дейност“.

Скоро щеше да разбере.

Беше като песен, завършваща с писък. Той се събуди. Сънят не му бе донесъл почивка. Единадесет часа по гръб, единадесет часа безпомощно мятане и най-после спасение — абсурдно преминаване в уморително будно състояние. За момент остана да лежи. Не можеше да се помръдне.

После стана и едва запази равновесие. Сънят не му бе подействал добре.

Сънят бе изтъркал кожата му с шкурка.

Сънят бе излъскал пръстите му с диамантен прах.

Сънят бе излъскал скалпа му.

Сънят бе напълнил очите му с пясък.

„О, мили Боже“ — помисли си той, чувствайки болка във всеки нерв. Отиде със залитане до банята и напръска врата си с ледено студена вода от душа. После приближи огледалото и автоматично извади самобръсначката си от шкафчето. След това се погледна в огледалото и се вкамени.

Сънят бе изтъркал кожата му с шкурка, полирал пръстите му с диамантен прах, излъскал скалпа му, напълнил очите му с пясък.

Доста цветисто казано. Но почти буквално това се бе случило с него, докато бе спал.

Той гледаше в огледалото и се ужасяваше от видението. Ако това се случва с човек след секс с Пеги, ще си остана въздържател.

Той бе напълно плешив.

Меката коса, която си спомняше да отхвърля от лицето си по време на предишната смяна я нямаше. Главата му бе гладка и бледа като кристална топка на врачка.

Нямаше мигли.

Нямаше вежди.

Гърдите му бяха гладки като на жена.

Органът му бе разголен.

Ноктите му бяха почти прозрачни, като че ли горният пласт от костна тъкан е бил свален.

Погледна отново в огледалото. Видя себе си… Почти.

Всъщност наистина почти. Теглото му трябва да бе спаднало с не повече от половин килограм. Но пък му личеше.

Цялото му окосмяване го нямаше.

Нямаше ги разните белези, лунички, мазоли.

Нямаше ги косъмчетата в ноздрите.

Коленете, лактите и петите му бяха розови.

Джо Парети установи, че все още държи самобръсначката. Той я остави. И загледа с ужас образа си няколко дълги минути. Имаше призрачното чувство, че знае какво му се е случило. „Попаднал съм в голяма неприятност“ — помисли той.

Тръгна да търси доктора на кулата Тексас. Нямаше го в болницата. Намери го във фармакологичната лаборатория. Докторът го погледна и се върна с него в болницата, където потвърди съмненията на Парети.

Докторът бе тих, услужлив човек на име Бол. Много висок, много слаб, притежаващ огромно количество професионално жесток хумор. Обикновено бе склонен да се шегува. Но като видя останалия без косми Парети, се развесели доста.

Парети се чувстваше дехуманизиран. Бе последвал Бол в болницата като човек, а сега се чувстваше превърнат в опитно животно, някаква болестотворна култура, която могат да разглеждат под макроскоп.

— Ха! Да! — каза докторът. — Интересно. Бихте ли си обърнали главата, ако обичате? Добре… Добре… Чудесно. А сега примигнете.

Парети направи каквото му казваха. Бол драскаше някакви бележки, включи камерите на запис и си подпяваше, докато подреждаше блестящите инструменти.

— Разбира се, че сте я хванали — каза Бол почти като продължение на песента си.

— Какво съм хванал? — запита Парети, като се надяваше на друг отговор.

— Болестта на Аштън. Заразата на лигнята, ако речете, но ние я наричаме на Аштън, защото той бе първия случай. — После той се изхили на глас. — Предполагам, не сте си мислили, че е дерматит?

На Парети му се стори, че чува зловеща музика, орган, харпсикорд.

Бол продължи:

— Случаят ви не е типичен, точно както и останалите, което на практика го прави типичен. Има доста грозно латинско име, но и Аштън става.

— Престанете — ядосано го прекъсна Парети. — Напълно сигурен ли сте?

— Че защо си мислиш, че ти плащат за „твърде висок риск“ и защо мислиш ме държат тук? Аз не съм терапевт. Аз съм специалист. Разбира се, че съм напълно сигурен. Ти си шестият документиран случай. „Ланцет“ и „Списание на американската медицинска асоциация“ ще се заинтересуват. Всъщност даже „Науката на Америка“ може да се съгласи да публикува някоя статия.

— С какво можете да ми помогнете? — изсъска Парети.

— Мога да ти предложа глътка чудесен предвоенен „Бърбън“ — каза доктор Бол. — Не става точно за лечение, но е добро за истински мъж, така да се каже.

— Престани да ме мотаеш. Аз не мисля, че работата е за смях. Няма ли нещо друго? Ти си специалист!

Бол като че ли за пръв път осъзна, че черният му хумор не се приема с ентусиазъм.

— Господин Парети, медицинската наука е могъща. Тя не се предава дори пред биологическата смърт. Но това е на теория. Има много неща, които можем да опитаме. Можем да ви хоспитализираме, да ви натъпчем с лекарства, да облъчим кожата ви, да ви натрием с цинков лосион, дори да си направим опити с хомеопатия, акупуиктура и мокстибуция. Но това няма да има практически ефект, освен че ще ви създаде редица неудобства. В настоящото състояние на нашите познания, болестта на Аштън е необратима и хммм, фатална.

Парети въздъхна тежко при последните думи.

Бол се усмихна весело и добави:

— Но можете да бъдете спокоен и да й се наслаждавате.

Парети пристъпи ядосано към него.

— Ти си едно отвратително копеле!

— Моля да извините несериозността ми — бързо изрече докторът. — Знам, че имам глупаво чувство за хумор. Не се радвам на нещастието ви… Всъщност аз не… Всъщност аз скучая на тази изолирана от света кула… И се радвам, че ми се отваря истинска работа. Но знам, че не знам почти нищо за болестта на Аштън… Пък и може да се окаже не чак толкова неприятно да се живее с нея.

— Мисля, че каза, че е фатална?

— Така е. Но всъщност всичко е фатално, дори и здравето, дори и самия живот. Въпросът е колко дълго ще трае и по какъв начин ще протече.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×