управителят, докато бързо записваше забележките на Пиърсън в малък тефтер. — Ще се опитаме да поправим пропуските си, господине. Вашата вечеря бе осигурена благодарение на Блейк Каутрей, комисар по водоснабдяването на Ню Йорк. Господин Каутрей кандидатства за нов мандат на 22 ноември. Ред Ж-3 във вашата кабина за гласуване. Ние смирено молим за вашия глас, господине.
— Ще видим — каза Пиърсън и напусна ресторанта.
На улицата той се обслужи със сувенирен пакет цигари от един пеещ автомат, поставен от Елмър Бейн — дребен бруклински политик. После продължи по Пето авеню, като си мислеше за Блейк Каутрей.
Като всеки пълноправен гражданин Пиърсън ценеше високо своето право на глас и го даваше едва след сериозен размисъл. Той преценяваше внимателно качествата на кандидата, преди да гласува за или против него.
В полза на Каутрей се нареждаше фактът, че той поддържаше един хубав ресторант вече почти цяла година. Но какво
Недостигът на обществени фондове не можеше да послужи за извинение.
А дали някой друг би направил повече? Или да се даде на Каутрей още една възможност? Това не са въпроси, които трябва да се решават набързо, помисли си Пиърсън. Пък и сега не беше моментът за сериозно обмисляне. Нощите бяха за удоволствие, пиянство и смях.
Какво ли ще прави тази вечер? Беше гледал повечето от безплатните представления. Спортните състезания не го интересуваха особено. Провеждаха се няколко приема, но не му се струваха твърде интересни. В „Безплатния дом“ на кмета можеше да си намери момичета, но засега Пиърсън не изпитваше подобни желания.
Е, можеше да се напие, което бе най-сигурният изход от вечерната скука. Но с какво? Минискарет? Контактен опиат? Склити?
— Хей, Уолт!
Той се обърна. Към него се приближаваше Били Бенц, усмихнат широко и вече полупиян.
— Здрасти бе, Уолт! — говореше Бенц. — Имаш ли си нещо наум за тази вечер?
— Нищо особено — каза Пиърсън. — Защо?
— Отворили са ново заведенийце. Чудно, блестящо, приятно заведенийце. Искаш ли да опиташ?
Пиърсън се намръщи. Той не харесваше Бенц. Едрият, гръмогласен мъж със зачервено лице беше ужасен манкьор и напълно недостоен човек. Пиърсън нямаше предвид това, че той не работеше. Вече почти никой не го правеше. Защо да работи човек, щом може да гласува? Но Бенц бе твърде мързелив даже и за да гласува. А това за Пиърсън значеше твърде много. Гласуването бе задължение и начин на живот на всеки гражданин.
Но Бенц все пак имаше невероятния нюх да намира новите заведения преди всички останали.
Пиърсън се поколеба.
— Безплатно ли е? — попита накрая.
— Напълно — Бенц както винаги не беше особено оригинален.
— И какво сервират?
— Е, приятелю, ела и ще ти кажа.
Пиърсън изтри потта от лицето си. Джунглата бе станала мъртвешки тиха. Вече не чуваше стенанията на синьо-черния звяр в храстите. Може и да се е отказал от лова…
Вечерният му костюм бе разкъсан на парцали. Пиърсън свали сакото и разкопча ризата си. Слънцето, скрито някъде над белезникавото небе, печеше силно. Беше потънал в пот и гърлото му бе пресъхнало. Трябваше да намери вода.
Положението му ставаше опасно. Но Пиърсън не искаше да мисли сега за това. Трябваше да разбере защо се намира тук, преди да започне да мисли за измъкването си.
В какво прекрасно, бляскаво и ново заведение бе отишъл заедно с Били Бенц?
Той се облегна на едно дърво и затвори очи. В ума му бавно започнаха да се завръщат спомените. Бяха се насочили на изток по 62-ра улица и…
Той чу храстите да шумолят и бързо погледна нататък. Синьо-черното същество се измъкна тихо оттам. Дългите му антени се извиха и се насочиха към него. Съществото мигновено се стегна и скочи. Пиърсън реагира инстинктивно и се отдръпна от мястото си. Съществото, оголило зъби, не успя да го хване, изви се и се хвърли отново. Пиърсън загуби равновесие и не можа да се отдръпне навреме. Той изпъна ръце и акулоподобното животно се блъсна в тях.
Ударът залепи Пиърсън върху дънера на дървото. Той отчаяно се опита да обхване с пръсти дебелия врат на звяра и с усилие отклони щракащите зъби от лицето си. Стисна с пръсти, като се опитваше да го удуши, но нямаше толкова сили.
Съществото се извиваше и блъскаше в ръцете му, а лапите му риеха земята. Ръцете на Пиърсън започнаха да отслабват от напрежението. Страшните зъби се приближиха на сантиметри от лицето му. От устата се проточи дълъг език на черни точки…
Пиърсън с отвращение отблъсна стенещото същество. Преди то да дойде на себе си, той успя да се хване с ръце за две лиани и да се покачи на дървото. Подтикван от силна паника, започна да се катери от клон на клон. Когато се издигна на десетина метра височина, си позволи да погледне надолу.
Синьо-черното същество се катереше подире му с такова умение, като че ли живееше по дърветата.
Пиърсън продължи нагоре. Цялото му тяло вече се тресеше от напрежението. Стъблото изтъняваше и оставаха само няколко клона, по които би могъл да се изкачи. Когато приближи върха на около петнайсетина метра височина, цялото дърво започна да се превива под тежестта му.
Той погледна надолу и видя съществото на около три метра под себе си. Продължаваше да се катери. Пиърсън изпъшка, изплашен, че няма накъде да се катери повече. Но страхът придаде нови сили на тялото му. Той се хвана здраво за последния клон и ритна надолу с двата си крака. Тъй като звярът се бе приближил достатъчно, успя да го улучи.
Удари го с цялата сила на тялото си. Зъбите изтракаха и съществото издаде висок, хриплив звук. Падна с писък, като изпочупи клоните под себе си и се удари със силен трясък в ниското.
Настъпи тишина.
Пиърсън помисли, че животното може и да е мъртво. Но нямаше намерение да слиза, за да разбере дали е така. Никаква сила на Земята или на която и да било друга планета в Галактиката не можеше да го накара да слезе доброволно от дървото си. Щеше да си остане тук, докато не се съвземе напълно. Докато не бъде готов да слезе.
Той се плъзна малко по-надолу до един голям клон. Тук успя да се настани добре. Когато седна, разбра колко близо е бил до припадък. Снощното напиване го бе изтощило, а днешните физически усилия направо го бяха изцедили.
Ако го нападнеше нещо по-голямо от катерица сега, с него беше свършено.
Той опря натежалите си крака на ствола, затвори очи и продължи да си припомня събитията от изминалата нощ.
— Хайде, приятелю — бе казал Били Бенц. — Ела с мен и ще ти кажа. Или по-добре ми позволи да ти покажа.
Докато тъмносиният здрач се сгъстяваше, те тръгнаха на изток по 62-ра улица. В Манхатън запалиха нощното осветление, на хоризонта се появиха звезди и през леката, мъгла се показа луната.
— Къде отиваме? — полита Пиърсън.
— Ей тук, друже — каза Бенц.
Намираха се пред малка каменна сграда. На вратата се виждаше дискретна табела с надпис „НАРКОЛА“.
— Ново безплатно наркотично заведение — каза Бенц. — Отвориха го тази вечер. То е на Томас Мориарти, реформисткия кандидат за кмет. Още никой не е чувал за него.
— Чудесно! — зарадва се Пиърсън.
В града имаше много безплатни забавления. Единственият проблем беше да се стигне дотам, преди да
